0
3338

Ретро оживление и актьорски попадения на Cinelibri 2018

„Щастливият принц“

Може да сте чели една книга и екранизацията ѝ пак да успее да ви изненада (е, не винаги приятно), но още по-хубаво e, когато не познавате историята: гледате филма, приисква ви се да научите повече и книгата ви чака пред кинозалата. Така се случва на фестивала Cinelibri, който се проведе за четвърта поредна година в София и други градове през октомври. Трудно е да се направи избор между 45 заглавия за 15 дни, но всеки зрител си има свой „пътеводител“ от читателски вкусове и кинопредпочитания. А ако сред десетина избрани филма те разочарова само един, значи фестивалната селекция (конкурсна или не) е била наистина на ниво.

Някои от заглавията в програмата не бяха точно екранизации, а по-скоро истории, инспирирани от творците в литературата. Така „Щастливият принц“ е приказката вдъхновила Рупърт Евърет да дебютира зад камерата с една биографична драма за последните дни на Оскар Уайлд. Запазвайки главната роля за себе си, актьорът режисьор постига впечатляваща физическа трансформация, а сценарият, който също е дело на Евърет, смесва настояще и минало, мизерия и триумф в един калейдоскоп от възход и падение, белязал провокативния живот на Уайлд.

„Чайка“

Друга история с „предизвестен край“ е новата киноадаптация на „Чайка“ от Чехов, предприета от американския режисьор Майкъл Мейър. Прекрасните екстериорни снимки и чудесният дамски състав на екрана, начело с Анет Бенинг и Сърша Ронан, доста бързо увличат зрителя да забрави, че слуша Чехов на английски, и го потапят в междуличностните отношения, които добрата актьорска игра най-често нюансира с откривателски детайли.

„Книжарницата“

Сходен тип провинциално ретро усещане за място, застинало във времето, създава „Книжарницата“, по романа на Пенелопе Фицджералд, въпреки че действието се развива в Англия от края на 50-те години на ХХ век. Сюжетът за една все още млада жена, която има нужда от промяна в живота си, както и препятствията, които местната общност издига на пътя на желанието ѝ да развива нов бизнес в малко крайбрежно градче, звучат познато. Но с напредването на фабулата за вдовицата Флорънс, нейната книжарница, приятелите и враговете ѝ в Хардбъроу, очакванията постепенно се променят и надграждат любопитство. Меланхолията на драмата измества романтичния потенциал на историята и от образа на мистър Бръндиш (в респектиращото изпълнение на Бил Най) до самия финал на филма всичко напомня, че се намираме на „територията“ на каталунската режисьорка Изабел Коишет („Тайният живот на думите“, „Животът ми без мен“).

„Има ли любов, има и омраза“

Малко по-предвидима е интригата в „Има ли любов, има и омраза“ на аржентинския режисьор Алехандро Маси. Но дори и да отгатнете кой е убиецът в тази криминална драма, атмосферата, която създават пълното с пясък фоайе на крайморския хотел, и образът на интригантката Мари, са достатъчни да удържат зрителския интерес до финала. Може би мистерията не е най-силната страна на филма, но ретро полъхът (отново) и изолацията на мястото на действието (едновременно камерно усещане а ла Агата Кристи и осъзнаване, че тук не става дума само за съспенс), създават настроение, което със сигурност подтиква към прочитане на романа на Силвина Окампо и Адолфо Биой Касарес.

„Катастрофалният артист“

По линия на запомнящите се образи „Катастрофалният артист“ е безспорен фаворит. Създаден по действителната история на ексцентрика Томи Уизо, режисьорският филм на Джеймс Франко въвлича него и брат му Дейв в чудата въртележка от актьорски неволи и кинопроизводствени страсти. Образът на Уизо, който на всяка цена иска да стане актьор – и когато никой не му предлага роля, сам си я създава, режисира и изиграва, – изглежда абсолютно налудничав, чак е трудно да повярваме, че не е дело на нечие писателско въображение.  В „Катастрофалният артист“ има много пластове – от психоаналитично профилиране, през приятелски взаимоотношения, до емоции от кухнята на киното. А различните теми и настроения, които прескачат из сюжета (самота, манипулация, мистерия, суперего и т.н.), провокират своеобразен разрив с реалността, докато започнем да възприемаме персонажите като герои от някакъв филм във филма – колкото по-слаб (посрещнат с насмешка), толкова по-успешен (когато насмешката се превърне в откровено забавление).

„Джулиет гола“

Друг вид сблъсък между реалност и мания се получава в „Джулиет гола“ на Джеси Перец – със сигурност сред най-добрите филми в програмата на Cinelibri 2018. Екранизацията по романа на Ник Хорнби (чиято успешна спойка с киното стана ясна още с „Момичета от класа“, 2000 и „Маркъс“, 2002) ни запознава с Ани, директорка на музей в малко английско градче, която години наред е принудена да търпи фенските пориви на приятеля си Дънкан – буквално вманиачен по отдавна залязла американска звезда на музикалния небосклон. Но когато въпросният музикант Тъкър Кроу напуска дебрите на легендата и се появява на живо във всекидневието на Ани, романтичната комедия набира скорост. „Джулиет гола“ е от онези измамно скромни, често приказливи истории, изпълнени със свежи диалози, трогателни прозрения и чудесна актьорска игра, които озаряват зрителската вечер и я зареждат с прекрасно настроение. А Итън Хоук отдавна не е бил толкова очарователен.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияАрестът на „групата на тримата“ през 1968 г.
Следваща статияВъображаемите светове на Иван Б. Иванов