0
2089

Речта на „Библиотекаря”

Риалити по Солженицин

TNikolov

1. Стаичката в най-долната галерия на необичайната сграда, наричана условно Сарая, е неголяма, ала за сметка на това достатъчно висока, което дава илюзията за простор и уют, а прозорецът, дори да го е имало, е тъй плътно закрит с щори, че се слива със стената. Въздухът обаче е свеж (специално лице, един от доверените лаборанти във водородната лаборатория на първия етаж, следи за климатичната инсталация на Сарая и химическата безвредност на атмосферата). Зад вратата е входът към атриума в подземието, където се виждат други две черни врати; дотам началникът на охраната от „библиотекари”, след щателна проверка, има правото да води редките гости, доколкото „Библиотекаря”, обзет от параноични страхове, държи никой да не е наясно с временното му местонахождение в подземните покои.

2. На ниската отоманка, отрупана с извезани възглавнички, „Библиотекаря” обследва „морфичния резонанс” от речта си в медиите. Отново и отново разтворен в пулсацията на времето. Чувства се преуморен, в главата му се е загнездила следпразнична тъпа болка, която разваля удоволствието от тактическата победа, затуй чете прилегнал. От гледна точка на ускорената пулсация на политическото време първом търси коментарите на тези платени наемници и очернители, които не признават, да, не признават неговия стратегически гений, донесъл през годините на Прехода победа след победа, шут след шут срещу политическите му противници, изринати на бунището на историята. Глухата тишина на стаичката в недрата на Сарая го изключва от всемирното пространство, тъй като неутрализира движението. Но не и времето. Ето защо той проспектира, регистрира онова, което времето му открива, ала никой от идиотите около него, не е в състояние да го разбере. Напразно се опитваше да разясни на малцината, допуснати край него (каква чест!), що е „политология на времето” – каква е разликата между астрономическото, историческото и политическото време. Всички те го гледаха опулено с чаши в ръка, все едно им обяснява комбинацията за производство на енергия между браунов газ и слънчеви източници. Кретени! А той продължава да мисли за всичко. Затова не спи нощем или дремва за малко, както е присъщо на изключителните умове. Затова и един от преданите му сподвижници, оръжеен търговец, му направи скъп на сърцето му дар преди време –  „В първия кръг” на Солженицин, тъкмо заради главите със Сталин. Съпоставката с Вожда откровено поласка „Библиотекаря”. Винаги бе усещал някакво родово-космично (неизкушените в езотериката биха го нарекли „биографично”) сходство с Бащата на народите. И без лъжлива скромност би трябвало да признае, че то е факт. Още като студент по философия, докато заучаваше формулировките на диамата и истмата, бе попаднал на низвергнатите трудове на Вожда, в които прозираше сталинската логика и кристалната яснота на ума. Нравеше му се тази семинаристка склонност към повторението, което обезоръжава противника и има хипнотичен ефект над масата, тази презряна материя на историята.

„Библиотекаря” бутна таблета встрани, за да не си разваля настроението със злодумци, дръзнали да нарекат мислите му, неговите мисли, „дръндарска реч” (The Drundar Address). Ще се е..ват с него. Той посегна към купа с книги край отоманката и за пореден път отвори дебелия том на Солженицин тъкмо на изпъстрените с бележки по полетата страници, които знаеше почти наизуст от препрочитане. И сякаш отново видя себе си – такъв, какъвто е в действителност, автентичният, когото говедата около него – груби ласкатели, нищожества или предатели като онова недоучено даскалче от Момчилград, опило се от реториката си, изобщо не съумяват да проумеят.  Какво могат да кажат те за стратегическия му гений? За желязната му воля? За щастието, че в годините на Прехода цялото това стадо в страната бе водено от мъдър и изпитан Вожд (да, на българския народ му провървя!). Едва тези дни неколцина медийните клакьори, удостоени навремето с някоя от прочутите му „усмивки”, без която нямаше и да сънуват бизнес, започнаха да просвещават неуката публика, че „Библиотекаря” е еманацията на духа на мястото (genius loci), че е дарът, низпослан от Историята по тези загубени земи; че той е политикът на Балканите, който дерайлира козните на Великите сили, еманципирайки националния интерес и пр., и пр. Правилни и верни слова, дето час по-скоро трябва да проникнат във всяко сърце. И все пак – тук устните на „Библиотекаря” се разтегнаха в горчива гримаса – колкото и тези медийни ханъми и социолози да се напъват, да излизат вън от кожата си, боейки се да не забравят поредното от трите дежурни венцехваления (първо…второ…трето), те все не съумяват да изрекат онези правдиви истини за неговите политически деяния в полза на нацията, които трябва публично да бъдат изречени. Затова му се наложи да се „включи” в пространството и се „изключи” от глобалното време: корполентното му момче за всичко дотътри при него разните му там крачун и малчовци, на които той търпеливо трябваше да подсказва пропуските, вметвайки най-точните формулировки.

3. И ето че сега, чуквайки по таблета с удовлетворение, той ги открива, копирани от сайт в сайт. „Визионерът на Прехода” – нима е малка ролята му за щастието, споходило тази нищожна по своя потенциал страна? „Некоронованият крал на политическото слово и публичното говорене” – браво, съвсем не „инерциално” е подходило това синдикално професорче, дето му дължи толкова много. Както впрочем и мнозина от онези, навирили сега носове по върховете. Пословична е неговата скромност, знае се как той върна ордена „Стара планина”, с който някои си мислеха, че могат да го спечелят на своя страна – него, дето държи цялата тази страна в шепата си и може да смачка когото си поиска само с едно движение…

4. Тук гневът в него наново се пробуди. Сети се за онова реторично предателче, дето все свеждаше глава и тичкаше да огласи с велеречиви речи от парламентарната трибуна указанията му, а всъщност таеше камък в пазвата си, че и заслугува на чужди. Ала нима „Библиотекаря” е вчерашен? Мнозина от основателите на Движението се бяха опитвали да го преметнат – със или без помощта на наши или чужди служби, а къде са те сега? Политически трупове, щастливи, че милостиво не им обръща внимание, или пък предупредени с няколко набити кирки в колите си, ако прекалено вирнат глава. „Библиотекаря” прощава, но не забравя. Една дебела синя книга с меки корици привлече вниманието му и той с удовлетворение я измъкна от купа, струпан на масичката край отоманката. „Процесът срещу Трайчо Костов и неговата банда”. Ценно, полезно четиво, някога през 50-те години изучавано по история на БКП. Идеята да го издири сред хилядите томове в библиотеката в Дръндар, му дойде благодарение на монолога на Сталин в книгата на Солженицин. Умеел е Йосиф Висарионович да режисира процеси над предателите! Бавно и внушително на приема, даден на българската делегация, Вождът се приближава и с внезапно движение сваля очилата на Трайчо Костов, доставяйки си удоволствието да го види оцъклен от страх. Исторически номер! Е, времената се менят, нищо вече не е същото и все пак ужким импровизираната му реч постигна сходен ефект.

5. „Библиотекаря” скочи на крака. Обзе го огромен кеф, спомняйки си как, щом назова името на предателя, онзи се олюля на стола и без малко щеше да се стовари в скута на силиконовата фолкдива в съседство. Исторически миг! Историческо бе и възцарилото се мълчание, съпътствало всички негови слова, с които той очерта геоморфичната структура на националната трансполитика в етнодемократичния паралакс на България. Който разбрал –  разбрал. Милостиво бе пуснал предателя да се оттегли и челобитно да му връчи оставката си, боейки се за физическото си оцеляване. Ала прав е бил другарят Сталин  – мерзавецът си остава мерзавец, а предателят предава отново. Вместо да дойде и да пълзи в краката му, както са правили Зиновиев, Каменев и Бухарин по време на московските процеси през 1937 г., онова предателче предпочете да се крие в турското посолство – както някога Имре Наги, в паниката си от отмъщението на руснаците, бе потърсил подслон в югославското посолство в Будапеща. Да не би това да е спасило Имре Наги? Ето къде се крие драматичната тревожност на историческия архетип.

6. Всички тези исторически препратки започнаха да изморяват „Библиотекаря”. Не може само той, единствен, да мисли за всичко. Ама кой да мисли вместо него? Отвсякъде е заобиколен от интелектуални пигмеи, дори когато алчността ги е разраснала до порядъчно тлъсти молекули. Последното сравнение му хареса, записа си го на таблета с намерението да го препрати за разпространение на медийните си ханъми и разните там крачун и малчовци. Както им препрати за сведение осенилата го важна мисъл, която трябва да е обица на ухото за всекиго в България: „Америка е мечта за българина, но Русия е нашата действителност!”. Кратко, ясно и точно. Брилянтно потвърждение на максимата, която винаги е споделял с дейците на Движението: „Политиката е бизнес-насоченост на многополюсни интереси”. Всичко друго са неясни правила и аморфни приоритети, потвърждение на политическата криза в планетарен мащаб. А който не проумява тази ускорена пулсация на политическото време, който не проумява тази бизнес-насоченост като интерес на Колективното тяло, алиенирайки я в полза на чужди интереси и чужди държави, трябва да спре да се занимава с политика, защото не разбира от политика. Колективното тяло преди всичко изхожда от вибрациите, отразяващи се в самото битие на политиката, където, така да се каже, всичко е бизнес онлайн. Няма вече време за романтична политика. И който има отворен портал за тази информация, е в играта. Който не – аут.

„Библиотекаря” уморено разтърка слепоочията си в първите часове на новата година, усещайки, как дрямката го преборва, преди още да е спуснал поредните указания. Но и насън той усеща вътрешната пулсация на общността, както и тя го усеща, без да е нужно да си говорят.

Още по темата:  Изчисленията на „Библиотекаря”

 

 

 

 

 

 

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЗимата идва
Следваща статияИисус от Назарет. Историите за детството