0
206

Републиканизмът и десните партии

Десет години по-късно

Dani-Smilov-F

През 2004 г. публикувах в списание „Разум“ (1) един текст за републиканизма и десните партии. Тогава десницата търсеше нови идеи, но и като цяло имаше остра нужда от преосмисляне на базови политически концепции на прехода. Днес сме в сходно положение и интересът към републиканизма не е случаен. Колеги политолози и преподаватели – уважаемите г-да Дайнов, Минчев, Тодоров и Кьосев – наскоро емоционално припомниха в Манифест за републиката важността на една политическа традиция, която все не успява да пусне корени у нас. Президентът Плевнелиев също използва републикански език и идеи в своите изяви – например, в речта си пред НС тази седмица. Тъй като у нас истината и познанието идват само като конспирация, мнителните веднага заподозряха някакъв таен план за създаване на нов политически субект, който да ни наруши стабилността. За добро или зло, такъв заговор няма (не че това ще успокои параноиците). Но дори и при липсващ заговор интелектуалните дебати си струват, защото идеите имат значение. Както и тяхната липса, която обяснява нерадостната политическа картина у нас.

Позволявам си да публикувам части от оригиналния текст от 2004 г., само за да подчертая трайността и постоянството на определени проблеми. Не стигам до радикални заключения за „въртене в кръг“ или теории за „вечно възвръщане“, но все пак си струва въпроса защо на всеки десет години политически се връщаме в изходна точка:

Забравеният републиканизъм

 

От идеологическа гледна точка, десните партии у нас се идентифицират най-вече чрез техния антикомунизъм, икономически неолиберализъм и в по-малка степен консерватизъм и респект към ценностите на християндемокрацията. Кризата на дясното е свързана с намаления мобилизационен потенциал на тези идеологически маркери.

Петнадесет години след неговото падане, комунизмът едва ли може да бъде винен за всички български неуспехи – петнадесет години след освобождението от турско робство България вече усилено се е модернизирала, въпреки петвековния робски манталитет и пр. Икономическият неолиберализъм до голяма степен вече се е превърнал в извън-политически проблем с приключващата мащабна приватизация и стабилността на валутния борд. Показателно е, че дори БСП възприема идеи за радикално намаляване на данъците (може би в следствие на челния руски опит в тази област). Накратко, икономическият неолиберализъм трудно може да бъде използван от десните като свежа стратегия за отличаване и мобилизация на електората, поуморен от икономически реформи.

Консерватизмът и християндемократичните ценности са европейски присадки, чиито издънки не пуснаха здрави корени у нас. Консерватизмът е объркващ в България – държава с незавършена модернизация. Кои норми и ценности не трябва да променяме, към кои промени трябва да бъдем скептични – въпроси, които рядко получават смислен отговор от местните протоконсерватори. Да не се доверяваме на теории, а на опита и здравия разум е неподходящ съвет за общество, което преживява радикална промяна – здравият разум работи там, където опитът и традицията могат да заменят теоретичната рационализация. Може би в Англия, но едва ли в България. Ценностите на християндемокрацията са също така извън нормалния си контекст у нас. Християн-демократичната платформа е плод на многовековното участие на Църквата в политическите процеси на Запад, плод на огромния обществен авторитет и престиж, които тя има. Обратно, Църквата у нас е продукт на политически по същността си движения, поне от Българския Великден насам.

Освен че страдат от гореспоменатите слабости, четирите идеологически маркера, или четирите кита, върху които се крепи българското дясно, не са способни да отговорят на най-болезненият проблем на прехода ни към демокрация – липсата на уважение към публичната сфера, в нейните нормативни, институционални и персонални измерения. Масовото незачитане на законите, липсата на респект и доверие в обществените институции и захласа по антисистемни персонажи, трупащи точки очерняйки “властимащите” (като че ли тези властимащи са попаднали у нас без съгласието на обществото направо от Марс), превръщат България в една европейска жакерия, в която Бърдоквата и Андрешко се надлъгват като „цар” и „гражданин”. За петнадесет години преход като че ли не успяхме да създадем уважение към публичната сфера на съжителстването – към онази res publica, която от Античността, през Ренесанса, до Новото време е в основата на европейския политически модел. В резултат, нашата res publica по настоящем има болезнено видими дефекти: от занемареността на обществените пространства в градовете (градинки, пътища, тротоари, детски площадки), до занемареността на политическото (партии, политици, обществени медии и т.н).

Четирите кита (костенурки?) в космологията на българското дясно са безпомощни пред този проблем. Антикомунизмът е чисто негативен идеал, който не предлага автоматично алтернатива. Неолиберализмът е строго индивидуалистичен и подсилва скептицизма към публичното – нещо, което така или иначе си имаме в излишък.

Консерватизмът буди иронични усмивки, защото проблемът е именно в историческата липса на традиции на респект към публичната сфера, поне от турското робство насам. Пословичното отчуждение на българина спрямо обществените институции наистина е било потиснато по времето на Възраждането, но бързо се е възстановило в авторитарните забежки на следосвобожденска България, за да постигне своя апогей по времето на тоталитаризма. Днес задачата по-скоро е да се преборят вредните традиции от нашето историческо наследство, като се подложат на рационална критика и заменят с атрактивен идеал. Атеоретичността на консерватизма и оповаването му на здравия разум и традицията нямат ресурсите за изпълнението на тази задача (2).

По сходни причини, християндемократическите ценности едва ли биха могли да заместят един истински републикански идеал. Българското християнство е битово или индивидуалистично-духовно – и в двата случая то няма конкретни послания за политическата уредба. Макар и авторитетно като традиция, то не може да бъде опорният камък на една съвременна република.

 

За чиста и свята република

 

Повече от век е изминал, от когато този автентично-български републикански идеал е бил артикулиран като връхната точка на политическо ни Възраждане. За съжаление през това време той повече е бил забравян, окарикатуряван и подменян, отколкото наистина следван. Днес по-разпознаваеми като че ли са карикатурите на републиканизма, отколкото неговия истински образ. Затова е добре първо да обозначим и отхвърлим тези карикатури, преди да започнем да си припомняме позитивните очертания на идеала. Упражнението може да е полезно при едно преосмислянето на идеологията на десните партии, с оглед необходимостта от възстановяване на обществения респект към нормите и институциите на публичната сфера.

  • Републиканизмът не е сляпо подчинение на гражданите на общата воля.
  • Той не изключва правата на индивидите и малцинствата – не е скрита форма на шовинизъм.
  • Не изисква хомогенизация на обществото, а може да е плуралистичен.
  • Републиканизмът не е егалитарен в смисъла на комунизма, макар и да приема, че гражданите трябва да бъдат третирани като равни.
  • Републиканизмът не е само антимонархизъм – той е позитивен идеал за управление, а не просто отричане на отживели политически режими (съществуващите републикански формации в България илюстрират най-вече тази карикатура).

Всички карикатури на републиканската идеология целят да размият нейното основно позитивно послание: политическата власт е продукт на колективните действия на гражданите и има смисъл само дотолкова, доколкото обслужва интересите на тези граждани и техните разбирания за общото благо.

Републиканизмът е егалитарен, тъй като позволява на всеки да има равна възможност за влияние върху обществените дела. Това изисква не само равна тежест на гласовете при избори за представителни органи, но и възможност за смислен контрол върху избраните управници, чрез добре работещи механизми, като референдуми и плебисцити, политически партии, отговорни пред избирателите, и т.н. Републиканизмът предполага равна възможност за политическо участие и ограничава използването на лично богатство за политически цели, само когато такава употреба застрашава достъпа на другите до политическата сфера (например, когато корпорации “купуват” избори или партии чрез големи дарения). Републиканизмът приема икономическото неравенство като легитимно, (ако разбира се то е плод на честна игра в условията на пазарна надпревара), което го отличава от комунистическите и други леви идеологии.

Републиканизмът не трябва да се бърка и с тоталитарен диктат на обществото над индивидите. Наистина, той изисква респект и подчинение на обществените решения, но респект, основан на факта, че колективните решения се стремят да третират всички като равни, като вземат интересите на всички еднакво сериозно. С други думи, републиканската идея работи, защото гражданите вярват, че властта се упражнява така, че се създават обществени блага без техните интереси да бъдат забравени и неглижирани. Разбира се, винаги ще има несъгласни с определени решения. Но когато всички решения на властта се имат пред вид, трябва да е ясно, че тя не обслужва интересите на отделни групи, а се стреми да балансира интересите на всички в атрактивни и приемливи за всички идеи за общото благо.

Това, разбира се, е трудна задача, която може да изроди републиканското управление в популистка карикатура. Републиканизмът не изисква обещания за светло бъдеще, еднакво за всички – сега или след осемстотин дни. Ясно е, че в едно плуралистично общество ще има много различни разбирания за общото благо, както и интереси, които не са съвместими. Трудни, понякога трагични избори трябва да бъдат правени. Например, стимулирането на икономиката чрез намаляване на данъчното бреме обикновено води до ограничаване на ресурсите за обществени услуги и засяга най-много хората, разчитащи на тези услуги: пенсионери, безработни, младежи. Десните партии, като правило, залагат в програмите си такива мерки и в контекста на съвременна България тези мерки изглежда са необходими.

За десните републиканци обаче този факт не означава, че те са партия на предприемчивите, здравите и заможните, която загърбва другите членове на обществото. Републиканската партия е народна партия, която предлага решения за обществото като цяло. Тези решения може да изискват жертви от дадени обществени групи днес, но тези жертви трябва да бъдат компенсирани с допълнителни бъдещи блага. Така например, ако републиканската политика ощетява хората с ниски доходи като свива разходите за обществени услуги, тя трябва да е в състояние да обясни реалистично как и кога тази мярка ще доведе в бъдеще до едно по-богато общество, което би било в състояние да компенсира направените жертви със значими блага (по-високи доходи, по-добра инфраструктура и т.н.) С други думи, дясната републиканска партия не е класова или групова партия (на буржоазията или някоя социална група), а е истинска народна партия, която може да има поддръжници сред всички граждани.

Също така републиканизмът не твърди, че всяка една жертва, която се изисква от дадена социална група може да получи адекватна и справедлива компенсация. Например лишенията преживени от поколението на пенсионерите днес не могат да бъдат обещетени с блага в средносрочно бъдеще. Републиканизмът не може да гарантира равенство в щастието и успеха – но той може да гарантира равенство на уважение и достойнство. Затова една републиканска партия трябва да има специални програми за групите, чиито интереси не могат да бъдат адекватно защитени. Ако пенсионерите са такава група, републиканците трябва да й осигурят условия за един достоен начин на живот, въпреки материалните ограничения. Например свободата на придвижване на тази група трябва да се запази (намаления за обществения транспорт и т.н.); държавната администрация трябва всячески да улеснява тази група, като намали до минимум бюрократичния тормоз. Като цяло, тази група трябва да ползва привилегии по отношение на обществените услуги (особено що се отнася до медицинската помощ). Всички тези мерки взети заедно не представляват разбира се справедливо обезщетение за трудностите, които цяло едно поколение трябва да преживее. Но тези мерки са задължителни, ако държавата третира всеки като равен по достойнство на всеки друг.

Това повърхностно припомняне на републиканския идеал едва ли е задоволително. Така или иначе, този идеал не може да бъде чисто теоретично реконструиран, а трябва да се обговори и обживее в българската публична сфера.(3) Предложената частична реконструкция е само една покана за дебат. В центъра на този идеал е активният гражданин, който решава своята съдба в равноправно и честно взаимодействие с другите. Републиканецът не е изолиран индивид, монада, защитена от другите и държавата от гъстата мрежа на индивидуалните права. Той или тя са по-скоро отворени към другите граждани, които осъзнават, че техните успехи зависят от успеха на обществения проект, от успеха на онази res publica, в която всички участват с равен дял.

За доброто управление

 

През 1339 г. Амброджо Лоренцети завършва своя цикъл от стенописи , известен като Buon Governo – или алегория на доброто гражданско управление. Този шедьовър се намира в Залата на деветте в Палацо публико – седалището на правителството на Сиена, една от най-важните ренесансови републики (4). И днес посетителят се впечатлява от яснотата, с която ренесансовият човек си е представял ценността на гражданското управление за успеха на всяко обществено начинание. Тази ценност е била толкова осезателна и дълбоко почувствана, че е била изобразена от Лоренцети като светска „икона” в централната част на композицията. Другите две части са посветени на резултатите от доброто и съответно лошото управление – картини, които е добре да са пред очите на всеки управник.

Част от проблема на кризата на дясното в днешна България е оскъдицата на политическо въображение. Ценността на политиката и гражданското участие в управлението далеч нямат живото присъствие и значение, което са имали за хората от времето на Лоренцети. Под ценности най-вече се разбира преписването на няколко члена от хартите на западноевропейски партии.

Възраждането на дясното у нас може да стане чрез възраждането на гражданския републиканизъм, който е имал важно (макар и епизодично) присъствие в нашата модерна история, и който бе в основата на създаването на СДС. Образите от живите вериги около комунистическия парламент през декември 1989 г., протестите срещу некомпетентното и объркано Виденово правителство през 1997 г., са нашите илюстрации на резултатите от лошо управление и ценностите на гражданското участие в политиката. В най-новата ни история има място и за още една фреска, обаче, изобразяваща резултатите от доброто управление на една силна републиканска партия.


[1] (2004) Даниел Смилов, „Републиканизмът и десните партии”, Разум: Теоретично списание за политика и култура, брой 2, 2004.

[2] За атеоретичността на консерватизма и за разликите между него и либерализма виж John Gray (1993), Beyond the New Right: Markets, Government and the Common Environment, London and New York: Routledge.

[3] Историческото развитие на републиканските идеи и съвременните теоретични дебати по тях са добре представени в книгата на Iseult Honohan (2002), Civic Republicanism, London and New York: Routledge.

[4] За подробен анализ на “политическите” фрески на Лоренцети виж Quentin Skinner (2002), Visions of Politics, Volume 2: Renaissance Virtues, Cambridge: Cambridge University Press, глави 3-4.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Предишна статияМежду живота и измислицата
Следваща статияЕвропейското авторско кино се затвори в един кръг