0
448

Ред книжки за децата

Преди 145 години Петко Славейков издава първото българско детско списание

Petko

Първият брой на „Пчелица” излиза през 1871 г., с него Петко Р. Славейков поставя началото на детския периодичен печат у нас.

Pcheliza koriza09Наричат го бащата на българската литература за деца. По време на дългогодишното си учителство Петко Р. Славейков осъзнава огромната потребност от детски четива както в училищната работа, така и за домашно прочитание. И посвещава голяма част от времето си на задачата да даде на децата повече „нарочни” книги. За целта съвместява няколко роли – той е едновременно автор, преводач, съставител, журналист, издател, разпространител. Първоначално помества свои и преводни кратки стихове и басни във вестниците, които сам списва или на които сътрудничи. През 1852 г. издава поетичния детски сборник Смесна китка, в който призовава: „малко момче, сън оставяй, вземай в ръце Смесна китка: ти щеш с нея да сполучиш, що ти трябва да научиш”. Негово дело е и първото българско периодично издание за деца Пчелица или ред книжки за децата (1871 г.), което се печата в Цариград.

Още през 1853 г., след излизането на Смесна китка, Славейков възнамерява да издаде първата книжка от Балканска пчелица за българските дечица – „периодически списания”, излизащи еднъж в годината. Събитията около Кримската война (1853–1856) обаче, както и ред други обстоятелства го забавят. Въпреки това не забравя намеренията си и ги реализира почти две десетилетия по-късно, през 1871 г., когато се появява първият брой на Пчелица, с който той поставя началото на детския периодичен печат у нас.

Списанието се отпечатва в закупената от него през 1866 г. в Цариград печатница на в. Македония. Всяка от излезлите общо седем книжки съдържа по 16 страници. В края на първия брой е поместено стихотворението за пчелицата, което дава и заглавието на изданието:

В цвят ся ввира
мед събира
малката пчелица;
ако трудни,
но са чудни
нейните дела;
от бръмчение
нам учение:
труд за похвала.

В първата книжка на списанието Славейков обяснява целта на неговото излизане със „силно усещаното лишение от книжки, сгодни за прочитане на децата”. В уводната си статия „Към българчетата!” авторът споделя, че задачата му е да поднесе четива, които да бъдат „кърма здрава и полезна за нравственото им израстване”. Много сърдечно и с топлота той изяснява на младите читатели ползата от хубавото четиво и вредата от четенето на лоши книги и списания, които сравнява с добри или лоши другари: „Книгите и вестниците могат да мислят, говорят и правят зло или добро. Един лош вестник или една лоша книга са също тъй опасни, както може да бъде опасен и един лош човек… Който прочита някоя лоша книга, прави това истото, което би правил, ако да се сбереше с лоши человеци. Кое от двете предпочитат нашите малки читатели? Всяка книга, всякой вестник има душа, която има добър или лош дух. Тя е душата на списателя или съчинителя им, а когато тая душа мисли и говори в редовете на книгата, тя действува връз онези, които я четат също тъй, както би действувал връз тях лично самият той человек…”.

По-нататък Славейков посочва периода на издаване, формата на книжките, броя на страниците, цената на годишния абонамент и на всеки отделен брой, като обещава, че ако се съберат достатъчно абонати, „издателят ще се постарае да си достави и разни изображения, за да украсява с тях страниците на списанието за по-добро изяснение на съдържанието…”. Поради финансови затруднения и проблеми с турската цензура обаче от Пчелица излизат само седем книжки.

Списанието има енциклопедичен характер. Автор на всички материали е Петко Р. Славейков. По жанр те са разнообразни: стихотворения, приказки, басни, гатанки, пословици, описания, поучителни статии, анекдоти. Съдържанието е също богато – издателят се опитва да задоволи потребността на децата от знания в областта на етиката, историята, географията, ботаниката, зоологията, физиката, художествената литература… Немалка част от текстовете имат религиозен характер: „Божий промисъл”, „Божие всезнание”, „Небето”, „Вечност”, „Първата обязаност”, „Бог”, „Има Бог”, „Бог в делата на природата”… Всъщност всяка книжка на Пчелица започва с уводен материал, посветен на Божието всемогъщество, всезнание и промислителност за всички „работници уморени и малки децича, и жужащи гадинчици”.

„Кой се грижи за человеците и кой бди над тях, когато те са заспали дълбоко, когато не могат да се защитават, нито да виждат, ако ги сполетва злочестина някоя или премеждие? Има ЕДНО ОКО, което никога не спи, има едно око, което види и в най-тъмната нощ, както и в най-ясната виделина на света. Когато светлината на луната не свети, когато вкъщи няма свещ, когато ни една звезда не блещука през гъстите облаци, туй око вижда всъду, на всяко място, и бди непрестанно над всички семейства по земята.

Окото, което никога не спи, е БОЖИЕТО ОКО. Божията ръка е всякога простряна над нас…

Както майката обхожда домът [и] с пръстът на устните вкъщи накарва да тихнува всякой метеж, за да не досаждат на детето ѝ като спи, както тя тегли завеските около люлката му, за да не бие светлината връз нежните му очи, тъй Бог тегли завесите на нощта около нас; тъй Бог накарва да тихне всичко, за да спи спокойно голямото негово семейство.”

Славейков се обръща към малките си читатели с много любов, напомняйки им в поредица от текстове с деликатно-поучителен тон каква е тяхната „първа обязанност”: „най-първа, най-свята обязанност за вас, любезни дечица, нека бъде искрената любов към Бога, ревност към молитва и присърце към Божията черква. Когато живял Господ наш Иисус Христос на земята, Той много обичал децата за простотата и незлобието им, тъй щото ги поставял и за пример на порасналите. Обичайте Го прочее и вие с всичката сила на вашите нежни и добри сърчица; споменувайте за Него често, като за най-добрия си благодетел, и молете му се с присърце всякой ден. Той, който е из устата на младенците извършил себе си хвала, без съмнение ще да приемне милостно вашите молитви и ще изпълни вашите прошения”.

Любопитно е как дядо Славейков обяснява на своите читатели що е вечност и как можем да си представим рая. „Вечност е дълбочина, която геометрията не може да измери, аритметиката не може да я изброи, въображението не може да си я въобрази и риториката не може да я опише. Затова нека всякой от нас живее тука на тоз свят по Христа, щото да сме благополучни във вечността.” „Рай е място или състояние на съществование, дето слънцето и месецът са излишни, защото нощ или мрак няма над него. Неговите жители не ще да имат нужда от храна, ни от питие, ни от сън, ни от облекло, защото тамо ще да бъдат като ангелите. Скръб, сълзи и болезни няма вече да имат влияние връз тях, а вместо това радост и веселие ще царува в сърцата им и на лицата им… Колко е хубав и красен раят на християнина! Всичко чистота, всичко освещение, всичко радост и веселие!”

Опитвайки се да обясни на децата как Бог е сътворил света, Славейков им дава следния пример: „По-преди, като влязох в една къща, намерих един часовник, окачен на стената, който не беше там по-напред; аз попитах: кой е донесъл този часовник вкъщи и го окачил на стената?

През първите дни на пролетта отидох в една градина, дето онази година (лани) нямаше нищо посеяно и нямаше друго освен див бурен наникнал, и видях много фиданки насадени на ред и аз попитах: „Кой е насадил тука тези фидани?”

Часовникът не можеше от само себе си да дойде вкъщи, и фиданките не можеха от само себе си да се насадят в градината…

Ще каже, че… всяко променение си има причината, и затуй аз питам: Кой е окачил там часовникът? Кой е насадил дръвията в градината?

А когато гледах слънцето, месецът, звездите, земята и много други работи, които ся познават, че не са направени от человечески ръце, аз питах: Кой е направил слънцето, месецът и земята? понеже ся вижда и ся познава, че те от само себе си не са станали. На това и родителите ми, и учителите ми са казвали, че всичко това го е направил Един и Тогози единият Създател, който е направил всичко, ний наричаме Бог”.

Автентичен е поривът, с който възрожденският писател споделя с децата радостта, бликаща от сърцето му поради свършека на зимата и напъпването на дърветата. Славейков през цялото време си говори с тях мило и задушевно, споделя им чувствата си като равен с равни, подканя ги да посрещнат заедно пролетта, да излязат по ливадите, да видят как никнат цветята, да чуят птичките как чуруликат и да поиграят всички по зелената морава. Заедно с това не спира да ги напътства и учи как да отворят взора си за Божия свят и да благодарят на Създателя за чудните му дела. „Всякакви малки гадинки и буболечици пълзят и подскачат, а пеперудките летят тук там и те ся усещат развеселени, радват ся, че са живи. Те могат да благодарят Бога в сърцето си, но ний можем да Го благодарим с езика си; прочее ний трябва да го славословим повече…

Дръвия, които цъфтите, и агънца които подскачате, ако да можахте, вий бихте казали колко е добър Господ Бог наш; но вий не можите да говорите, тогаз нам ся пада да кажем: КОЛКО Е ДОБЪР ГОСПОД БОГ НАШ!… Колко са чудни Неговите дела!”

Други две основни теми в текстовете на Славейковата Пчелица са трудолюбието и ученолюбието. Авторът е особено загрижен младите му читатели да научат още в най-ранна възраст колко голяма е ползата от труда. Той ги предупреждава да не прахосват напразно дните си, а да помнят, че всяка сутрин, щом станат от сън, времето ще ги чака и пита: „Какво мислиш да правиш с мене днес?”. Обяснява им също, че трудът никога не може да бъде по-ползотворен, отколкото на млади години, защото „тогаз сърцето ни е спокойно, силите пресни, духът бодър, умът незагрижен с някакви житейски нужди… Ще дойде време за почивка – трудовете ще се забравят и сам ти ще ся порадваш, че си прекарал младините си в работяние… Младостта отдавна я наричат пролет на живота, а нашата душа поле необработено; каквото посееш пролет, това щеш есен да пожънеш; каквото придобиеш на младост, с това щеш да ся ползоваш в зрелий възраст… Работете, деца мои, ако искате да станите честити”.

Разбира се, неговите малки приятели трябва да се трудят най-вече на нивата на книжовната наука, защото тя е един от най-големите дарове, с които Бог е благословил човека. Благодарение на нея научаваме какво е станало и какво става и днес по всички далечни страни на вселената, благодарение на нея откриваме какво са направили в старо време прадедите ни и събираме богато съкровище за потомците си. „Чрез писмото може европеецът да държи взаимнописание с приятеля си в Америка или в Япония… чрез книжовната наука и най-последните наши внуци могат да ся научат какво станва сега в наша България и още в далечний Китай. С други думи, писменото художество съживява всичките минали години и представя като пред нас и най-удалечените народи; щото и с жителите на четиртях краища на земята, от най-старите векове на човечеството, можем някак си да ся сприказуваме и да ся опознавами.” „Но най-първа полза – не пропуска да подчертае Славейков – е знанието на Свещеното Писание, в което отредил Бог на предните свои слуги да напишат откритията, колкото сам Той е направил със силата на правдата, на промисъла и на своята благодат, за да познаем ний пътя към небесата…”

Във втората книжка на Пчелица авторът разказва историята на двамата ученолюбиви момци Менедим и Асклипиад, които били приятели. Те живели в отколешно време в Атина. Били много бедни, но въпреки това ходели редовно на училище. Градските управници се чудели как тези две момчета си изкарват прехраната. Виждали, че денем ходят на училище, а знаели, че нямат помощ от родителите си. Повикали ги в градския съд да признаят откъде взимат пари, за да могат да посещават училището. „Момците казали, че нощя работят, а деня ходят в училището, но съдниците не повярвали. – Ако ни не вярвате, рекли момците, попитайте Димитра хлебаря…

Хлебарят дошъл и изповядал, че наистина двете момчета меляли жито на ръкомелницата му, една нощ единият, друга – другият, и че затова им плащал по една драхма на нощ.

Съдниците се почудили за трудолюбието на тези две момчета и заповядали да им ся дадат от общата градска каса по четиристотин драхми.

Философът Клеант понеже бил сиромах и нямал пари да ся учи, вадял нощя вода от кладенците да полива садовете, а деня ся учал.”

Много поучителна в това отношение е и биографията на американския президент Ейбрахам Линкълн, разказана в два поредни броя на списанието. Ето как завършва тя: „И така, твърдият характер, неуморният труд и силната воля са най-главните достойнства на всякой человек; чрез тях той може да достигне целта си и да носи с достойнство името человек. Това ни доказва животоописанието на този примерен Американец”.

Много редове авторът отделя за живота на растенията, животните, велики личности, непознати градове и далечни държави, за научни открития и любопитни факти. Увлекателно запознава децата с маймуната, тютюна, лястовиците, жабите, океана, компаса, светлината, Китай, Лондон…

Умиление буди описанието на коня: „Конят е най-хубавото и най-голямото от домашните животни, конят има хубава дълга глава, широки гърди, дълго туловище и четири високи тънки крака… Очите на коня са големи, продълговати и гледат някак си разумно… Конят помага на человека да обработва земата…”.

Впечатляваща е и публикацията „Градът Лондон”. Авторът не скрива възхищението си от размерите на този огромен европейски град: „Колко е чуден градът Лондон… Той е четири пъти по-населен от Ню Йорк и Петербург, а дваж повече жители от Цариград; има две трети повече жители от Париж и един четвърт повече отколкото Пекин… С една реч Лондон е един цял народ, повече от един народ, той е – цял свят”.

За да предизвика любопитството на малките читатели и да затвърди географските им познания, Славейков помества в последната, седма книжка „Понятия от земеописание” под формата на „питания” и отговори:

„П. Каква е земята на образ?
О. Валчеста, като кълбо…

П. Колко мили има окръжността на земята?
О. Около 25 хиляди мили…

П. Колко е далеко земята от слънцето?
О. 95 милиона мили…

П. Земята стои ли на едно място, или се движи?
О. Земята се движи, та се върти около оста си и около слънцето…

П. Ако би някак да ся испразднеше съвсем Океанът, колко време ся смята, че трябва да ся измине, докле го напълнят пак течащите в него реки?
О. Повече от 20 хил. години…

П. Колко са жителите по всичката земя?
О. Светът да има около 1000 милиона души.”

Разбира се, една от основните теми на списанието е голямата любов на поета към родината. С дълбоко чувство на обич и уважение говори той за славното минало на България. В последния брой на Пчелица този вечен скиталец разказва за своето завръщане в отечеството: „Колкото повече ся приближавахме до България, толкова повече аз ставах нетърпелив да видя милото си и прекрасно отечество, от което толкоз години отсъствах. А в часа, когато вече зехми да разпознавами зелените гори на България, и когато пристигнахми до бреговете на Дунав, аз бях пълен с радост и веселие. Гледанието на родното място, на милото ми място, дето много сладки от детинството ми възпоминания испълняваха сърцето ми, правяше мя нетърпелив да изляза на пристанището: аз желаях да ся завтека към къщата на любезните си родители, да ги видя, да ся хвърля в обятията им, да ги целуна… А когато видях хубавото небе на България, когато подихах сладкия, чистий и благоуханний въздух на отечеството си, помислих си, че ся родих изново… Хубавото време, хубавият климат и хиляди други приятни напомневания раждаха в сърцето ми най-хубавите за отечеството ми чувства, които не мога да ви ги изприкажа, но само това ви казвам, че по-голяма радост не съм почувствувал в сърцето си през всичкия си живот, от колкото когато ся завърнах в отечеството си. О, любезно и сладчайше мое отечество! Аз всякога ще тя обичам!

Възможно е щото отечеството на някои человеци да не бъде толкоз хубаво и прекрасно, както е нашето, но отечеството всякога е като бащина къща, в която ся връщами с радост и благодарение; защото там намирами онези, които обичаме и онези, които ни обичат.

Деца! Не забравяйте отечеството си!”.

Пчелица излиза в продължение на няколко месеца през 1871 г. Списанието е спряно поради финансови затруднения и проблеми с турската цензура. Всъщност Славейков винаги е бил на ръба на фалита, но въпреки това упорствал, съзнавал колко е важно да научи българските деца на основните ценности, които трябва да следват, да ги запознае с най-важните исторически факти и научни открития, да им създаде що-годе реалистична представа за пъстрия и широк свят. В своята бележита автобиография той разказва за годините, когато като учител в Търново влязъл в спор с гръцкото духовенство и написал остра сатира против владиката. Последният го вкарал в затвора, където Славейков попаднал на един дядо, който му казал: „Да би мирно видяло, не би чудо видяло”. Тези думи сякаш описват най-точно пътя на бележития ни възрожденец.

След Освобождението списание Пчелица е възстановено и излиза два пъти месечно – на 1-во и на 16-о число – в периода 1915–1944 г. Редактор на възобновеното издание е софийският учител М. Д. Николов, а издател – Христо Трънков. Годишният му абонамент е шест лева. Списанието си сътрудничи с известни български писатели и поети, публикува преводна литература за деца, а илюстрациите се правят от известни художници.

Текстът е публикуван в бр. 112 на сп. „Християнство и култура“.