4
847

Речта, която промени Германия

Gedenkstunde zum 40. Jahrestag des Kriegsendes  1985
Снимка: BPA

На 8 май 1985, година след избирането си на поста, президентът Рихард фон Вайцзекер изнася реч пред Бундестага. Поводът е 40-годишнината от капитулацията на Германия през 1945 г.

Президентите си отиват… На 31 януари 2015 г. на 94-годишна възраст почина Рихард фон Вайцзекер, първият президент на обединена Германия (1984-1994 г.). Никой друг германски президент не е олицетворявал институцията по такъв начин и не е оказал такова влияние върху нея. Никой политик в германската следвоенна история – с малки изключения като Конрад Аденауер и Хелмут Шмид – и след напускането на поста не е получавал толкова голямо одобрение и уважение като него, отбеляза сп. „Шпигел”. Превърнал се в легенда още приживе, Рихард фон Вайцзекер наложи  мащаби, които продължават да имат значение и след смъртта му.

В историята той влиза с една реч – или както метафорично твърдят тези дни германски журналисти – дори с едно изречение. „Осми май беше ден на освобождението.”

На 8 май 1985, година след избирането си на поста, Рихард фон Вайцзекер говори пред германския Бундестаг. Поводът е 40-годишнината от капитулацията на Германия през 1945 г. С тази реч той изгражда доверието на света към Германия, доверие, от което тя ще се нуждае по-късно, през 1989 и 1990 г. – отбелязва в мемоарите си Ханс-Дитрих Геншер. Във вътрешно-политически план думите на президента изправят Германия пред нейната историческа и морална отговорност за престъпленията на националсоциализма, както напомня Йошка Фишер.

Рихард фон Вайцзекер е роден на 15 април 1920 г. в Щутгарт, произхожда от стар благороднически род от Вюртемберг. Юрист, интелектуалец, протестант, представител на просветения немски консерватизъм. Вече е направил кариера в бизнеса, когато през 1966 г. е избран във федералното ръководство на Християндемократическия съюз. Има голям принос за модернизирането на ХДС, въпреки че от самото начало е по-скоро в ролята на вътрешна опозиция. Една необходима опозиция за партията, повлияна от рейнландския католицизъм. След 1964 г. Вайцзекер е президент на Германския евангелски кирхентаг (DEKT), движение на миряни, водени от ангажимент към църквата и света, тъкмо той отваря ХДС за образовани избиратели протестанти. Преди да стане президент е депутат в Бундестага и негов вицепрезидент, после кмет на Берлин.

Основно влияние върху израстването му оказват Втората световна война и участието на баща му в престъпленията на нацизма. От първия ден на войната Рихард е на фронта, на запад и на изток – при обсадата на Ленинград, два пъти раняван, завършва войната с чин капитан. Към края на войната влиза в контакт с групата около Клаус фон Щауфенберг, основен участник в заговора срещу Хитлер.

Баща му, Ернст фон Вайцзекер, е държавен секретар във Външно министерство, един от архитектите на Мюнхенското споразумение, участвал в подготовката на Пакта Молотов-Рибентроп, бригаденфюрер от СС, активно замесен в престъпленията на режима и осъден в Нюрнберг за престъпления срещу човечеството. Като млад юрист Рихард фон Вайцзекер се включва в неговата защита. По-късно ще каже: „Да помниш, означава да мислиш случилото се толкова честно и чисто, че то да стане част от душата ти.”

Bundesprasident von Weizsacker im Flugzeug 1993
Президентът Вайцзекер по време на полет през 1993, снимка BPA

„Тихият революционер”, така „Шпигел” нарича Рихард фон Вайцзекер. Той успява да се освободи от клишетата в мисленето на своите предци, но и на своето поколение. Прочутата му реч от 8 май 1985 г. започва с предупреждение: „Пощадата на нашите чувства от нас самите или от другите вече не помага. Ние се нуждаем и имаме сила да погледнем истината в очите, без украсяване и едностранчивост.”

И ако на днешните хора думите му не звучат твърде драматично, трябва да припомним тогавашния контекст. Все още са живи много от замесените в престъпленията на националсоциализма, от поддръжниците на Адолф Хитлер. Все още са много израсналите с агресивния национализъм от началото на ХХ век. Тогава, преди 30 години, все още за германците 8 май е ден на поражението, на позора, на националната катастрофа.

На всички тях Рихард фон Вайцзекер казва: 8 май е денят на освобождението от нацисткия режим. Той изрича мислите на хората от по-младите поколения в Германия. Преосмисля значението на 8 май 1945 г., като същевременно се дистанцира от представата за „колективна вина”. Речта му се спира на причините за Втората световна война и на Холокоста. Едва след нея става възможно германски държавен глава за пръв път да посети Израел. Ето няколко теми от въпросната реч.

За историческото значение на 8 май:

„Осми май за нас е преди всичко ден на възпоменание за това, което хората е трябвало да понесат. Същевременно това е и ден на размисъл за хода на нашата история. Колкото по-честно го честваме, толкова по-свободни сме да приемем с отговорност неговите последици. Осми май за нас, германците, не е празник. Хората, които съзнателно го преживяват, мислят за своя съвсем личен и при това съвсем различен опит. Един се е върнал у дома, друг е останал без родина. Един е бил освободен, за друг пленничеството тъкмо е започнало. Мнозина са благодарни само за това, че нощните бомбардировки и страхът са отминали и че са останали живи. Други изпитват болка от пълното поражение на отечеството. Озлобени, едни германци се изправиха пред съкрушените си илюзии, други германци бяха благодарни за дареното им ново начало.

Погледът се обръщаше назад, към тъмната пропаст на миналото и отиваше напред, в неясното тъмно бъдеще. И все пак от ден на ден ставаше ясно това, което днес може да се каже за всички нас вкупом: 8 май беше ден на освобождението. Той освободи всички нас от човеконенавистническата система на националсоциалистическата тирания…

Не бива да разделяме 8 май 1945 г. от 30 януари 1933 г. Наистина ние нямаме никакво основание да участваме в днешния празник на победата. Ала имаме всички основания да признаем 8 май 1945 г. за края на един път на заблуди в немската история, което таи в себе си кълновете на надежда за по-добро бъдеще.”

За геноцида над евреите:

„Сигурно няма държава, която в своята история да е останала извън престъпно замесване във война и насилие. Ала геноцидът над евреите е безпрецедентен в историята. Изпълнението на престъплението бе в ръцете на малцина. Беше заслонено от очите на обществеността. Ала всеки германец можеше да преживее това, което еврейските ни сънародници трябваше да понесат, от студено равнодушие през стаена нетолерантност до открита омраза. Кой можеше да остане нищо неподозиращ след опожарените синагоги, след грабежите, стигматизирането с еврейската звезда, отнемането на правата, нечуваното осквернение на човешкото достойнство? Този, който отваряше уши и очи, който искаше да се информира, не можеше да пропусне, че депортационните влакове се движеха. Човешкото въображение не би могло да обхване вида и мащаба на унищожението. Но в действителност към престъпленията се отнасяше и самият опит на твърде много хора, включително и от моето поколение, които, твърде млади, не бяхме замесени в планирането и изпълнението на събитията, опит да не се взима под внимание това, което се случваше.”

За историческата вина и паметта:

„Не съществуват вина или невинност на един цял народ. Вината, както и невинността, не са колективни, те са лични. Преобладаващата част от днешното ни население тогава беше или в детска възраст, или все още не беше родено. Те не могат да признаят собствена вина за деяния, които не са извършили. Никой чувствителен човек не очаква от тях изкупление само защото са германци. Ала предците са им оставили тежко наследство. Всички ние, независимо дали сме виновни или невинни, стари или млади, трябва да приемем миналото. Всички ние сме засегнати от неговите последици и носим отговорност за него. Не става дума за това да преодолеем миналото. Това изобщо не е възможно. То не може със задна дата да се промени или отмени. Ала този, който затваря очи пред миналото, е сляп за настоящето. Този, който не иска да си спомня зверствата, е предразположен към нова опасност от зараза.”

„Еврейският народ помни и винаги ще помни. Ние като хора търсим помирение. Тъкмо затова трябва да проумеем, че не може да има помирение без възпоменание. Опитът на многомилионната смърт е част от душата на всеки евреин в света, не само защото хората не могат да забравят такъв ужас, а защото паметта е част от юдейската вяра.”