0
433

Режисьорската версия на Тед Кочев

„Моят живот в киното. Режисьорска версия“, Тед Кочев, превод Надя Баева, водещ на поредицата „Амаркорд“ Владимир Н. Трифонов, издателство „Колибри“, 2017 г.

Тед Кочев

Киното може да променя света, казва канадският режисьор с български корени Тед Кочев. Резултатите могат и да не идват бързо, но човек се нуждае от кауза. Историите на семейството ми се превърнаха в мое призвание. Те посяха в мен идеал – че е задължително за всички нас да напуснем тази земя по-добри, отколкото сме дошли на нея, пише Кочев в автобиографичната си книга „Моят живот в киното. Режисьорска версия“.

Режисьорът на „Рамбо: Първа кръв“, „Уикендът на Бърни“, „Кой убива великите готвачи на Европа“ и на още един куп телевизионни и пълнометражни филми, казва, че винаги е правил филмите, които е искал да прави. Първо – защото му е било интересно да прави точно тези филми, и второ – защото всеки филм е  откривателство, отриваш нов свят, за който не си подозирал, че съществува. След като затвори човек тази книга, може да каже, че има и нещо трето – кауза, например.

Самият Тед Кочев разказва, че дори класически образец за екшън като „Рамбо: Първа кръв“ е имал неочакван ефект върху обществото – в действителност този филм е за последиците от Виетнамската война, срещу която режисьорът казва, че е противопоставял с цялото си същество. Но в същото време филмът е за ветераните – онези, които се завръщат у дома, с чувството, че са омърсени, обществото ги отхвърля, понякога крещи в лицето им, че са детеубийци, а през 1980 г. беше отчетено, че по хиляда ветерани на месец правят опит за самоубийство и една трета от тях успяват.

В моя филм отмъщението на провинциалния шериф и служителите му към Рамбо беше микрокосмос на начина, по който Америка се отнесе към своите завръщащи се ветерани. Мисля, че филмът докосна струни на вина и срам. Всъщност много ветерани ми благодариха за неговото послание, пише Тед Кочев.

Някак между другото в тази книга могат да се открият и други примери – когато в началото на новия век се снима сериалът „Закон и ред: Специални разследвания“, на Тед Кочев му се обажда личният асистент на губернатора на щата Ню Йорк, за да го смъмри, защото според показаното в сериала излиза, че давността за сексуалните престъпления е само пет години, а според закона е десет години. Парадоксът е, че сценаристите и режисьорите познават по-добре законите от губернатора и затова доста безцеремонно Тед Кочев предлага да изпрати на губернатора своето копие на закона. Час по-късно телефонът отново звъни, за да предадат на Кочев, че губернаторът е стъписан и ужасен от закона и се е заел да подготви законопроект, в който ограничителният статут на сексуалните престъпления да се увеличи на десет години.

През 1971 г. Кочев пък снима в Австралия филма „Да се събудиш в страх“, където между другото има и сцени на лов на кенгура. Петнайсет години по-късно, след като Тед Кочев е предоставил част от тези кадри на Кралското австралийско дружество за предотвратяване на жестокост към животните, в Австралия е забранено избиването на кенгура за индустрията с храна за домашни любимци.

А ето и още една история – през 1971 г. Тед Кочев снима и филма „Пияницата Една“, заради който в продължение на месеци обикаля сред скитниците в  Лондон, носи дрехи на клошар, нощува няколко пъти в приютите и дори убеждава съпругата си да преспи в женски приют за бездомни, за да му разкаже впечатления по първа ръка. Филмът за Една не постига кой знае колко голям касов успех, въпреки че обира наградите за най-добра самостоятелна пиеса, за най-добър режисьор, най-добър сценарий и най-добра актриса. По-важното обаче, по думите на Тед Кочев е, че филмът непрекъснато циркулира из училища и християнски организации, говори се за него, показва какво е да се разчита на милостта на социалните институции и в резултат на това по-късно са създадени по-добри общежития, а бездомниците получават по-добро отношение. Заради това все още изпитвам гордост, пише режисьорът.

Иначе гордостта не е онова, което ще проличи от тази автобиография. Тед Кочев е ироничен човек – обича да се шегува, при това – много често на собствения си гръб. Нарича филмографията си тюрлюгювеч, защото в нея има филми от всички жанрове, или разказва как публиката, която е гледала на предпремиера първата версия на „Рамбо: Първа кръв“ – онази версия, където главният герой го убиват, се е заканила да обеси режисьора. Добре, че той предвидливо бил заснел още един финал – този път щастлив.

„Моят живот в киното“ повече прилича на лична равносметка – тази книга е откровена, без патос, в нея са включени дори ранните стихотворения на Тед Кочев; спомените му как е оцелял, след като го блъска кола на улицата; семейната му история, но и сцените на насилие в семейството му и дори първите му бунтове в училище. Тук има много лични моменти, но деликатната граница между лично и публично е спазена – всичко е премерено, няма сензации, няма любопитни факти. Дори нещо повече – изненадващото е, че в тази книга липсват врагове. Кочев не гледа на автобиографията си като на терен за разчистване на сметки, а като място за споделяне на научените уроци. Може би затова в тази книга е пълно с приятели, с хора, с които Тед Кочев заедно е извървял част от пътя си.

Още повече, че в своята „режисьорската версия“ той споделя как е правил филмите си – как е работил с актьорите, какво е търсил в сценариите, какво е мястото на музиката, кое е важното при монтажа. И може би не на последно място – много си личи, че тази книга е писана от човек, който има богат опит и като сценарист. От човек, който е мечтал да остане поет, има три книги с поезия и сега готви четвъртата.

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.
Предишна статияОт другата страна на медала
Следваща статияНационално помирение ли?