Построен по поръчка на БКП за отбелязване на 1300-та годишнина от основаването на българската държава паметникът, описван с израза АХЗ (архитектурно-художествен синтез), се разпада още от самото си създаване. Причините за разрухата според едни са в липсата на поддръжка, според други – в лошото строително изпълнение, а според трети – в цялостната концепция на този паметник. В дебат по темата, проведен в края на януари в Червената къща, бяха поставени въпросите – на какво е паметник този паметник – на комунизма, на национализма, на българската история или на Людмила и Тодор Живкови? Днес, през 2015 година, символизира ли той 1334 години България? Какво остава от социалистическите паметници след края на социализма? Какво заслужава този паметник – реставрация, реконструкция, деконструкция или преместване? В дебата взеха участие д-р Тодор Чобанов (заместник-кмет на София по културата и образованието), Любен Генов (председател на Съюза на българските художници), проф. Христо Харалампиев (председател на Специализирания експертен съвет за изобразителни изкуства, Министерство на културата), арх. Христо Ганчев (началник отдел „Недвижимо културно наследство“, Министерство на културата), Ваня Георгиева (агенция „Алфа Рисърч“), арх. Делчо Делчев (Сдружение „Трансформатори“), проф. Александър Кьосев (преподавател по история на модерната култура в СУ “Св. Климент Охридски”), арх. Петър Диков (главен архитект на София).
Тодор Чобанов: Народът трябва да реши какво да се случи с един или друг паметник
Днешният дебат няма как да избяга от големия въпрос за паметта, за материалните свидетелства от една отминала епоха, за това кое е културно наследство и кое не. Възможно ли е и как би могло нашето общество да постигне консенсус по такива деликатни проблеми. По време на Балканската война умират хиляди българи, но техните близки се гордеят с тях. И тъй като времената са трудни, едва през 30-те години започват да се строят войнишки паметници. Строили са ги хората, събирали са кой каквото може. Тук, в София, успяват да издигнат мемориал на героите от тези войни едва през 1934 г. Много от вас са пътували по света и знаят, че подобни паметници има във всички европейски и световни столици – от Лондон през Париж до Москва и Вашингтон. Обикновено войнишките паметници се намират в най-представителните зони на тези градове. Това не е никак случайно. Всяко общество има своите герои и им дължи почит и уважение. Ще ви прочета кратка извадка от в. „Земеделско знаме“ от 1 ноември 1980 г., дни след събарянето на две от тези три паметни плочи на паметника на Софийските полкове: „Паметните плочи бяха популярни, те имаха признанието на хората. Изписаните имена бяха толкова много, че се пораждаше представата за незнаен воин, затова паметникът беше така значим. Майките и жените на загиналите идваха пред плочите като пред бог, селянките от софийските села носеха бохчички с жито и вино, правеха панихиди, помнейки, носеха рози, израсли пред плочите. Тържествени церемонии се редуваха със спонтанни сцени на интимно изживяване – мъка на жени с черни забрадки“. Познавам хора, които като деца са ходили на този паметник със своите родители и са си спомняли за своите дядовци и прадядовци, за своите роднини. Това е паметникът на един народ, паметникът на неговите герои.
Как е загинал този мемориал? Все още нямаме конкретна информация. Не знаем на кое заседание на ЦК или на Градския комитет на БКП – достъпът до тези архиви е доста труден, – но на някое от тези заседания, в хода на триумфалния строеж на НДК, някой решава, че в новата прекрасна градина няма да има място за тези плочи. Те не се вписват, разбира се, в социалистическата постмодерна архитектура. За тази памет няма място. И това не е единственият подобен случай. По време на социализма в България са унищожени, преместени, премахнати, демонтирани много паметници. Ще спомена само няколко от тях – паметникът в Търговище, открит тържествено през 1939 г., великолепно творение на големия Любомир Далчев. След 9-и септември е премахнат. Премахнати са също паметници в Етрополе, Троян, Пловдив… Списъкът е много дълъг. Някои от тях са възстановени по-късно с дарения.
Стигаме до днешни дни. Паметникът „1300 години България“ пред НДК е изграден в духа на цяла серия подобни монументи, безспорно правени от големите творци на онази епоха. Подобно на други паметници от онази епоха той е доста мащабен. Тогава обичаха големите размери. Който е ходил, например, във Войняговци, знае, че Войнишкият паметник там, който е бил висок два метра, е заменен от партизанин, висок 12 метра. Тези мащаби и пропорции са характерни и за изкуството в центъра на София. Разбираемо е, че край впечатляващия по размери тогава комплекс НДК трябва да се издигне подобаващ монумент. Направен е конкурс, избран е проект и неговото изпълнение започва. Тъй като много се спекулира с това къде се е намирал старият паметник, издирваме тези документи, някои от тях са достъпни, други за съжаление не са достъпни. Но е факт, че именно на мястото, където се е намирал паметникът на Софийските полкове, се издига паметникът „1300 години България“.
Накратко, паметникът никога не е довършен, което личи от множество и най-различни документи. Има документи от проекта за акт 16, които показват, че паметникът е с редица недовършени, неизвършени или неправилно извършени работи. До края на 1988 г. и началото на 1989 г. институциите си пишат писма за това кой е виновен, че паметникът не е довършен и кога ще бъде довършен. Още през 1983 г. другарят Григор Стоичков, заместник-председател на Министерския съвет, анулира проекта за акт 16. Това са фактите. Тази дискусия би имала и има смисъл, ако ние разсъждаваме върху тези факти спокойно без излишни емоции. Несъмнено трябва да се пази културното наследство, несъмнено то трябва да се съхранява, несъмнено останките от амбициозния паметник „1300 години България“ представляват определена стойност. Но ние живеем в общество, в което трябва да се спазват законите. Както е казал Васил Иванов Кунчев, решения се взимат с вишегласие. Каквото народът реши, това би трябвало да се случва с един или друг паметник.
През 2006 г. паметникът става собственост на Столичната община. В края на 1988 г. ръководството на НДК пише с тревога на Градския комитет на БКП и на няколко други институции, че до този момент няма строителни книжа на паметника и той не е предаден на никого за стопанисване. Така че за пръв път в историята паметникът получава собственик през 2006 г. Според други документи още през 1988 г. паметникът усилено се самосрутва. Паднали са осем, отлепили са се 16 плочи, липсват множество от елементите – например, бронзовите букви. Това са факти, установени с документи.
Любен Генов: Паметникът пред НДК е произведение на изкуството, съизмеримо с Тайната вечеря на Леонардо да Винчи
Никой от тези, които сме се събрали тук и искаме да защитим правото на съществуване на паметника „1300 години България“, не се е обявил против каузата за възстановяване на мемориала. Но не мога да проумея защо трябва да се противопоставят два паметника, които са несъпоставими. Когато едни хора поставят под въпрос избора на други хора, то много е важно да се дават алтернативи. В случая с паметника „1300 години“ освен въпроса дали ни харесва или не, дали да се премахне или не, би било честно да има и детайли като това защо и какво не ни харесва, защо точно да го премахнем, какво ще стане, ако остане, какво можем да направим с него, за да остане и да бъде приемлив и т. н.
Приех да участвам в този дебат, без да се съмнявам в неговия смисъл, защото ако всичко е предрешено, не би имало смисъл. Имаме ли някаква крачка да върнем назад нещата? Търсим ли консенсус или поляризираме в този спор до крайност своите позиции? Този дебат би имал смисъл, ако се води от експерти в дадената област, защото тук освен политически момент има момент, свързан с градоустройство, архитектура, проблеми на изкуството и т. н. Освен това дебатът има смисъл, ако се води на територията на принципала, който носи отговорност, ако в него участват експерти от страните, които са отговорни, които регламентирано могат да вземат някакво решение и които могат да носят отговорност по изпълнението на това решение.
Мисля, че все още имаме шанс да предотвратим една грешка преди да е станало късно. Вярно е, че много време е загубено и според някои шансът този паметник да бъде реставриран по най-лесния начин е изгубен. Но мисля, че и днес не е късно, той все още стои стабилно на своето място, все още има хора, които ценят неговите качества. Лично аз гледам на паметниците преди всичко като на произведения на изкуството. Естествено, че не всеки паметник е такова. Всяка творба на изкуството е и памет. Категориите красиво и грозно, харесвам и не харесвам не са решаващи за естетическата и пластическата стойност на една творба. При изобразителното изкуство творбата като форма в своята абстрактна същност съществува извън смисъла и съдържанието и извън контекста на времето на създаването й. Времето също е относително понятие. Произведенията на изкуството имат свой собствен живот и натрупват биография, след като са се появили, но във времето остават като чиста стойност именно чрез своята форма. Цялата информация около тяхното създаване, повод, начин на създаване, оцеляването им във времето ги прави още по-интересни. Един от основните проблеми на нашето съвремие е в това, че глобалната ни информираност ни отдалечава от истинската същност на нещата, а тяхната форма съществува извън съдържанието им – формата на една творба като идея.
Паметникът „1300 години България“ за мен е произведение на изкуството, което трябва да се съхрани в своята максимална цялост – не само детайли от него. Още повече, че това произведение има своя жив автор, който за мен е един от най-големите ни скулптори от 70-те – 80-те години досега. В край на 70-те и началото на 80-те години се създадоха произведения на монументалната скулптура, каквито в близките десетилетия едва ли ще бъдат създадени. Изключително важно е днес да дадем шанс на тези творби, които са малко и са единствени по рода си, да оцелеят във времето, за да надживеят конюнктурата на времето, в което са създадени – както са надживели своето време архаичната скулптура, ренесансовата живопис, бароковата архитектура. Излишно е да давам примери с Тайната вечеря, например, с технологичните недоразумения по време на нейното създаване, с разочарованието на тези, които са поръчали тази стенопис и това че тя е можела да изчезне след нейното създаване. Но все пак тя е оцеляла благодарение на нечий разум и днес знаете, че за да видите това произведение на изкуството, което слава Богу е оцеляло, трябва да се запишете месеци преди това.
Ако една картина може да се мести от един интериор в друг, тя се мести съобразно средата, в която застава, и съобразно съжителството на заобикалящите я творби. Ако една градинска пластика или бюст-паметник могат да се преместят от една тревна площ в друга, то пак става сравнително лесно, но в синхрон със заобикаляща среда и с другите произведения на изкуството. Когато става въпрос за една монументална творба, проектирана и сътворена за един архитектурен синтез с цял един огромен площад, с една сграда от калибъра на Двореца на културата, когато това цялостно архитектурно решение е вместено в друга по-голяма градска част, то тогава такава творба няма как да бъде преместена практически някъде на друго място, защото ще бъде унищожена нейната автентичност. Една творба е автентична в своята цялост.
Христо Харалампиев: Паметникът пред НДК да се реновира
Присъствам тук в качеството си на председател на Специализирания експертен съвет за изобразително изкуство към Министерството на културата. Като такъв участието ми е строго експертно. Това, което ме ужасява е, че в днешно време е възможно да бъдат противопоставени два паметника. Според мен и единият, и другият паметник имат живот, те трябва да бъдат реализирани. Единият просто трябва да остане там, а на другия трябва да му бъде намерено подходящо място. Ако успеем да се отърсим от тези силни политически страсти, ще погледнем проблема малко по-етично и по-спокойно. Тук някой каза, че всичко е идеология. Аз съм на такава възраст, че голяма част от живота и творчеството ми мина в едно време, в което идеологията беше на първо място и всичко останало беше наричано формализъм. Когато бе построен този паметник, за пръв път в тогавашната среда на унифицирани паметници се появи нещо ново, нещо малко по-различно, което трудно се смля. И неслучайно първите, които не харесаха това ново нещо, бяха тогавашните управляващи. Те не го харесаха и оттам тръгна цялата работа. Друг е въпросът, че паметникът може би не получи онова въздействие, което можеше да получи, поради недоброто изпълнение. Но аз мисля, че ако този паметник се реновира, ако се направи такъв, какъвто би трябвало да бъде, още повече, че авторът в момента има желание да го направи, мисля, че такъв шанс не би трябвало да се пропуска.
Когато говорим за синтез на архитектурата с пластичните изкуства, това не означава нищо друго освен едното да е до такава степен обвързано с другото, че да са просто неразделими. Смятам, че решението на Столичната община може би не е обмислено точно в тази посока. Няма как металната част от паметника да се запази, защото видите ли тя представлява скулптурата, а всичко останало просто не е. Синтезът е точно това, че целият ансамбъл представлява едно цяло. Същото нещо се отнася и за въпросния паметник (Войнишкия паметник – бел. ред.), за който се иска да бъде възстановен и аз съм с цялото си сърце той да бъде възстановен. Но по никакъв начин този паметник не бива да бъде построен на мястото на вече разрушен паметник. Аз съм скулптор и думите разрушаване, преместване и пр. са ми страшно… Просто не искам да ги употребявам. Аз искам и двата паметника да са на мястото си. Искам да ви призова към малко повече толерантност и недейте да отивате към разрушаване на каквото и да било. Защото един паметник освен че ознаменува някакво събитие, той всъщност показва и времето.
Христо Ганчев: Премахването на паметника „1300 години България“ е недопустимо
Ще информирам форума за компетенциите на Министерството на културата и какво е изразеното становище през последните години, свързано с тази дискусия. Законодателят е предвидил министърът на културата да съгласува премахването, преместването и поставянето на подобни обекти. В този смисъл след няколко писма на творчески съюзи, свързани с тази инициатива – става дума за Съюза на художниците, Съюза на архитектите и директора на Института по изкуствознание към БАН – през последните три години Специализираният експертен съвет по изобразителни изкуства към Министерството на културата, чийто член съм аз, се занимава пет пъти с този въпрос. Неговите решения са отразени в пет протокола, които са одобрени от четирима различни министри. Единодушното становище в протоколите е, че е недопустимо премахването на паметника „1300 години България“. Последният протокол е от 23 декември 2014 г. Искам да ви информирам същевременно, че в Министерството на културата няма нагласа срещу възстановяването на паметника с плочите на загиналите войници. Нещо повече, този проблем се обсъжда още от 80-те години, искам да ви припомня, че има един проект на арх. Агура и арх. Станислав Константинов от 80-те години за възстановяване на този паметник в Южния парк.
НДК е комплекс, паметникът не е нещо, което стои самостоятелно, това е една градоустройствена идея – най-голямата градоустройствена операция в София след Втората световна война освен изграждането на центъра на столицата. Това са двете големи градоустройствени операции в София, които имат своята завършеност и цялостна комплексна характеристика на архитектурно-градоустройствени произведения, в които съществуват съответните обекти на синтеза на архитектурата, благоустройството и парковото строителство.
Ваня Георгиева: 72% от софиянци смятат, че паметникът трябва да бъде демонтиран
Не съм тук, за да защитавам една или друга позиция, а проучването, което ще представя, всъщност частта от него, която се отнася до нагласите относно паметника „1300 години България“, няма за цел да дава оценки за естетическата стойност на един или друг монумент, нито пък да дава отговор на въпроса в каква посока трябва да тържествува справедливост. Изследването е проведено в периода 27.08. – 01.09. 2014 г., то е представително за пълнолетното население на гр. София. Реализирани са 400 ефективни интервюта с пълнолетни жители на София.
Направо на въпроса каква трябва да бъде съдбата на паметника „1300 години България“ – 43% смятат, че паметникът трябва да бъде демонтиран, премахнат и там да остане само парк. 29% смятат, че трябва да се демонтира и на негово място да се изгради друг паметник. Тоест 72% от жителите на града са противници на запазването на паметника в този му вид. Обратната позиция, паметникът да остане в този си вид, като се почисти и укрепи, се подкрепя от 25% от софиянци. Идеята паметникът да остане намира поддръжници в най-голяма степен сред жителите на столицата, които са над 61 години – 30% и сред симпатизантите на леви и националистически формации.
Нагласите за възстановяване на Войнишкия паметник – една трета са поддръжници за възстановяването му, 26% са на мнение, че трябва да се изгради друг паметник на мястото на сегашния. Други 33% са категорично против това един паметник да се заменя с друг. Виждаме, че има липса на единодушие за бъдещето на това пространство. Друг извод – идеята за замяна на един паметник с друг набира повече противници, отколкото са подкрепящите запазването на паметника. Идеята да се възстанови Войнишкият паметник се подкрепя в по-голяма степен от хората, които имат спомен за съществуването му. Проучването е достъпно публично на сайта на „Алфа Рисърч“.
Делчо Делчев: Ние от „Трансформатори“ ще осиновим този паметник
В конкретния случай Столичният общински съвет е длъжник на двата паметника, защото ги вплете в един. В момента инициативата за възстановяване на паметника на войниците е заложник на това какво искаме да се случи с паметника „1300 години България“. Няма позитивно решение без разделянето на двата казуса. Много са причините „Трансформатори“ да застанат зад каузата на паметника „1300 години България“. Най-важната от тях е, че този паметник вълнува. Аз не съм виждал толкова пълна зала за дебат по друга тема. Другото, което е важно, е неговата стойност като изкуство. Не е задължително всички вие да го харесвате и да го разбирате, може да продължим в тази надпревара да събираме мнения за едното и за другото. Не виждам нищо лошо в начина, по който гражданите наричат този паметник. Всички паметници са като символи, еректирали в пространството, за да напомнят на обществото нещо. Ако този паметник успее да пренесе някаква идея на поколението ни, значи си е свършил работата. За разлика от много други паметници, които са незабележими някъде из градинките, този паметник си работи.
Смятам, че конкурсът на сдружение „Трансформатори“ роди много по-готини идеи за съвременно отношение към паметника от конкурса на Столичната община. Искам да ви кажа какво всъщност предлагаме. Ние заставаме зад идеята да осиновим този паметник. Паметникът на съветската армия, например, си има държава, всички знаете коя е тя, и точно затова той е поддържан, чистен и лъскан. Този паметник си няма държава и затова ние сме готови да го осиновим. Ние виждаме много потенциал в него, включително и комерсиален. На нас може да не ни харесва, обаче на туристите им харесва. Дайте си сметка защо паметникът е в това състояние – не само, защото е конструиран лошо. И Министерството на културата, и Столичната община са допринесли за това паметникът да е в лошо състояние. Столичната община направи една акция по обезопасяване, така че поне да няма жертви.
Александър Кьосев: Този паметник ме обижда още от момента на появата си
Първо, всички виждаме, че Червената къща закъсня с тази дискусия. Дебатът в общественото пространство се втвърди, позициите се встрастиха до крайност и никой вече никого не слуша. Трябваше малко по-рано да се проведе тази дискусия, тогава тя щеше да има просветна функция. Сега е закъсняла и в някакъв смисъл крета след събитията. Все пак ако дискусия от този тип има своята функция, тя е да проясни някои неща.
Понеже и аз като останалите участници съм софиянец, участвам в събитията и съм не просто експерт, искам първо да кажа своето чисто субективно и гражданско мнение, а после ще говоря като експерт. Ще се опитам моето лично и субективно мнение да не влияе чак толкова върху това, което ще кажа като културолог. Този паметник ме обижда още от момента на появата си. Още когато той се появи, аз го намразих от сърце. И не само аз, много хора, не казвам всички. Не можех да го търпя. Когато чух, че той е наречен от софийското население „седмоъгълен пето еди си какво“, се зарадвах искрено и употребявах тази фраза през целия си живот. Когато виждах, че той се разрушава, се радвах. И продължавам да мисля по този начин. Даже смятам, че той в момента, такъв какъвто е, би могъл и да остане и ще бъде паметник на нещо друго. Тоест аз съм страстно на едната позиция, не го крия. И се оказва, че над 70% от софиянци са също на тази позиция. Това е моето лично и гражданско мнение.
Вече като културолог наблюдавам формата на дискусията и смея да ви кажа, че тя е странна. Защо е странна, защото това е една експертна и институционална дискусия. За други паметници се водят истински граждански дискусии, има истински граждански войни. Когато някой боядиса Паметника на съветската армия, там не отива просто Русия или руската държава, а се изсипват един милион хора, които го изчистват, протестират, страдат и въобще участват. Когато дойде 24-ти май, децата отиват на паметника на Кирил и Методий и носят цветя. Когато има рожден ден и годишнина от смъртта на Левски, има поклонение пред паметника на Левски, има националистически сблъсъци около него. Тоест има граждански живот около тези паметници.
Около този паметник съвсем очевидно няма граждански живот, той е мъртъв паметник от самото начало. Той никога не е бил паметник. Самият факт, че ние защитаваме този паметник с експертни аргументи е сбъркан подход. Не е възможно експерти да решават въпроса за нещо, което стои в центъра на София. Решават го всички. Експертите изпълняват волята на гражданите, а не обратното. Експертите имат прерогативи, но някой им ги дава, те не решават сами. Те изпълняват онова, което суверенът иска. А какво иска суверенът е малко сложно да се каже. Вярно е, че социологическите анкети, колкото и добре да са направени, невинаги изразяват мнението на суверена. Някакви институции идват тук – Министерството на културата, експерти, специалисти, Съюза на художниците… За какво се борят тия хора? За какво се борят тия институции? Може би се борят за гилдийни интереси.
Тук бяха изказани доста тези. Аз искам да ги разгледам – с някои съм съгласен, с други не съм съгласен и ще кажа своите контратези. Първа теза – всеки паметник носи в себе си памет. Невярна теза. Напълно невярна. Има паметници, които наистина носят памет, те са места на паметта, както се казва. Има и други паметници, които се опитват да носят памет, имитират такова нещо, но не могат да го направят. Това е в този случай. За какво е памет този паметник? Какво помни? 1300 години България? С тези героико-страдалчески форми, съпроводени с неоекспресионизъм и абсурдни надписи, които обиждат всеки езиков усет? С тази претрупаност с претенциозни словесни форми, дошли от българската традиция? Този паметник помни нещо наистина и то е естетиката и социалната и институционална среда от времето на Людмила Живкова. Искаме ли го в центъра на София? Той не помни това, за което твърди, че помни. Той не помни 1300 години България. Ако беше паметник на българското, щеше да изглежда иначе, нямаше да изглежда по този префърцунен електирал начин.
Втора теза – не се разрушават никога паметници. Невярна теза. Ако започна да давам примери… И невинаги разрушаването на паметник е вандалство. Очевидно разрушаването на фашистки и сталинистки паметници не е вандалство. Очевидно отстраняването на Ленин от центъра на София не беше вандалство. Историята е диалектика на памет и забрава. Има едно прекрасно съчинение на Ницше, казва се „За ползата и вредата от историята за живота“. Там ще прочетете какви са критиките на Ницше към т. нар. монументална история. Тук има философски въпроси, не е добре те да бъдат подминавани с клишета, представящи се като аргументи.
Трето, казва се, че едно такова художествено произведение като този паметник е структурно-архитектурен и урбанистичен комплекс и всяко негово нарушаване ще доведе до нарушаване на произведението. Вярно. Какво от това обаче? Архитектурно-урбанистичният скулптурен комплекс се намира на публично място. Публичното място е собственост на гражданите. Преди всичко се изисква гражданите да дадат съгласие какъвто и да е комплекс да бъде поставен там и едва след това художници, скулптори, архитекти имат право да правят такива неща. Ако гражданите не искат там да има архитектурно-скулптурен комплекс, той не трябва да бъде там. Аз не знам дали искам да възстановявам плочите, защото всяко възстановяване е леко изкуствено, но това е друга и дълга тема. Достатъчно ясен противник съм на паметника, за да си търся други аргументи.
Четвърта теза – истинските произведения на изкуството просъществуват през времето, те, както се казва, са съвременници на всички епохи и се пълнят с ново и ново съдържание, ще дойдат нови потомци и ще ги видят по нов начин, по някакъв начин ще преоткрият паметта и т. н. Слава Богу, тук не се появи аргументът за пирамидите, който обикновено се изтъква. Това е вярно, само че то е вярно за класическите произведения на изкуството. Тоест само класическите произведения на изкуството оцеляват по този начин. Милиони други се загубват и изчезват и за това никой не съжалява, защото те не са класически произведения на изкуството. А класическо произведение на изкуството, повярвайте ми, не се става с експертно решение.
Божидар Крапчев: Срамувахме се, че сме допринесли на пъпа на града да има такава грозотия
Петър Диков: Ще цитирам една книжка, която е написана от ръководителя на строежа на архитектурно-скулптурния комплекс „1300 години България“ Божидар Крапчев: „Дойде последната нощ (преди откриването на паметника) и се разхвърчахме. Първо се оказа, че буквите за надписите са отляти и шлайфани, но онези нямали видиеви бургии, за да ги монтират върху гранита. Второ, за Пиетата окончателно отпаднали от производство последните затварящи елементи. Просто няма да дойдат. Нямали и месингови електроди, та поне доставените парчетии да се демонтират. Откъдето и да погледнеш, гарантиран провал. „Момчета, ние пък да опитаме, какво ще кажете“, с това почна и завърши възлагателната реч на нашия генерален директор. Нямаше нищо за казване. Вдигнахме от леглата им началниците на някои наши складове, измъкнахме от празничната софра двама механици, изкарахме допълнително четири бордови коли, възложихме им задачи и в полунощ работата закипя – поне по надписите, а за фигурата както и да я мислехме, без отливките щеше да зее като бомбардирана с дупки отдолу и черни винкели в нея. По едно време нещо ми светна – фазер! Да монтираме няколко плоскости, да ги боядисаме с бронзова боя, да ги позамръчкаме малко и готово. Мине ли данданията евентуално ще го довършим. Почти не вярвах, че идеята ми ще се приеме. Очаквах да ми се подиграе шефът. Той само пафка, мълчи сред нощната бъркотия. Пръстите му, измръзнали и пожълтели от цигарите, нервно се свиват и се изправят. Като му казах какво съм намислил, той светна и рече: „Действай, Крапчоолу, насреща съм“. Зад гърба му дебнеха апаратчиците, но нашият голям ръководител затова е голям, за да поема отговорност. Някои нови складове се отвориха, нови материали докарахме, пъплихме по скелето, заварявахме, рязахме, мазахме, но на сутринта Пиетата беше като нова. Ако човек не знаеше и не беше посветен в измамата, нищо нямаше да открие. Чак до шеги стигнахме, че ще откриваме скулптурно управление. На сутринта „Чистотата“ изми всичко. Ние си дигнахме партакешите до шушка, а самите нас буквално ни изгониха от обекта службите по сигурност, така трябвало по техните правила. И докато ние задрямвахме по масите на околните сладкарници, преживяйки онзиденшни понички, минаха официалните лица начело с най-главния, кимнаха утвърдително-озадачено пред скулптурната символика и за две минути отминаха. Свърши се. Дали 1300 години е било все така? Историята мълчи. След време няколко пъти ходихме с Топалов до паметника. Сядахме на пейка и си припомняхме епопеята. И двамата малко се срамувахме от това, че толкова самоотвержено сме допринесли на пъпа на града да има такава грозотия. Веднъж той каза някак замечтано: „Дано някога свестни хора да поемат съдбините на този град, та и на тая щуротия да й видят сметката“. И аз тъй си мислех.“
Това е книжка, която е издадена през май 2010 г., писана е през 2008 г. Авторът, Божидар Крапчев, е достоен строител и има изключително интересна биография. Той разказва за строителите на съвременна София през 70-те години.
