1
3418

Рехуманизация

Повод за написване на този текст е статията на Методи Кънев Защо е нужна дълбока промяна („Дневник”, 6.10.2021 г.), в която се засяга значима и интересуваща ме тема: загърбването на хуманистичния светоглед в съвременната „западна” цивилизация. Авторът пространно описва проявленията на тази мощна негативна тенденция в духовния живот на днешните хора, включително обитаващите нашата страна – комерсиализация на живота, вещомания, корупция, егоизъм, алчност, варваризиране на нравите, засилващо се социално неравенство и пр. Той правдиво представя моралната поквара на големи маси от хора, като изразява тревогата си от загърбването на „човещината” в живота на съвременниците от визираната част на света. М. Кънев апелира да „реактуализираме идеалите на Просвещението” (солидарност, мир и братство), като вижда в социаллибералния ред „пътя, облагородяващ конкурентно-пазарните отношения и човешкото поведение с хуманистичните социални и морални ценности”. Според него на съвременните хора и в частност на българите „ни трябва цялостна (икономическа, духовна, социална и правно-политическа) визия за позитивна промяна”.

Констатациите на М. Кънев за състоянието на нашата цивилизация и в частност на родината ни за мен са точни и верни. Поставянето на целта за съществено реформиране на нашето общество върху основата на хуманизма е безспорно заслужаващо подкрепа начинание. Ала съмнение предизвиква реализма относно постижимостта на предлаганата от него „дълбока промяна”, свеждаща се по същество до възраждане на хуманизма. Пожеланието му за рехуманизация на обществото е чудесно, ала не става ясно какви действия биха го направили възможно. Липсва обяснение и относно причините за наблюдаваната понастоящем дехуманизация. Ала най-голям скептицизъм у мен буди надеждата, която авторът възлага на „съвременната технологична революция”, като изпълняваща ролята на „подтик” за повторното очовечаване на днешните и бъдещите хора, включително на сънародниците ни. Смятам, че тъкмо прекомерното залитане към развитие на технологиите е препятствие, а не условие, за евентуалната „смяна на модела на функциониране на обществото”. Не се разбира от само себе си, че бързото внедряване в живота на последните технологични постижения ще гарантира „развитието на силите и способностите на хората, върховенството на закона и бдителното гражданско общество”.

Днес техниката се е превърнала в неотменна част от ежедневието на хората, като въздействието ѝ върху него нараства, макар то съвсем невинаги да е положително. Това увеличаващо се влияние води до задълбочаване на зависимостта на човека от използваните от него технически средства. Последните стават не само по-многобройни, но и все по-сложни, а следователно и по-крехки и уязвими за дефекти и откази. Съответно нараства и паниката, която се поражда у мнозина при отказ на използваните технически средства. Тези повреди дразнят, разочароват и дори отключват агресия у техните ползватели – обикновено насочена към други хора.

Благодарение на битовата техника съществено се увеличава удобството в живота на днешните хора. Същевременно нейното придобиване, поддържане, ремонтиране и периодична замяна изискват изразходване на значителни ресурси (мисловни, времеви, финансови). Усложняването на техниката предполага влагане на все повече усилия за нейното овладяване, както и все повече внимание за поддържането ѝ в работен режим. От друга страна, придобиването на последните модели от дадено техническо устройство се превръща едва ли не в задължение за удържане и повишаване престижа на индивидите в обществото. В името на високата социална репутация мнозина са готови да търпят материални и душевни загуби само и само да се сдобият с актуалните технически устройства.

Тук следва да се спомене и ефектът на разглезване на хората при търсенето на удобство и спестяване на усилия чрез прилагане на технически пособия. Прекаленото осланяне на техническите средства се явява пречка пред успешното приспособяване на хората към изискванията на природата и влошаване на функционалността на телата им чрез отслабване и дори атрофиране на техните органи. Прекомерното разчитане на техниката прави хората твърде уязвими и понякога дори безпомощни да се справят с елементарни проблеми от ежедневието, ако тя откаже.

Внедряването на всяко ново техническо средство променя средата и характера на човешкото съществуване. От хората се изискват специални усилия да овладеят новите инструменти, като нагаждат поведението си към техните изисквания. Трудностите или невъзможността да внедрят в живота си новата техника създават дискомфорт на мнозина. Понякога се формира силна съпротива – обикновено неявна, срещу създаването или използването на едно или друго техническо средство, което се разглежда като заплаха за определи категории хора.

Налице вече е изместването на хора от машини в някои видове човешка дейност. В тях загубата на „съревнованието” между живите хора и техните „изкуствени рожби” – автомати и роботи – е напълно реална, тъй като машините по правило са по-ефективни при извършване на операции, изискващи голяма прецизност и повторяемост, макар и лишени от творчески елемент. Днес някои професии – в производството, услугите, банковата сфера и др. – вече станаха „излишни”, а упражняващите ги останаха без препитание. За да не се превърнат големи групи от хора в нежелан товар за притежателите на по-производителна техника, следва да се търси компромис между стопанската рационалност и хуманното отношение към хората.

Опасенията за бъдещо цялостно подчинение или заместване на хората от техниката днес изглеждат преувеличени. Ала проблемът за еманципацията на средствата, създадени от хората, за да им служат, вече е съвсем реален. Всъщност става дума за възпроизвеждане в днешния свят на класическата ситуация на разделяне на цел от средство и самостоятелно развитие на последното. Поначало средствата се създават, за да се постигат определени цели. Понякога обаче те откриват възможности за постигане на различни от първоначалните цели и водят до тяхната подмяна със собственото си усъвършенстване.

Не бива да се забравя, че създаването и боравенето с техниката не е безсубектен акт. Определени категории от хора могат да възложат нейното конструиране, други да го осъществят, а трети да се възползват от крайния резултат, но за свои цели, различни от тези на възложителя. Тъкмо последните най-често злоупотребяват с техническите постижения за антихуманни цели. Притежанието на все по-съвършена и мощна техника, включително военна, изкушава политици, бизнесмени и командири към агресивни действия срещу съперници и противници. Да не говорим, че новата техника може да се използва за поддържане на стария социален ред, като често служи на авторитарни и диктаторски режими. В този случай прекомерната мощ на техниката следва да плаши, а не да въодушевява.

Активното използване на технически средства води до формиране у мнозина на инструментално отношение към действителността. Тези хора притежават освен завидна сръчност да боравят умело с технически средства, още и убеждението, че светът може да бъде променен без ограничения съобразно човешките желания, стига да бъдат открити подходящите пособия за това. Понякога този технократичен подход превръща и самите хора в средства за постигане на ефективност не само в стопанския, но още в обществения и личния им живот. Резултат от този начин на мислене е например т.нар. социално инженерство, при което се проектират и правят стъпки към налагане на „по-добър обществен ред”, така, както се постъпва при създаване и внедряване на нова технология.

С течение на времето техниката оказва все по-голямо влияние върху социалния живот на хората. Тя го променя по различни начини, като един от особено важните сред тях е създаването на изкуствени общности при използване на съвременни технологии. Тези обединения често оспорват първостепенната роля в живота на хората на традиционните колективи: семейство, род, етнос, нация, религиозни и културни обединения, и ги заместват с нови, обикновено нетрайни общности с хлабави, краткотрайни и едноизмерни връзки между участниците. От друга страна, съвременната техника води до нови социални разслоения и неравенства: например между имащите и нямащите достъп до най-модерните технически средства (индивиди, общности, държави). Не на последно място, притежаването и успешното ползване на технически средства вече става важен показател за степента на развитие на личности, общества, цивилизации. След неговото прилагане се пренебрегват или направо изоставят критерии за оценка на това развитие от нематериален (духовен, идеален) характер.

Мнозина днес обръщат внимание върху екологичните проблеми, възникващи във връзка с активното внедряване на все повече и все по-мощни технически средства. На дневен ред стои въпросът за съхраняване и установяване на нов баланс между човечеството и природата, включително чрез държавно и наддържавно регулиране използването на новопоявилите се технологии. Актуален става въпросът за противодействие на неравния достъп, на тенденциите за „приватизиране” и изкористяване употребата на технологичните постижения. Предстои да се потърси механизъм за своевременно споделяне на технологии, които откриват възможности за съвместно използването на общите територии (например световните океани, полюсите) на земята, за космическите изследвания и други инициативи, спомагащи за развитието на човечеството като цяло.

Днес е важно да се преосмисли предразсъдъкът, превърнал се едва ли не в мисловна аксиома, че не бива да се поставят никакви ограничения пред развитието на технологиите. Защото в човешкия живот водещи не бива да стават средствата за промяната на обитаваната от хората реалност, а да се съхранят хуманните ценности и цели, на които те да служат. Пренебрегването на тези ценности и цели в името на конюнктурни ползи и частни интереси създава заплахи за човечеството.

Внедряването на създаваните непрекъснато нови технологии не е задължително, тъй като не съществува никаква необходимост – сляпа съдба, природен закон, божествен промисъл, социална или културна кауза, екзистенциална мисия – това да се прави. Напротив, хората като свободни същества сме длъжни да преценяваме във всеки конкретен случай кои, кога, къде, в каква степен и дали изобщо да въвеждаме новопоявилите се технически средства. Днес вече е ясно, че е нужно канализиране на техническия прогрес, което да противодейства на стихийността в неговото разгръщане. Потребността от предвиждане на ефектите от внедряването на новите технологии предполага установяване на контрол от страна на хората върху този процес и ограничаване на антихуманните последици от тяхното използване.

Без да изпадаме в технофобия, съвременните хора следва да се откажем от хипертрофиралата вяра във всемогъществото на технологиите. Да преодолеем техническия фетишизъм и хиперболизираните надежди за своето бъдещо добруване, свързвани с безпределното усъвършенстване на техническите пособия. Време е да осъзнаем, че те могат да бъдат както много полезни средства за решаване на човешките проблеми, така и да нанесат огромни щети на хората, ако не са съпроводени с усилия за тяхното очовечаване. Нужно ни е отрезвяване и излизане от заслеплението, предизвикано от огромната мощ на днешните технически средства. Належащи са активни действия за „лечение” от технологичната наркомания, която застрашава човешкото телесно и ментално здраве. Начинът за решаване на тази задача е формулирането на собствено хуманни цели, създаване на предпоставки за свободна изява на творческите способности на хората при тяхното постигане и на стимули за поемане на отговорност за себе си и света, който обитаваме при разумно използване на техническите средства. Така лелеяната от М. Кънев, мен и множество други съвременници рехуманизация ще стане възможна.

Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философията в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Академичната колегия на МГУ „Св. Иван Рилски“ (2003), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009) и др., както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011), „Езикови“ тревоги (2015), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2019), Духът на съвременника, изразен в публичния език (2019). Бил е директор на Хуманитарния департамент в МГУ (2012–2016), ръководител на катедра Философски и социални науки (2002–2012), член-основател и председател на УС на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България (2002–2004), член-основател и изпълнителен директор на Института за българска философска култура (2011).

1 коментар

  1. така. прочетох вайкането, отидох да повърна и …. Сега да си наместя мислите. Това мрънкане, че технологиите не са човешки, че хората били станали консуматори, че се обездуховили и прочие по иде да бъде подхванато от жец неже ли от филолаз. Защото жеците са изхвърлени от времето. Филолазите вървят след тях. защото всичкото което е било техна дъвка сега е обект на науката. И по дяволите просвещението означава – рационализъм, секуларност, хуманизъм, равенство пред закона а не глупавато брадство, равенство, мир. технологиите са иманентни на човешкото общество. Да ги спреш или ограничиш означава да убиеш човека. потребяваме много защото произвеждаме много. а произвеждане много защото трябва да живеем по добре и по дълго. и при това повечето от нас. така че ревльовци замълчете! Нищо не можете да върнете или ограничите. Технологиите, напредока, по доброто живеене е част от естествения ред на нещата. Моля ви не го „рехуманизирайте “ .