0
2235

Реквием за площад „Славейков”

Скоро площад „Славейков” с книгите няма да го има.

Площадът отсега усеща това и много от сергиите вече ги няма, местата им зеят празни като избити зъби.

Платнищата над сергиите, видели толкова лета и зими, окъсаните гълъбови платнища над сергиите живеят последните си месеци като небе за книгите.

В началото на лятото ще заградят площада с ламаринена ограда.

Някъде, в някоя зала, сигурно ще може да се види и проектът за новия изглед на площада след ремонта, красив и измислен – уж с много повече дървета, с работещ шадраван и с много по-малко сергии.

Преди двайсет и пет години площад „Славейков” спаси книгата – когато в книжарниците започнаха да продават гащи и чорапи.

Книжарите му остаряха пред очите ми.

Началото, като всички начала, беше пиршество. Тогава площадът приличаше на пчелна пита. Всеки донасяше нещо – щайга, рибарска или туристическа масичка и нареждаше отгоре книги. Бай Делчо Чапразов, чирпанският книжар, издател и писател, беше защипал тъничките си самиздатски книжчици на връвчици с щипки за пране. Писателят Славе Македонски, онзи див козел, дори си струпа колиба – там, където сега е трамвайната спирка. Собственикът на едно от първите частни издателства „Сибия” Йордан Янев продаде направо от камиона тук целия първи тираж на „Емануела”. Това са само няколко отломъка от легендата. Но зад тях се крие друго – тежък десетилетен безмилостен труд на много хора в полза на книгата.

Ето, впрочем, откъс от един мой очерк, публикуван в книгата ми „Хора на перото”, за същия този бай Йордан – само един от многото „жители” на площад „Славейков”:

Йордан Янев бе журналист, публицист, писател и издател и изобщо човек на място, според прекрасното определение на приятеля му, поета Велин Георгиев. В неговата съдба се оглежда съдбата на мнозина мъже, опитали се да живеят достойно в едни подмолни, объркани и мерзки времена. Да създадат дом и семейство, да отгледат и възпитат синовете си, да работят с размах, да подадат глава над водата, да реализират целия си потенциал. Но когато разберат, че жизнените сили ги напускат, да намерят смелост да стъпят в тясната пътека на личния си житейски подвиг – сиреч, да извършат делото на живота си. В случая с Йордан Янев това е тънката, едва сто страници книжка „Спомени от заклинания. Литературни портрети и есета”, която Йордан диктува на съпругата си Камелия от болничния одър.  

[………………….]

Тогава, в началото на 90-те, бай Йордан държеше една книжарничка в началото на „Солунска”, близо до площад „Славейков”. Веднага след промените беше основал „Сибия”, първото частно издателство, с идеята да протегне ръка на българските писатели. Беше все така рошав, като любимия си поет Пеньо Пенев, висок, костелив, силен, с брадата на мъдрец – само дето малко беше посивял. Отсреща тъкмо превръщаха култовото едновремешно кафене „Шапките”, духовното средище за мнозина инакомислещи, описано така добре от друг негов голям приятел, Владо Свинтила, в книгата му „От Маркс до Христа” – в най-обикновен магазин. В лудогорския черноок поглед на Йордан Янев се забелязваше хъс, но вече и умора от битката за книгата в онова безкнижно време на митинги и тълпи. Той вече бе издал навикания, но любим народен поет Дамян Дамянов и бе занесъл цялата сума от продажбата на стихосбирката в дома му, за да спаси семейството му от глад – без фанфари и биене в гърдите. Трескаво издаваше и други български автори – и известни, и не толкоз. В скоби – не издаде нито една своя книга, не преиздаде и никоя от старите си – макар да имаше зад гърба си петнайсетина. Издаде обаче „Емануела” и „Месарят”, защото в новото време всичко ставаше с пари; и мнозина, включително и колеги с издадени от „Сибия” техни книги, скочиха срещу него. Тази горчилка му дойде в повече.

Силният му организъм издържа още десетина години. Но дойде болестта. Операция след операция. Подпрян на възглавницата, в промеждутъците, започва да диктува на Камелия своите очерци за писатели – живи и мъртви, с които богатият му живот го бе сблъскал и сближил. Генчо Стоев, Дамян П. Дамянов, Георги Джагаров, Иван Пейчев, Петър Увалиев, Матей Шопкин, Велин Георгиев, Йордан Радичков, Веселин Ханчев, Христо Банковски, Добри Жотев, Иван Радоев, Радой Ралин, Ламар. Един художник, Генко Генков. Петя Дубарова. Текста за Петя диктува три дни преди смъртта си на 24 април 2006 г.

[………………]

Ще го запомня такъв, какъвто го видях в началото на деветдесетте пред книжарничката му. Беше през зимата. Не стоеше вътре на топло, а бе излязъл отвън, на студа, пред стелажа с книгите на българските писатели. Сякаш стоеше на пост, сякаш буквално караулеше пред българската книга.

След ремонта площад „Славейков” няма да е същият. Сред книжарите под сурдинка се приказва, че след ремонта тук ще се настанят две големи кафенета – подобни на тези по бул. „Витоша”.  Това може да е само мълва. Но може и да е самата истина. В България често мълвата и истината са двете страни на една и съща монета.

Но аз ще продължа да минавам по стар навик оттук, през площада, където мина животът ми. Подрънквайки в джоба си жълтите стотинки на спомените си. Градовете не ни помнят, казваше героят на Златомир Златанов от „Входът на пустинята”. Какво ни остава тогава, освен да ги помним ние…

(По-надолу ще прочетете и две приложения. Приложение 1 е стар мой текст в защита на площад „Славейков” от 2008 г., по онова време пак щеше да започва ремонт, който дори е качен в сайта на Столична община, а в разширен вариант излезе като първия ми текст в сайта „Площад „Славейков” под заглавие „Площад Славейков – от първо лице”. А Приложение 2 е отвореното писмо на книжарите от площада до кмета на София Йорданка Фандъкова. То е внесено на 17.02.2017 г. Но и до днес книжарите нямат отговор – освен един, от Министерския съвет. В този отговор една служителка на администрацията на Министерския съвет обръща внимание на служителка на Столичната община за постъпилия сигнал с молба за проверка.)

Приложение 1:

Площад Славейков – от първо лице

[…………..]

„Защо ни е необходим площад „Славейков“ като книжарница на открито и като нищо друго? Ще се опитам да обясня.

Първо, защото вече е част от новата софийска история. Всеки град е сложен конгломерат от места, спомени и хора, които одухотворяват лицето му. Точно такова нещо е площад „Славейков“. Огромната книжарница на открито възникна спонтанно в началото на 90-те и изнесе на плещите си, на практика спаси книгата от тотална маргинализация. Това е историческата заслуга на площада.

Второ, защото със своите близо 60 маси площад „Славейков“ храни поне 150 човека, а като включим и семействата им, цифрата става доста впечатляваща. Никой управляващ не би посегнал на толкова работни места, ако му пука да не му изстине столът.

Трето, защото повечето от продавачите на книги на площад „Славейков“ са от братството на посветените. Те знаят много за книгите и за авторите им. За различните издания на книгите на български и за качеството на преводите. Такива са Пламен, Ваньо, Еди Батов, Ивака, Асен. Както не можеш да затвориш тигър в хола на апартамента си, така не можеш да затвориш тези хора в книжарница. Те могат да обитават само подобен резерват на книгата, какъвто понастоящем е площад „Славейков“.

Четвърто, защото със своето разнообразие от нови, стари и антикварни книги, събрани на едно място, площад „Славейков“ е една много точна диаграма за актуалното състояние на книгоиздателското дело у нас.

Пето, защото в трудното, да не кажа зверско софийско всекидневие, специалното посещение в книжарница дори за заклети читатели е символен акт, граничещ с подвиг. Ако човек работи от девет до шест, за да посети след края на работния ден някоя от книжарниците в центъра, като се имат предвид ексцесиите на градския транспорт, трябва да е готов да пожертва поне още два часа от времето си. Докато дори и забързаното служебно преминаване през „Славейков“ ще те информира за новоизлезлите книги или пък някоя стара и любима книга ще те повика.

Шесто, защото в крайна сметка общинарите изобщо не ги вълнува чист ли е или е мръсен площад „Славейков“. Ако ги вълнуваше, огромният наем от площада щеше да храни така или иначе едно звено чистачи. Тях не ги вълнува също така какво точно трябва да представлява този площад – дали на него да има пагода, билетен център, химическо чистене или трафопост. Те са си намислили да усвоят едни пари и толкоз. Това са намислили те.

За щастие градските средища трудно се подчиняват на изкуствени концепции. Площад „Славейков“ е одухотворен от десетилетните усилия на всички тези влюбени в книгата хора, които в студ и пек продават своята „стока“. Те са осветили площад „Славейков“ със своя труд, със своите познания, с хамалогията, която извършват ден след ден. Прекалено много места има из София, които изискват незабавна общинска намеса, за да си позволяваме да разбутваме една перфектно работеща търговска площ, която освен това има ранг на духовно средище.

Отидете някоя сутрин рано-рано на „Площад „Славейков”, вземете си чаша кафе и погледайте какъв тежък труд е това – да продаваш книги. Вижте как пълзят към сергиите количките, претоварени с кашони от банани, пълни с книги. Погледайте как се подрежда една сергия. Вижте лицата на продавачите. Така изглеждат лицата на шерпите. Славата от изкачването е за други. Но без шерпите изкачването не може да се състои.

И потърсете своята книга. Както човек търси дадена книга, така и неговата книга го търси. Нашият ангел-пазител понякога ни се явява като човек, някой наш познат, но понякога ни се явява и като книга.

Не забравяйте това.

Приложение 2:

До

Г-жа Йорданка Фандъкова, Кмет на Столична община
Копие до Президента на Република България, Народното събрание,
Министър-председателя на Република България, Омбудсмана на Република България, всички медии, всички правителствени и неправителствени организации,
всички четящи хора, които милеят за българската книжнина.

Молба

От книжарите на площад „Славейков”
На основание чл. 119 от АПК

Уважаема госпожо Фандъкова!

Обръщаме се към вас по повод на информацията, която научихме от интернет страниците: btv novinite.bg./gallery/Bulgaria/kak-shte-izglezda-ploshtad./; bgonair.bg/Bulgaria/2017.02.-12/tsentarat-na-stolitsata-s-nova-viziya, свързана с предложението за ремонт на ул. „Граф Игнатиев”, което ще засегне и местоположението на традиционния пазар за продажба на книги на площад „Славейков”, с молба за съдействието Ви по този повод.

Книжният пазар на площад „Славейков” се формира като културно средище преди 10 ноември 1989 година. Там, в диаметър от двеста метра, се намираха още книжарница „Български писател” на СБП, най-голямата антикварна книжарница в България, книги за медицинска литература, книжарница „Български художник”,  книжарница за грамофонни плочи, книжарница за книги на руски, английски, немски, френски и други чужди езици и техническа книжарница.

Този най-голям пазар на открито на книгата присъства и в повечето чуждоезикови пътеводители.

Госпожо Фандъкова!

Преди да станете кмет на София, Вие бяхте един от най-добрите учители в българската образователна система и много добре знаете, че един народ го има дотогава, докато спазва своите традиции и знае своята история.

Защо нещо, градено повече от половин век в областта на българската култура за разпространението на книги у нас, да бъде прибързано унищожено и с какво ще бъде заменено то?

Може ли удоволствието да изпиеш чаша кафе с коняк да се сравни с прочитането на една книга?!

Никой от нас не смята, че човек с Вашата интелигентност и морал би позволил такова нещо. Затова се обръщаме с молба към Вас – не разваляйте всичко добро, което направихте и правите като един от най-успешните кметове на столицата, с едно грешно решение. Не бива да се подценява и фактът, че в настоящия момент над шестдесет човека и техните семейства остават без препитание в тези трудни времена. Това е нашият малък бизнес – надежда за оцеляване.

Дори и в най-развитите и богати държави не работят само по три дни в седмицата, или може би трябва да излезе решение на Народното събрание, книги в България да се купуват и четат само в петък, събота и неделя?!

Нека този целогодишен ежедневен пазар на книгата бъде обновен, за да стане по-красив и привлекателен, а не да му се търси ново място. С административни заповеди култура не се опазва.

Госпожо Фандъкова, не позволявайте да бъде съсипано едно от най-старите културни средища на нашата красива столица и то пред очите на Петко и Пенчо Славейкови!

С уважение и надежда, ние вярваме във Вас!

17.02.2017

София

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПрез сенките, вградени в събитията
Следваща статияКъщата отвъд света на Георги Данаилов