0
1465

Религия и политика

Какво всъщност се случи на 7 януари 2015 г. и при последвалите атентати в Париж, Брюксел, Ница, Берлин? Какво общо има с тези събития религията? Необходимо ли е преосмисляне на досегашния либерално-демократичен модел в Европа?

Преди две години (7.01.2015 г.) радикализираните братя Саид и Шериф Куаши влязоха с автомати в редакцията на френския сатиричен седмичник „Шарли ебдо“ и убиха 12 души. Последваха атентатите в Париж, Брюксел, Ница, Берлин… Предлагаме ви няколко изказвания от дискусия, посветена на темата за религиозните идентичности и необходимостта от преосмисляне на досегашния либерално-демократичен модел в Европа. Става дума за организираната от Университетския център за изследване на религиите и Културния център на Софийския университет академична дискусия под наслов „За религията, политиката и секуларизма след „Шарли ебдо“, проведена няколко седмици след нападението срещу френските сатирици. Вижте гледните точки на доц. д-р Симеон Евстатиев (катедра „Арабистика и семитология“, ръководител на Университетския център за изследване на религиите при СУ), проф. д-р Александър Кьосев (катедра „История и теория на културата“, ръководител на Културния център на СУ), проф. дфн Георги Каприев (катедра „История на философията“, СУ), доц. д-р Огнян Минчев (катедра „Политология“, СУ), д-р Сефер Хасанов (Висш ислямски институт), проф. дфн Стилиян Йотов (катедра „История на философията“, СУ) и проф. дфн Владимир Градев (катедра „Културология“, СУ).

Какво всъщност се случи на 7 януари 2015 г. и при последвалите атентати в Париж, Брюксел, Ница, Берлин? Какво общо има с тези събития религията и в частност – ислямът? Как трябва да бъде третиран проблемът с изострянето на отношенията между някои религиозни идентичности и характерния за либералната демокрация секуларизъм? Необходимо ли е преосмисляне на досегашните либерално-демократични модели в Европа и определени аспекти на мултикултурализма? Какъв е българският модел за третиране на религиозните различия в обществения живот?

 * * *

Александър Кьосев: Злоупотребите със свободата на словото не отменят употребите


Ще говоря за свободата на словото. Необходимо ли е преосмисляне на досегашния либерално-демократичен модел на Европа? Необходимо ли е преосмисляне не фундаменталните просвещенски ценности, върху които е базиран този ред? Свободата на словото е особено благо, като повечето свободи тя не е безгранична. Фундаментални документи – държавни и наддържавни – я ограничават. Българската конституция в своя чл. 39 казва, че тя не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другите, за проповядване на насилствена смяна на държавния ред, за извършване на престъпления, проповядване на омраза и т.н.

Две неща характеризират свободата на словото – първо, тя е записана във фундаменталните документи. Второ, в тези документи изрично са упоменати случаите на ограничение на тази свобода. Защо е вписана там и защо са упоменати ограниченията? Ако приемем, че една от причините свободата на словото да не бъде ограничавана е простата причина да не бъдат ограничавани свободите на индивида, освен в случаи когато това е нужно, тогава можем да се запитаме защо в конституцията или в европейската конвенция не се споменава за правото на тананикане или правото на подскачане, които също биха могли да бъдат разглеждани като право на свободния индивид да се себеизразява. А свободата на словото е спомената. Моето мнение е, че освен, че тя е право на индивида, свободата на словото е и съществен начин индивидът да участва равноправно във властта. Това се случва чрез механизма на четвъртата власт, наречен публичност. Тя – не в своята реалност, а в своята норма – възниква чрез мнения, дискусии и спорове, аргументи и контрааргументи на свободни индивиди. Тя формира някакъв възглед, обществено мнение, а то от своя страна упражнява натиск върху другите три легитимни власти. Тази косвена четвърта власт на публичността по своята нормативна природа е самостоятелна и независима, точно както останалите три власти. Онези, които я упражняват, гражданите, не бива да бъдат притеснявани от другите власти, докато правят това. В този смисъл за дискусията в публичното пространство няма надпоставен авторитет. Държавата не е авторитет там, освен когато бди за изрично упоменатите законови ограничения. Няма друг авторитет освен самата дискусия и добрите аргументи. Всяко ограничение би попречило на тази дискусия да си върши работата, би я направило ненужна и би ѝ попречило да бъде власт. Няма и откъде да дойде, защото единствено публичността създава своите авторитети. В този смисъл свободата на словото е свръхважен регулатор на властта в една светска държава с разделение на властите… 

С всяка свобода, включително със свободата на словото, може да се злоупотребява и от това следват законови санкции. Нито един имунитет не е абсолютен. Но злоупотребите със свободата на словото не отменят употребите и в този смисъл санкциите могат да бъдат само след това, не преди това. Публичността не търпи табута освен забраните, вписани в обществения договор, тоест в самите основополагащи документи. Освен това една моя реплика към гласовете, които призовават към уважение на религиозните чувства на другите, били те християни, мюсюлмани, индуисти или будисти. От каква позиция говорят тези гласове? Как откриват, че между религиите, между религиозните хора има някакво общо ядро, което по отношение на уважението към сакралитетите ги обединява? Такова абстрактно общо религиозно ядро между християнството и исляма например със сигурност противоречи на догмата и канона и на двете религии. Метапозицията, от която могат да се установят общите неща, някак си е извън канона на всяка една религия и подозрително прилича на светска толерантност. Така че ще кажа леко библейски, без да желая да обидя никого, на онези, които призовават за религиозна солидарност между религиите и за предоговаряне на обществения договор от гледна точка на десекуларизацията, за вкарването на религиозни права, на тези хора, които призовават за това, трябва да им се прости, защото не знаят какво правят. Те се държат като светски хора, а пропагандират религиозни ценности. И всъщност повтарят фундаменталния аргумент на толерантността. На този фон мога да повторя едно мое простичко мнение, което формулирах във Фейсбук и то звучи така – да се обижда е лошо, да се отнемат свободите е по-лошо, да се убива е най-лошо. От това, че някой е обиден, не следва предоговоряне на правилата на играта, която играем от два века и половина. Най-много да следва техния преговор.

Георги Каприев: В рамките на този дебат Европа поумнява


Ще се изкажа в три точки. Точка първа – никой и за нищо никого няма право да убива. Нито държавата, нито за богохулство. В европейската култура държавата, както знаем, се оттегли от това право, защото осъзна, че няма такова право. Второ, това, което се случи в Париж срещу редакцията на „Шарли ебдо“, има шанс да стимулира един конститутивен за европейската култура дебат. Обикновено неговото начало се идентифицира с Просвещението и следпросвещенската епоха, но по-образованите знаят, че в западноевропейското културно пространство той започва в средата на XI век. Като негов резултат в рамките на секуларната държава тази култура или цивилизация се базира на три фундаментални принципа – разума, свободата и съхраняване достойнството на индивида. По това има пряк консенсус, спори се за обема на тези понятия. Две са конфронтиращите се групи, според първата група разумът и свободата няма как да бъдат ограничавани, те са безгранични. При подобна теза всичко се полага в един хоризонт, всичко може да бъде обмислено или атакувано по един и същ начин. Това е една законна позиция. Втората позиция казва друго, тя казва, че всичко е позволено, но не всичко е за добро. Задава се въпроса за границите. Християнството и по-специално православната теология ни казва, че човешката свобода е абсолютна, толкова абсолютна, колкото и божествената. Какво означава абсолютна свобода? Божествената абсолютна свобода се самоограничава също – от истината и от благото. Никой от нас, разбира се, няма правото да претендира, че знае какво е истината и що е то благо. Очевидно не в това ще бъде нашата граница. Но една несамоограничаваща се свобода, практикувана като такава, не ми дава възможност да различа между свободното и природно-необходимото действие. Как да различа свободното от природно-необходимото действие?

Очевидно свободното действие има своята граница в персоналната конституция на всеки отделен човек. Всеки отделен човек – вярващ, невярващ, това няма абсолютно никакво значение – има сфера, която самият той определя като сакрална, като непристъпна за външни погледи и посегателства. При вярващия човек неговата персонална конституция включва неговата религиозност, онова, което ние на християнски език ще наречем теология.

Тези две групи противодействат, те дебатират помежду си. Дебатирайки, те изграждат европейска култура. В рамките на този дебат Европа поумнява.

Даде ни се по трагичен повод да подхванем по-интензивно този дебат. Не стана. Не стана заради това, защото той беше веднага политизиран. И то в глобална схема. От една страна, това бяха европейските политически лидери, които се строиха в поход. От друга страна, това бяха страховитите действия, които се извършиха в някои ислямски страни. Започнаха митинги срещу „Шарли ебдо“. Защо те не протестираха преди това, защото сега се политизира проблемът? „Шарли ебдо“ биват идентифицирани като християни. В едно официално твърдение на „Ислямска държава“, насочено срещу Франция и Белгия, има едно инструктивно изречение: „Вие се борите за демокрация, ние се борим за ислям“. Ако за такива работи ще се борим, тогава, за да спася своята цивилизационна идентичност, аз трябва да застана зад „Шарли ебдо“, аз съм длъжен да защитавам границата на своята цивилизация и точно заради това би трябвало да застана зад инфантилните действия на художниците и редакторите на „Шарли ебдо“.

Огнян Минчев: Има някакво дълбоко шизофрениране в интерпретацията на нашите собствени ценности


Трябва ли по някакъв начин да се промени системата на либералната демокрация и изисква ли ставащото да предприемем някакви промени в институциите, в ценностите, в отношенията помежду си? Всъщност това, което наричаме либерална демокрация, се е променяло много пъти, тъй като една от дефинициите на системата е система, която е в състояние да интегрира. А тогава, когато си в състояние да интегрираш нещо външно, нещо чуждо, ти непрекъснато се трансформираш, за да можеш да изпълниш тази основна задача. Така че либералната демокрация, която стартира преди малко повече от 200 години, премина през редица трансформации. Първото препятствие, която преодоля, беше преодоляването на класовия конфликт и с преодоляването на класовия конфликт тя се превърна в масова демокрация, превърна се в демокрация, осъществявана чрез всеобщо гласуване. Има множество победи на либералната демокрация и чрез интегриране на други типове различност – етническа, религиозна и т.н.

Същевременно обаче трябва да обърнем внимание на факта, че либералната демокрация е преживяла много поражения – най-вече от двете разновидности на тоталитарните системи през ХХ век. Отслабена от Първата световна война, на практика либералната демокрация е пометена от нацизма и по по-специфичен начин от болшевизма. Въпросът обаче е в това – днес ние не сме преживели война, защо либералната демокрация се намира в такава сложна ситуация на отстъпление? Тя се намира в ситуация на отстъпление, защото значими групи в обществата, които можем да наречем либерално-демократични, в Европа се определят като идентичност на първо място като мюсюлмани или принадлежащи към умма, към някакъв друг тип общност, но не и към обществото, в което са се родили и са израснали. От тази гледна точка ние трябва да видим и да интерпретираме по някакъв начин какви са специфичните слабости на либералната демокрация днес. Тя не е преживяла някакъв конфликт, не е преживяла разруха, а все пак е в отстъпление, след като имаме този натиск върху нея от страна на една нова тоталитарна идеология, каквато е радикалния ислямизъм.

Струва ми се, че слабостта трябва да бъде потърсена в метаморфозата на ценностите в рамките на либералната демокрация. Тук стана дума за това как дефинираме секуларизма, как дефинираме свободата на словото. Голяма гъвкавост има в интерпретациите на тези понятия. От една страна, в съвременна Европа обидата към другия, към цвят на кожата или по етническа принадлежност се счита за недопустима, не само е политически некоректна, тя е преследвана от закона, но това е обида към някаква повърхностна идентичност. Обидата към някаква по-дълбока идентичност, която е идентичност, свързана със сакралното пространство, а сакралното пространство на човека не е само религиозно – той може да сакрализира родината си, семейството си и пр., – обидата или поругаването на тази вътрешна идентичност по някаква причина не се счита за толкова голяма простъпка, колкото простъпката, свързана с някакви външни проявления.

Не искам това, което казвам, да прозвучи така, сякаш аз отричам правото на хора като журналистите в „Шарли ебдо“ да изказват своето мнение и да го правят по-начин, по който намерят за добре. Искам само да кажа, че все пак има някакво дълбоко раздвояване, някакво шизофрениране в интерпретацията на нашите собствени ценности. И до голяма степен това раздвояване е породено от културната еволюция, с която сме добре запознати, а именно отказът от йерархията на културите, характерен за модерното общество, и преминаване към едно ново разбиране за културите като равноправни, към егалитаризъм на културите. И именно този егалитаризъм на културите прави много трудно ние да създадем определено ядро от ценности, което в крайна сметка да се явява кодът за интегриране на нашите общества, на нашата цивилизация. Ако няма такова ядро от ценности, което да бъде интерпретирано като норми и по-нататък като институции, никаква интеграция на обществото, още по-малко демократична интеграция, не е възможна. Именно това е предизвикателството на мултикултурализма. Защото мултикултурализмът в нито една от теоретичните си интерпретации не само не отрича, а непрекъснато потвърждава необходимостта от равенство на културите в рамките на този либерално-демократичен модел. Когато обаче опрем до реалната интерпретация на това право или на това съотношение, ние виждаме, че то не работи. То не работи, защото именно е вътрешно раздвоено, не подлежи на регламентиране, не подлежи на определение и по този начин на практика не функционира и няма никакви шансове да се превърне в институционална система. Това е голямото предизвикателство, което стои пред нас.

Сефер Хасанов: От гледна точка на ислямското право наказанието за подигравка с религията е смърт


Какво е отношението на исляма към богохулството? Несъмнено ислямът, бидейки религия, представяща преклонението пред Бога като висша цел на човешкото съществуване, в никакъв случай не приема хуленето както на Бога, така и на каквото и да било, отнасящо се до Него, като в това число влизат също и свещените книги, и пророците на всички религии. Всяко такова действие се приема като акт на безверие, тъй като основен елемент на вярата е благоговението пред Бога и всичко свързано с Него.

Въпросът е какво трябва да е отношението на мюсюлманина в такъв случай. В 63-ти аед на сура Ал Фуркан от свещения Коран се казва: „Рабите на Всемилостивия са онези, които ходят кротко по земята, и когато невежите ги закачат с думи, отговарят: „От нас само мир за вас“. И въпреки че този аед се отнася за вербалните обиди, имаме доказателство от живота на пророка Мохамед, мир нему, че не по-различно е реагирал и при по-тежки подигравки и обиди, какъвто е случаят, когато, докато отслужвал молитва пред свещения храм в Мека, някои от съплеменниците му, с цел да го унижат, поставили върху гърба му камилско шкембе, но той по никакъв начин не се поддал на тази провокация и не потърсил отмъщение. Причината за това е, че пророкът е отдавал това поведение на невежеството на хората, което се разбира и от хадис, в който се разказва за един от предишните пророци, как бършел кръвта от лицето си и се молел: „О, Господи, прости на моя народ, тъй като наистина те не знаят“. В свещения Коран се споменава, че мюсюлманинът винаги трябва да е готов за подобни словесни обиди и му се препоръчва определено поведение, а именно: в 186-и аед на сура Ал Имран се казва: „Кълна се, че със сигурност ще бъдете изпитани в имуществата и душите ви и със сигурност ще чуете много обиди от дарените с Писанието преди вас и от идолопоклонниците, но ако търпите и се пазите от гнева на Аллах, то наистина това е от делата, изискващи решителност“. Както се забелязва от аеда, въпреки препоръчителността му, подобно поведение не е лесно постижимо и изисква решителност и силен характер. Така че способността мюсюлманинът да проявява търпение в подобни ситуации и да свързва държанието на отсрещната страна с невежеството и липсата на елементарни човешки ценности е признак за силата на вярата му и желанието да даде на другия възможността да подходи към религията трезво и обективно. В такива случаи също не трябва да се забравя, че според исляма всяко нещо, което води до забранено, е забранено. Което означава, че ако един мюсюлманин стане причина за извършването на забранено дело, изпада в положението на извършителя. В този смисъл в 108-и аед на сура Ал Анам се казва: „Не ругайте онези, на които идолопоклонниците се молят, без да се отправят към Аллах, за да не ругаят те Аллах, прекрачвайки границите, без да знаят.“ Така че всяко действие или думи, които биха навредили на религията, се възприемат като посегателство срещу самата религия. Като в този случай самият мюсюлманин може да се окаже посегател върху религията, ако стане причина за посегателство например върху чужд живот. Доказателство за това е хадис на Мохамед, мир нему, в който той се учудва как е възможно човек да псува родителите си, и когато хората около него изразяват недоумение за какво става въпрос, той им разяснява, че когато някой напсува родителите на друг и с това стане причина и другият да напсува неговите родители, то сякаш е напсувал собствените си родители, тъй като е станал причина за това.

От гледна точка на ислямското право, което може да се приложи само при съществуването на държава и само от страна на държавата, наказанието за подигравка с религията, с божествените писания и който и да било от Божиите пратеници е смърт, като в случай, че подсъдимият е мюсюлманин, той бива наказван за вероотстъпничество, а в случай, че не е мюсюлманин според някои учени наказанието също е смърт поради престъпването на законите на държавата, основана върху свещеността на религията. Докато според други, тъй като самото безверие е по-голямо престъпление пред Бога от хуленето на каквото и да било, то може да бъде наложено друго, по-леко наказание или опростено, което е в съответствие и с традицията, и с практиката на Мохамед, мир нему. За което като пример се дава случката с юдеина, който, минавайки покрай пратеника на Аллах, мир нему, казал: „Смърт на теб“, а той му отговорил само с думите: „Подобно и на теб“, без да му отсъди каквото и да било наказание. Друг пример в това отношение е историята на известния сподвижник на пророка Абу Хурейра с майка му, която преди да стане мюсюлманка в пристъп на гняв ругаела пред него пророка, а Абу Хурейра само тъжал и когато веднъж разказал за случващото се на пратеника на Аллах, мир нему, той му препоръчал търпение. Така че в общи линии това е отношението на ислямската религия към богохулството. Също така вече споменахме, че всяко действие, което води до друго забранено действие, също е забранено и също тук е много важно да кажем, че който стане причина за отнемане на човешки живот, сякаш самият той го е отнел.

Симеон Евстатиев: Универсалистичният ни порив може да ни заблуди


Съгласно ислямския закон, съгласно шариата нанасянето на обиди и охулването на пророка е акт на богохулство, за което се предвижда смъртно наказание. Съвременното радикално сунитско движение, в което влизат „Ал Кайда“, „Ислямска държава“, „Боко Харам“, талибаните е основано върху салафитската интерпретация на исляма, своеобразен пуритански реформизъм в рамките на сунитския ислям, основаваща се върху пряк и буквалистичен прочит на ислямските нормативни текстове – Корана и Сунната, както и върху стриктен нормативизъм върху извлечените от тях шариатски норми. Споделеният общ наратив на това ислямско движение е прост и ясен – ислямът е нападнат от Запада, от съвременните кръстоносци или от юдео-християнския алианс и следователно мюсюлманите трябва да предприемат отбранителни стъпки. Това задейства императива за водене на джихад, в случая отбранителен джихад срещу Запада. Ето защо и моят отговор на въпроса какво се случи в „Шарли ебдо“ съдържа обяснение, ясно свързано с исляма и шариата, и то с техен конкретен пуритански прочит, а не с религията по принцип. Смятам, че е абсурдно тези процеси да се свързват с религията като такава. Едни от най-подвеждащите анализи, които прочетох, намесва и християнството. Става дума за  фрази от типа, че всички религии проповядват мир, а ислямът е религия на мира, както и християнството е религия на мира. Следователно братята Куаши бяха представени като някакви социално слаби, маргинализирани и необразовани психопати, които нямат нищо общо с религията. Или пък другата универсализираща линия, която твърди, че християнството е не по-малко, според някои даже повече, дало основания за насилие, само че това се е случило преди повече от 300-400 години. На всички онези, които твърдят, че християнството и ислямът имат еднакви фундаментални ценности, мога само да кажа, че ме връщат поне 15 години назад, защото отиват там, където аз в известен смисъл вече съм бил. Под напора на вероятно наивен младежки порив към търсене на някакъв общ религиозен универсум тогава също съм изразявал подобно мнение и затова ги разбирам. Но днес правя това с тревога. Защото този подход не предлага никакво реално обяснение за събитията, за които говорим, а само размива търсенето на отговорите. Те са свързани тъкмо с дълбоките различия между християнството и исляма, а днес по-конкретно между либералната демокрация и шариата. Ето защо ме учудва, че нещо, което за себе си отдавна смятам за грях на ранната младост, днес е акцент в публичния дискурс на мнозина сериозни и уважавани от мен автори.

Вторият тематичен кръг е необходимо ли е преосмисляне на досегашните либерално-демократични модели и мултикултурализма. С други думи – чия е Европа. Чисто исторически според мен днешният, възприеман като глобален, международен ред, включително т. нар. универсални ценности, са генетически свързани с историята и религията на Европа и християнския свят. Тоест възникнали са като културно-специфични и уникални, а не като универсални, доколкото не са се зародили във всички страни по света, независимо от тяхната религия и култура. Но и в това отношение, както и във връзка с религията, универсалистичният ни порив може да ни заблуди, създавайки поредното припознаване. Да вземем примера с Арабската пролет. Впечатлени от автентичния порив на либералната младеж в Близкия изток, мнозина от нас, в известна степен преди години и аз самият, се поддадоха на мечтата да видят и там един свят, ако не като нашия, то поне почти като нашия. Но понеже реалността е различна от нашите мечти за универсум, междувременно в арабския свят се възцари разруха, а дълго изтласквания по време на светските режими ислям е на път да заеме отново своето място в публичния и политическия живот. Фактът, че в Берлин, Париж и Лондон религиозната идеология няма особено значение съвсем не означава, че положението е същото в Рака или Мосул, или в шариатските квартали на същите тези Берлин, Париж и Лондон. Самата Европа, разбира се, е на мнозина, тя е сплав от християнство и античност, от просвещенско свободомислие, дори богоборчество. Но в основите на либералната демокрация всички нейни вариации са залегнали като базисни морални ценности, които са тъкмо християнски, а не някакви други, не някакви абстрактно универсални нравствени ценности. Те може да са приложими там, където могат да бъдат приети, но не са универсални, защото има и други ценности с универсални претенции. След „Шарли ебдо“ мнозина отново заговориха за преосмисляне на т нар. мултикултурен модел на европейските общества. Всъщност има нужда не от предоговаряне, а от сериозен преговор, който да включва именно припомняне на базисните постановки, извори и ценности на либералната демокрация и условията, при които в нея представители на различни етноси, култури и религии съжителстват мирно и свободно. Очевидно случващото се дава сериозни основания за поставяне на темата за горна и долна граница на толерантността. Не всичко, което е вътрешно изискване на дадена религия, например шариатското законодателство, може да бъде съвместимо с принципите на секуларизма и правовата държава в Европа. Впрочем даже според луксозни мултикултуралистки теории като тази на Уил Кимлика не всички култури са приложими към мултикултурния модел – такива са например културите, които не признават на принадлежащите към тях правото да ги напуснат по свой собствен избор. Практическият проблем, пред който е изправена в по-глобален план Европа, според мен досега не е намерил отговор в социалните теории.

Стилиян Йотов: Каква е разликата между охулването на Сина Човешки и охулването на Светия Дух?


Как Европа реагира на това предизвикателство, как се опитва с институционални средства да пренареди цялата тази мозайка от норми, с които да посрещаме конфликта между различни права? Всичко това доведе до един масов дебат на тема има ли смисъл от запазването на норми, забраняващи богохулството. Поне три страни ги премахнаха въз основа на страхотни дебати – Великобритания, Холандия и Норвегия. Но страна като Дания осъзна, че именно нормата, забраняваща богохулството, която съществува в нейното законодателство, ѝ е позволила през 1938 г. да осъди нацисти, които са рисували карикатури с евреи. Колкото и да не е постмодерно това, те разбраха, че е възможно една норма, забраняваща богохулството, да се третира като спяща и – цитирам един от големите им юристи – като възможност да лишим някои хора от опасността да вземат правото в свои ръце… Едно от най-авторитетните юридически списания се опита да разсъждава как би реагирало немското право, ако в Германия се бяха появили карикатури като тези в Дания или във Франция. И изводите са, че някои от тези карикатури щяха да бъдат забранени.

Ние с лека ръка казваме, че едва ли не всяко изобразяване на Мохамед е прегрешение и въобще не си даваме сметка точно с кое действие в крайна сметка прекрачваме една граница, която предизвика такава голяма болка. Вече можем и на български да прочетем какво казва за богохулството Тома Аквински и каква е разликата между охулването на Сина Човешки и охулването на Светия Дух. Защо трябва да се изтърпи репликата, че Христос пие вино и другарува с митничари и проститутки, но не и фраза, в която неговите чудотворни действия се третират като действия на дявола. Не можем ли да си представим, че наистина в някои от карикатурите ислямът е засегнат? И дали това наистина е свобода на словото?

Владимир Градев: Трябва да разберем моралната логика, която свързва либерализма с християнството


Ислямизмът е движение, което като тоталитарните движения от миналия век, цели тотална промяна на съществуващия социален ред. То е заредено с твърде голям потенциал от насилие, към което прибягва. В това положение какво може да се направи? От една страна, е необходимо външно обуздаване на това насилие. От друга страна, е важно вътрешното регулиране на насилието от самия ислям, как да възпрепятства той собственото си радикализиране. Знаем, че ислямът е религия без централен авторитет, винаги е бил пронизван в своята история от много и различни центробежни сили. В продължение на повече от хилядолетие вътрешното регулиране на това насилие е ставало от учените в исляма, т нар. улеми. Виждаме, че през ХХ век ислямизмът до голяма степен оспорва както авторитета на улемите, така и авторитета на държавата. Оттук идва и необходимостта от критика. Трябва именно джихадизмът да бъде признат като богохулство преди всичко от самите вярващи. Необходимо е да стане действително ясно, че ислямът като изконна религия, която означава мир, в никакъв случай не разграничава хората по пол, раса, социално положение, вяра и цели единствено духовното разцъфване на индивида и общността, а не политическо инструментализиране. Това е една голяма задача.

Ние виждаме днес, че до голяма степен интерпретацията на Корана е, уви, в ръцете на фанатиците и на салафизма. Религиозният фанатизъм, от друга страна, не е само израз на социални проблеми. Той е плод на система от вярвания. Не ние тях превръщаме във врагове. Никой не води война с исляма. Преди близо 40 години Мишел Фуко, когато наблюдава процесите в Иран, ислямската революция там, казва: „Ние трябва да разберем, че те нямат същия режим на истина като нас“. Ако това е така, с какво основание бихме могли да съдим днес ставащото в Близкия изток и Русия, ако това е тяхната култура? Това обаче не е основание да приемем всяко нещо. Не е основание да приемем джихада, не е основание да приемем свещената война, която води днес режимът на Путин в Украйна.

Това, което ислямистите и Путин отхвърлят като западно, са всъщност индивидуалната свобода и плурализмът. Те не са западни, а универсални човешки ценности. Сякаш вчера либералната демокрация бе изправена пред изпитанието на комунизма. Днес тя е изправена пред изпитанието на Путин и ислямизма. В техните очи либерализмът е отговорен за неверието на Запада. Няма защо да се съгласяваме с тях, няма защо да ги оставяме да представят либералния и светския модел като упадъчен и без убеждения. Толкова по-добре и ясно ние трябва да разберем моралната логика, която свързва либерализма с християнството. Да видим, че либерализъм съвсем не означава неверие, неморалност, консуматорство, материализъм. Либералният модел, напротив, е свързан с най-дълбоките морални прозрения на религията, така както ги дава християнството – принципа на действително равна свобода на всички независимо от техните социално положение, раса, пол и т.н., придаването на решаващо значение на личната съвест на всеки, Евангелието казва: „Царството Божие вътре във вас е“, а оттук и на нейната публична роля… Не бива да оставяме на путиновци и на фундаменталистите да налагат една опасно преиначена и опростена версия на религията. Несъмнено е необходима още много работа за институционално укрепване на свободата и равенството, но така или иначе секуларност не означава неверие, безразличие, материализъм, а определя всъщност условията за формиране на автентична вяра, вяра, която не е просто израз на социален конформизъм.

Действително изкуството на карикатурата е трудно и рядко изкуство, то улавя и пресилва тенденции в реалността и в нравите. Това е и смехът, а смехът идва именно  – както казва Бергсон – от механичното, от неживото, което гримасничи в живота. Тъкмо това улавя сатирата, тъкмо това улавя карикатурата като масово изкуство. То безпардонно, най-просто казано, разобличава глупостта във всички нейни форми и отказва да признае безвъпросни авторитети. Не трябва ли, питаха се и мнозина у нас от критиците на „Шарли ебдо“, да има граници, които да не бъдат преминавани. Свободата на изразяване, за да е действително такава, не може да бъде ограничавана, тя може да бъде оставяна единствено на съвестта на автора, както и на реакцията на общественото мнение. Всеки опит за религиозно ограничаване е изключително опасен, защото виждаме, че това може да стигне до много и различни посоки. Основен принцип на светското законодателство е, че това, което за религията е грях, което е въпрос на съвестта на вярващия, за държавата не е престъпление, за държавата е престъпление посегателството върху свободата и интегритета, престъпление е физическото насилие. Истински вярващият човек не се страхува от поставянето под въпрос на неговата вяра, колкото и да изглежда това безпардонно, той го приема като покана за изпитване на собствената му съвест.