Под заплаха ли е секуларният модел на Европа, кои са враговете на светската държавност? Свободата на изразяване срещу правото на богохулство – съществува ли такава дилема. Вижте гледните точки на проф. Калин Янакиев, проф. Симеон Евстатиев, д-р Ариф Абдуллах и проф. Анна Кръстева.
След терористичния акт срещу френското сатирично списание „Шарли ебдо“ се очертаха различни разломи в Европа. Дебатите показаха, че зад общото понятие на европейските ценности различните религиозни общности, социални, академични и идеологически групи в европейските страни виждат различни неща. Някои поставиха на преден план въпроса за обидата, моралната недопустимост или расистките стереотипи в карикатурите. Други акцентираха върху свободата на изразяване и заявиха, че по правило „сатирата е гавра за своите адресати“. Оказа се, че разделителните линии между отделните религии и идеологии са повече от обичайните. Проведеният в началото на февруари в Червената къща дебат „Религиозни фанатизми под контрол?!“, постави въпроса за отношенията между светската държава и религиите. Под заплаха ли е секуларният модел на Европа и кои са враговете на светската държавност? Участие в дискусията – модерирана от журналистката Ирина Недева – взеха проф. Анна Кръстева (НБУ), д-р Ариф Абдуллах (Ислямски институт), проф. Симеон Евстатиев (Софийски университет) и проф. Калин Янакиев (Софийски университет).
Анна Кръстева: Ако „Шарли ебдо“ не съществуваше, фанатизмът щеше да го създаде
Отсега казвам, че нямам много отговори, имам размисли. Ще дам пет насоки, пет възможни писти за разсъждение. Започвам със заглавие в едно от многото издания, посветени на тази тема – „Джихадисткият интернационал“. Тук в две думи е синтезирано едно много силно послание, а именно, че тероризмът има две лица – интернационално или светско и религиозно. С това заглавие ние влизаме в геополитическия ареал, то отпраща към интерпретацията, че става въпрос не за война на една цивилизация срещу друга, а за престъпление срещу цивилизацията.
Вторият кратък щрих бих формулирала по парадоксален начин, като преформулирам известния парадокс за евреина, който ако не съществуваше, щеше да бъде създаден от антисемитизма – ако списанието „Шарли ебдо“ не съществуваше, щеше да бъде създадено от фанатизма. Знаете, че по същото време бяха убити хора, които пазаруват в един специфичен магазин и за които се предполага, че имат определена етничност. В същата тази седмица групировката „Боко Харам“ уби 2000 души, а едно десетгодишно момиче бе превърнато в жива бомба. Щом има тероризъм, той ще намери своите жертви. Нека да кажа, че сред литературата, която заля глобалното медийно пространство, имаше много голям упрек към медиите, който споделям и аз. Как така 17 души запълват медиите в целия свят, а 2000 души едва си пробиват път към тях? Трябва да призная, че не знам какъв е отговорът. Става дума за отговорността на медиите.
Като трети щрих бих говорила малко провокативно за супермаркет на идентичности. Ще го илюстрирам с два щриха от биографията на единия от терористите – Кулибали. Той е бил в затвора за дребни престъпления и там става медийна звезда с една акция, която привлича вниманието на медиите и на широки кръгове. Кулибали успява да внесе техника за записване и записва живота в затвора, след което тези записи са излъчени и служат като един силен аргумент за защита на правата на лишените от свобода. Тогава най-авторитетни вестници взимат интервюта от него. „Монд“ има в архива си два часа интервю с него. Няколко години по-късно той застреля първо една полицайка, а след това няколко заложници в парижки супермаркет. Ако преведем този кратък житейски път в абстрактни термини, можем да си представим един супермаркет на идентичности. В един много кратък отрязък от време един и същи човек посяга първо към опцията човешки права и буквално в следващия миг към опцията фанатизъм и тероризъм. Първо е защитник на човешките права, а след това става убиец.
Както казва големият класик на десекуларизацията, модерността разбива всички сигурности. Не всички могат да понесат тежестта на несигурността. Така че тези, които имат оферта за какъвто и да е вид сигурност – религията е един вид сигурност – имат осигурен пазар.
Следващият щрих звучи тъжно, но поетично. Това е цитат от един обикновен френски гражданин, който е евреин и който разказа пред медиите за своята 13-годишна дъщеря, която отказала на другия ден да отиде на училище, въпреки тежко въоръжената охрана там. „В този ден – казва той – тя осъзна, че е еврейка. В този ден осъзна, че е мишена“. Този гражданин разказа и за малките еврейчета, които някога влизали в мините, носейки канарчета, тъй като щом канарчетата престанели да се чувстват добре, това било знак, че има проблем, че има опасност. И той завърши с думите: „Ние евреите сме канарчетата на обществото, когато сме в опасност, значи има опасност за цялото общество“.
Няма държава, която би могла да даде стопроцентова гаранция срещу фанатизма. Изборът на една държава е дали да превърне фанатизма в своя основа или да заяви категорично, че фанатизмът не й принадлежи. Ислямска държава е върхът на един айсберг, който прави първия избор, секуларизмът избира втората опция. През всички тези години около 50 хиляди души са си купували списанието „Шарли ебдо“. За 60-милионна Франция това е едно нищожно число. Останалите или въобще не знаят за него, или активно не го харесват, защото хуморът е доста вулгарен, направо расистки на моменти, а самото издание е почти комунистическо. Четири милиона души излязоха да протестират след атентата. Почти не достигаше мястото на площадите, не достигше мястото на булевардите в цялата страна. Тези хора отидоха, за да покажат съпричастност към един политически проект. Седем милиона души си купиха следващия брой на „Шарли ебдо“, тоест на списание, което до този момент не са купували или не са харесвали. Няма държава, която да осигури абсолютна гаранция срещу фанатизма. Има сила на един модел, който може да мобилизира мнозина да го подкрепят.
Ариф Абдуллах: Най-големият тест за мултикултурния модел е междурелигиозната защита
Ариф Абдуллах: Задавате въпроса застрашен ли е секуларният модел и откъде идва заплахата. Аз бих отговорил – да. Секуларният модел е застрашен, застрашен е и плурализмът, тъй като секуларизмът по своята природа е плуралистичен. Говорим за умерения секуларизъм, който не би трябвало да се приема като сталинизъм или атеизъм. В това отношение и секуларният модел, и плурализмът са застрашени от злото и агресията на фанатизма, от антидемократичното поведение и начин на мислене. Тази заплаха ни преследва дори в сърцето на цивилизацията – Ню Йорк, Париж, Лондон. Това означава, че тя се опитва да контролира нашия живот. Какво мотивира това зло обаче, какво го обуславя? Няма единен отговор на този въпрос.
Ще се върна към двама големи философи от XVIII век, които са съвременници, дори умират в една и съща година. Бидейки жертви на религиозен фанатизъм, те намират убежище в Англия – днес известна с мултикултурния си модел, за разлика от мускулестия либерализъм на Франция. Става дума за Жан-Жак Русо и Франсоа Волтер. Те дават отговор на този въпрос – какво мотивира злото, агресията и религиозния фанатизъм, каква е причината те да съществуват. Русо намира закономерност между науката, изкуството и нравствеността, както намира закономерност между самата свобода, морала и доброто. Знаем неговия отговор на въпроса допринесло ли е развитието на науката и изкуството за развитието на нравите. Той съвсем сензационно отговаря, че нашите души и нрави са се развращавали в такава степен, в каквато са се развивали и усъвършенствали науките и изкуството. Не е моя работа да казвам дали е прав или не. Някои наши изследователи определиха това негово изказване като най-голямата глупост, която е изричал в живота си. Той обаче се пита защо след като човешката природа е добра и Божията воля е добра, ние сме заобиколени от зло. Отговорът, който дава, е следният – причина за това са себелюбието и несправедливата политика. Волтер пък определя незнанието като извор на злото и агресията и също говори за злоупотребата с властта.
Ако се прехвърлим в нашата действителност след терористичните атаки в Париж, анализите, които проследихме, се групират в три основни категории. Според първата позиция източник на злото и на фанатизма е ислямската религия в своята същност. Източник на злото е пророкът Мохамед, който е агресивен вожд, известен с масови убийства и кланета. Подобна позиция изрази, например, холандският писател Леон де Винтер. За съжаление подобни изказвания чухме и от представители на академичните среди в България.
Втората позиция е доста по-умерена. В нея се разграничава ясно религията от радикализацията. Тази позиция изрази френският министър-председател, който каза, че ние сме във война не с религията, а с тероризма, че мюсюлманите във Франция и Европа също са жертва на този тероризъм. Същото заяви и канцлерът на Германия, като каза, че ислямът е част от Германия. Най-учудващо френската крайнодясна националистическа партия „Национален фронт“ в лицето на Марин льо Пен се разграничи от първата позиция. Нещо повече, техният депутат Емерик Шопрад бе санкциониран, тъй като на 15-и ноември направи изказване, в което постави знак на равенство между исляма и нацизма. Това бе ясен знак, че дори тези крайнодесни партии застават зад позицията, че не религията в нейната същност е проблемът.
Третата позиция бе изразена от професора в Колумбийския университет Джефри Сакс, който заподозря, че целият проблем идва от геополитическия момент, свързан с Близкия Изток. Според него случилото се в Париж и това, което става от 2001 г. насам, е разширеният фронт на Близкия Изток, който намира своето място на Запад. Макар това да е една доста конспиративна версия, Джефри Сакс се опита да намери доказателства и доводи, за да я защити. Той подчерта, че всички подобни атаки стават предимно в държави, които са коалиционни партньори в Близкия Изток, че във всяка атака съществува послание, че тя е заради Близкия Изток. Неговият анализ е, че причина за тези атаки са тъкмо положението в Близкия Изток, жертвите, дадени във войната между Иран и Ирак и във войната в Ирак през 2003, както и сигурността на Израел.
В заключение бих казал, че първата позиция е неприемлива. Френският депутат Емерик Шопрад говори за 1.5 милиона потенциални терористи във Франция, тоест мюсюлмани. След последните атаки в Париж министър-председателят изиска статистически анализ и обяви, че потенциалните терористи във Франция в момента са 3000 души. Между 3000 и 1.5 милиона разликата е огромна. Това ни поставя пред сериозния въпрос за обективността на тази информация. Проблемът е, че някои хора смятат, че радикализацията трябва да се премахне с радикализация. Може да не сме напълно съгласни с геополитическата причина, която визира проф. Джефри Сакс, но на фона на тази транссредиземноморска вълна, която динамично залива Запада днес, и в ерата на Фейсбук действително трябва да си зададем въпроса възможно ли е да се осъществи абсолютната мултикултурна парадигма, когато в съседство, в Близкия Изток, съществуват толкова сериозни проблеми.
Ирина Недева: Коя от тези три хипотези е най-значима за вас, къде вие виждате причината?
Ариф Абдуллах: Това е втората позиция, която вижда ярка граница между религията и радикализацията. В едно мое изследване наблюдавам кораничния текст в историческия план на културното разнообразие. Коранът прогресивно напластява четири основни цели – на първо място взаимното опознаване, тоест различните култури да не бъдат повод за културна сегрегация, а извор за вдъхновение, взаимодействие и съпричастност. Ако се надпреварваме в нещо, да се надпреварваме в добрините. Най-големият тест за мултикултурния модел е взаимната междукултурна и междурелигиозна защита между нас – човек от една религия да застане в защита на човек от друга религия. Като институция Главното мюфтийство би трябвало да поиска задължително религиозно образование в училищата, което не означава да се върви срещу атеизма или пък да се насилват децата да приемат някаква религия, но да се представи религиозният модел от специалисти, което би било един вид защитен механизъм. Не бива да научаваме какво е дадена религия от неавтентични източници. Мисля, че по този начин бихме могли да се спасим от фанатизма и радикализацията.
Ирина Недева: В тази схема обаче карикатуристите и журналистите от „Шарли ебдо“ отново биха го отнесли, защото те няма да попаднат във вашата защита, тъй като не изповядват религия. Те не са част от този религиозен друг модел, който вие искате да опознавате добронамерено.
Ариф Абдуллах: Затова споменах културно, а не религиозно разнообразие. В Корана се казва, че трябва да се опознаят народи и племена, което обхваща всички нации и всички култури. Ние бихме разширили доста рамката и бихме приютили и подобно поведение в изкуството, стига то да не разсича своята етична рамка.
Симеон Евстатиев: Не всички мюсюлмани възприемат като универсални ценностите, възникнали на Запад
Ще си позволя да тръгна от една неволно изпусната фраза от Ирина Недева, която спомена, че религиите имат своите очертания. Тук тя засегна имплицитно секуларистката теза, която ни казва, че религиите имат очертания, които са различни от очертанията на политиката, на военното дело и на всичко онова, което не е свързано с религията в един постреформаторски контекст на западноевропейското християнство. Тук става дума за нещо очевидно, което ние като че ли не искаме да разберем, когато говорим за това има ли универсални ценности. Когато говорим за културен конфликт, за културен сблъсък на различни ценности, ние трябва да отчитаме нещо характерно за развитието на т. нар. универсални ценности. Тези универсални ценности, които са залегнали в основата на концепцията за човешките права и в основата на днешните визии, че религията трябва да бъде отделена от политиката, са всъщност характерни за секуларизма във вида, в който той е възникнал в християнска Западна Европа и то в неговия протестантски вид. Самата Католическа църква дълго време има проблем с този тип секуларизация. Когато става дума за исляма, положението е съвсем различно, много по-различно от това в протестантския свят.
В епохата на модерността по-голямата част от мюсюлманите, не само тези, които живеят в Европа, но и тези, които живеят в Египет, Сирия, Пакистан, Индия, възприемат като универсални тези ценности, които са възникнали исторически на Запад. Други мюсюлмани обаче не ги възприемат като универсални, те възприемат като универсални своите си ценности. Какво са мислили, че вършат мюсюлманите, които нападнаха „Шарли ебдо“? Смятам, че е очевидно – това, което тези хора направиха е част от един споделен наратив, общ за радикалното сунитско движение в съвременния свят, наратив, споделен от Ал Кайда и от Ислямска държава, според който мюсюлманите са нападнати от Запада и следователно те се намират в състояние на война. Оттук се задейства доктриналната постановка за воденето на отбранителен джихад. Когато джихадът е нападателен, той може да бъде обявен и воден само от ръководителя на ислямската общност, на ислямската държава. Когато е отбранителен, той е индивидуален и всеки мюсюлманин е длъжен да го води. Както виждаме, в случая отговорност поеха и Ал Кайда, и Ислямска държава.
Другият проблем с този тип бойци е, че те нямат политически дом. Сега обаче организации като Ислямска държава, а частично и Ал Кайда покриват идеята за някакъв политически дом, който включително има и своя територия при Ислямска държава. Така че оттук идва тази мотивация. Към това се прибавя и клаузата за богохулство, която според исляма и според шериата изисква налагане на смъртно наказание. Съчетанието на тези доктринални постановки в една буквалистична и радикална интерпретация води до едно такова събитие.
Калин Янакиев: Не е ли „Шарли ебдо“ войнствен, минаващ границите секуларизъм?
Калин Янакиев: Целият дебат около трагедията в „Шарли ебдо“ е изключително мъчителен, защото медиите непрекъснато се опитват да изискват някакви еднозначни отговори – ако не кажеш „Je suis Charlie“, то ти си евразиец, путинист, фундаменталист и т.н. А отговорите не могат да бъдат прости, чисто и просто не могат да бъдат прости. С цел да участвам в дебат аз ще бъда малко по-агресивен. Първо ще кажа, че не виждам мястото си тук в качеството си на християнин. От времето на Тридесетгодишната война християнството не е било по никакъв начин агресивно. Тридесетгодишната война е в началото на XVII век. След атаката в „Шарли ебдо“ много хора се опитаха да съберат ведно всички религиозни в Европа и да кажат, че религиозните са виновни за подобни неща въобще. В края на краищата християнството е религия, която в собствения смисъл на думата, ако трябва да се придържа към своя идеал, не би могла да бъде уязвена, тъй като за разлика от исляма и юдаизма, от старозаветния авраамизъм, е религия, която изповядва близостта и даже идването на Царството не от този свят. А доколкото Царството на Христос не е от този свят и все пак в този свят пребивава, докато този свят не се изпълни в него, то като Царство на любовта не може да бъде засегнато, не може да бъде уязвено. В края на краищата в Нагорната проповед, когато Христос започва да благовести, че е дошло Царството Божие, да ни известява, че ето тук вече е Царството Божие, Той казва, че трябва да обичаме враговете си, да ги благославяме и да се молим за тях. Казва ни, че ако някой ни вземе ризата, да му дадем и горната дреха, ако ни ударят по едната страна, да обърнем и другата. Често пъти са обвинявали християните, че това е овчедушна проповед. Всъщност това е проповед, радикална на свободата от този свят. Защо, който ми поиска ризата, да му дам и горната дреха? Той все пак не ми иска горната дреха, аз му давам обаче горната дреха, за да му кажа: „Аз не принадлежа на този свят вече, аз не съм зависим от този свят, тези вехтории от стария свят, които нося на себе си, не ме правят зависим от тоя свят, аз съм поданик на друго Царство, снабден съм с неговия имунитет и макар да живея все още в този свят, ако ти ми искаш ризата, нà ти и горната дреха, не ми трябва. Не можеш да ме засегнеш, аз не съм жител на този свят, аз пребивавам в този свят като чужденец, защото не съм от този свят“.
Поради тази причина защо пакетираха и християните в цялата тази работа, аз така и не можах да разбера. Ние от два века сме непрекъснато засягани – от истматчици, от евразийци, от не знам какви, от съвременни войнстващи секуларисти. Християните в Европа никого не са убили от Тридесетгодишната война насам. Прословутата инквизиция, за която се сещат хора, които не знаят друго за християнството освен учебниците по исторически материализъм, е в края на Средните векове – XV-XVI век. И това е една специфична ситуация, в която християнството е пакетирано с държавата, това е Константиновото християнство – пактът между църквата и държавата, който оттогава е прекъснат, няма такова нещо.
Поради тази причина не знам защо съм тук в качеството ми на християнин. За да кажа, че може би има опасност и от християнски фундаментализъм? Такава опасност по принцип няма. По принцип обаче има една друга опасност. И тази опасност е, че в много региони на света се засилва една своеобразна еврофобия, буквално омраза към Европа. И тя е най-разнообразна, тя е от една страна евразийска, не може да не се съгласите, че Европа в днешно време се стилизира като „Гейропа“ от Путиновата евразийска идеология. Европа се стилизира в ислямския свят и то не от бедния неинтегриран, а от образования в Европа ислямски радикалист като континент на разврата, като континент на безнравствеността, като континент на хомосексуализма и т.н. Тоест има една базисна омраза към Европа.
Понеже ние християните сме призвани да мислим критично, какво основание може ние да сме дали за това? Аз ще кажа пак по-войнствено, отколкото трябва, с цел дебата, че изглежда нашият секуларизъм стана твърде войнствен. Твърде войнствен е нашият секуларизъм. Когато някой умерено-консервативен европеец – ако пък има лошия късмет да каже, че е и католик – се опита да разсъждава критично върху, да кажем, хомокултурата, той ще последва съдбата на Роко Бутильоне, което е агресивен секуларизъм. Това е вече силно агресивен секуларизъм, ще трябва да признаете това. Ако някой се осмели да каже, че радикалният феминизъм или Ню ейдж движенията са идеологии, които не могат да бъдат равнопоставени на традиционните култури, той ще бъде обвинен, че е сегрегационист, че е фундаменталист, че е твърде консервативен и също ще бъде оплют и обруган. Войнстващият секуларизъм поражда във враговете на Европа една реакция, която е твърде пресилена, която се опитва да стилизира Европа под общия знаменател на този войнстващ секуларизъм. Гласът на консервативна Европа, гласът на християнска Европа, защото има и такава, не е толкова креслив, за да може да даде и другия цвят, за да кажем и това е Европа – Европа е и наследството на католика Аденауер, на Робер Шуман, Европа е и римските понтифици от последните десетилетия, които са големи личности. Не, Европа е Европа на мулиткултурализма, на еднополовите бракове, на гей културата, на безпределните права, на свещеното право на богохулство и т. н. Така стилизираната Европа не може да не предизвиква по отношение на себе си еврофобия, някои от проявленията на която са много внимателно преценени, както е в Путиновата идеология, например.
Така че аз първо ви питам, аз в качеството си на какъв съм тук? На някой, който трябва да се оправдава, че е християнин пред секуларисткия дискурс. Нищо подобно! Християнството изповядва отделянето на църквата от държавата още в 13-а глава на Посланието до римляни на св. ап. Павел: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени… Защото началникът е Божий служител… Ако пък правиш зло, бой се, защото той не напразно носи меч…“. Ето ви разделянето на църквата от държавата. Християнството благовести, както ви казах, Царство не от този свят, макар и в този свят. В качеството на какъв съм аз тук тогава?
Ирина Недева: В качеството на някой, който твърди че християнството е баща или майка на секуларизма и в качеството на гласа, който казва в този дебат, че войнстващият секуларизъм е проблем. Защото го казахте по-смело, отколкото го чуваме от кръговете на официалния ислям.
Калин Янакиев: Слушайте какво ще ви кажа – Евгений Дайнов, Ивайло Дичев и други мои уважавани колеги ни поставиха под един знаменател с терористите от „Шарли ебдо“, нас, умерените християни, защото не искаме да кажем: „Je suis Charlie“. И аз няма да кажа: „Je suis Charlie“, защото аз не съм Шарли, аз не изповядвам свещеното право на богохулство. Но искам да ви кажа, че те направиха следния трик – Волински нарисувал карикатура на Мохамед, ами защо от Мека не му отговориха с карикатура на Волински? Защото Волински и Мохамед не са едно и също нещо, чисто и просто. Защото макар да не съм никакъв мюсюлманин и да мога да критикувам теоретично исляма, седейки до този човек тук (до д-р Ариф Абдуллах – бел. ред.), знам, че е изключително неприлично, просто е нечовешки неприлично да му изкрещя някаква обида за неговата религия. А това прави „Шарли ебдо“. Това не е ли войнствен, минаващ границите секуларизъм?
Ирина Недева: Тоест вие казвате: „Те стреляха първи“, така ли?
Калин Янакиев: В известен смисъл, казвам го с цел да предизвикам дискусия – те стреляха първи. Което не означава, че оправдавам, ни най-малко не оправдавам онези, които отвърнаха с едрокалибрено оръжие в главите им, защото това безспорно е варварство и защото това аз като християнин никога не бих приел. Но войнстващият секуларизъм е проблем на Европа, мултикултурализмът, който всички тук защитавате, е проблем на Европа. Всичко стана култура в тази Европа. Кое не е култура ми кажете? Всичко е цивилизация. Анимистите са цивилизация, мюсюлманите са цивилизация, юдеите са цивилизация, индианците са цивилизация, хомосексуалните и хетеросексуалните са отделни цивилизации, мъжът и жената принадлежат на отделни цивилизации според радикалния феминизъм. Съществуват човекоцентричният етос на традиционните култури, който руши природата, и Ню йедж културата, която се отнася към природата като субект – и това е култура, и онова е култура, всичко е култура. Къде е сводът, под който тези култури могат да диалогизират, кой е сводът, който ги държи ведно, за да не се сбият. Защото ще трябва да ви кажа, че толкова различни култури, които се отнасят помежду си не просто като други, а като антагонистично други, не могат да живеят заедно, ако няма някакъв свод. И ето, аз се осмелявам да твърдя – сводът, под който тези култури могат да диалогизират, без да се бият, е сводът на християнска Европа. Казвам го абсолютно смело. Опровергайте ме. Докато Европа беше християнска, докато Европа не беше войнствено секуларна, тя не бе нападана от терористи. В днешно време тя е нападана от терористи, в днешно време тя е мразена, мразена е от Изток, мразена е и от Юг. Не обичам нито путинизма, не обичам и радикалния ислямизъм, но се опитвам да намеря предпоставки за онова, което се случва с нас. Аз се чувствам европейски гражданин и се опитвам да видя предпоставките в нас, в европейците. Нарисувал карикатура, да му отвърнат с карикатура! Виж ти, фактор! Той бил Мохамед! Подиграл се с Мохамед, да му отвърнат, като се подиграят с него самия. Ама Волински не е Мохамед! Той е чисто и просто Волински, левичар, съжалявам много. Това е неприлично, няма свещено право на богохулство.
Ирина Недева: И е толкова неприлично, че Волински трябва да го отнесе?
Калин Янакиев: Не е вярно, това не е вярно, че трябва да го отнесе. Казвам ви, ако ставаше дума за християнин, никога нямаше нищо да му направи, щеше да си обърне най-вероятно другата буза. Но тук става дума за старозаветна религия. Каза ви тук г-н Евстатиев, че това е отбранителен джихад. Съжалявам много, нали ислямът е равноправна с християнството култура. Какво се сърдите? Следователно те по своята си ценностна система действат. Какво да направим? Ето, ще ви кажа какво трябва да направим – трябва да засводим по някакъв начин тези несъвместими помежду си култури.
Ирина Недева: Под християнството?
Калин Янакиев: Под християнството.
Ирина Недева: Ще сте щастливи ли, г-н Ариф Абдуллах, от това християнският свод на Европа да помогне на исляма в тази ситуация?
Ариф Абдуллах: Ако този свод ще бъде в светлината на интерпретацията, че ако ти поискат едната дреха, да предоставиш и другата, мисля, че това е благоприятна почва за исляма да съжителства в такава атмосфера.
Ирина Недева: Но не и за войнстващите секуларисти. Те да се оправят.
Калин Янакиев: Войнстващите секуларисти се оправят чудесно в съвременния свят. Те могат да се подиграят с всеки и казват: „Подиграваме се с вашите светини, подиграйте се с нашите“. Ама вие нямате светини, как да ви се подиграем, как да ви отвърнем със същото?! Моят уважаван колега Александър Кьосев каза навремето: „И на мен ми нарисуваха карикатура, но аз не отидох да отмъщавам“. Ама това също е несравнимо! На теб ти нарисували карикатура, а ако бяха нарисували карикатура на детето ти обесено, малко сигурно повече щеше да се обидиш. Още по-потенцирана е най-вероятно обидата на мюсюлманина, когато рисуват карикатура на Мохамед. За мен е много тежка обида, когато Светата Троица се изобразява като трима голи, застанали в хомосексуални пози. Няма да отида да стрелям, разбира се, че няма да отида да стрелям, защото Господ ми е казал: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец… защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Мат. 5: 48, 45). Забележете, разграничава добрите и лошите, но казва ние сме абсолютно свободни от добрите и от лошите, знаем кои са лошите и кои са добрите, но ние живеем в Царството на суверенната любов, която праща своето слънце и над едните, и над другите. Какво лошо има в това, какво страшно има в това?! За мен по-опасен и по-страшен е този именно войнстващ секуларизъм, който имал свещеното право на богохулство. Ако всички права са свещени, то и правото на неприличие, правото на псувня, правото на обида е също свещено. Може би ще кажете – аз съм готов да умра, за да бъде ненакърнено вашето право да ме псувате. Има някаква прекаленост в тая работа, ще трябва да се съгласите, че има някаква прекаленост.
