0
2777

„Риголето“ на Варненската опера

„Риголето“, фотография Росен Донев

120 години от смъртта на Верди Варненската опера отбелязва с „Верди Хеттрик“, три от най-известните му опери „Риголето“ – 20 юли, „Травиата“ – 22 юли и „Трубадур“ – 24 юли. Спектаклите са в рамките на Опера в Летния театър и ММФ „Варненско лято“ 2021.

Публиката бе в нетърпеливо очакване на „Риголето“, новата постановка на Варненската опера, дело на Сребрина Соколова от по-младото поколение режисьори, наследила опита и естетиката на големия Кузман Попов, дългогодишен главен режисьор на Варненската опера. Соколова показа своя индивидуалност и актуален поглед, стъпвайки на класическите традиции. Драматургията бе ясно очертана с необходимите контрасти, заложени в съдържанието: престъпления, любов, отмъщение, трагедия, страдание на невинни. Най-ценното в трактовката бе липсата на самоцелни изисквания към певците на сцената, които свободно, без напрежение имаха възможност на изиграят ролите си и преди всичко да се съсредоточат върху пеенето. Не липсваха необходимите акценти в артистичната игра, както и умерени сценични ефекти като появата на носителя на „проклятието“ граф Монтероне (кореспондираща с темата за възмездието, идваща от ръката на Командора в „Дон Жуан“ на Моцарт), сцената с отвличането на Джилда, финалното трето действие сцената с бурята.

Двигател на оперното действие е Риголето – в случая стълб на спектакъла бе баритонът Пламен Димитров. Утвърден солист на Варненска опера, той се представи в пълен блясък в тази своя коронна роля, независимо че театърът бе поканил Кирил Манолов, който по здравословни причини не можа да участва в постановката. Тази изключителна роля във Вердиевото творчество, очертаваща образ, изтъкан от противоречия, е предизвикателство както певческо, така и актьорско за всеки изпълнител. Гласово и технически Пламен Димитров бе безупречен – истинско удоволствие за публиката. Неговото пеене бе с ясна дикция и фразировка с богати темброви нюанси и необходимите емоционални напластявания. В изграждането на образа той акцентира не толкова върху арогантната злост на придворния шут и жаждата за отмъщение, колкото върху благородните черти и любящото бащино сърце, върху човешката склонност и страх от възмездие. Маската на шута, поставен във враждебна среда, чието оръжие са присмехът и отмъщението, биха могли да се подсилят с още по-ярка актьорска игра в първите две действия, но вероятно режисьорката e имала за цел да подчертае уязвимостта на героя, станал жертва на собствените си действия, предизвиквайки присъстващите в публиката към размисъл, хвърляйки мост към собственото ни себеутвърждаване и себевъзприемане в днешния свят.

Една прекрасна Джилда представи сопраното Ирина Жекова – също водеща солистка на Варненската опера. Младата певица усърдно и постоянно изгражда своето певческо амплоа, усъвършенствайки пеенето си в Италия и трупайки репертоар. Елегантна певческа фраза и звукоизвличане, лекота и музикалност, естественост и вглъбена предварителна работа върху образа са малка част от постиженията ѝ в тази роля. Всички певчески предизвикателства в партията на Джилда просто не съществуваха за сопраното, чийто великолепен тембър е наслада за слушателя. Добавянето на повече динамическа амплитуда и нюансировка биха доизваяли образа на невинната влюбена девойка. В големия дует на Джилда и Риголето от първо действие Жекова би могла да изведе гласа си леко напред в интерес на по-балансираната звучност. Затрогващо бе изпълнението ѝ на арията на Джилда и майсторско в последвалата любовна сцена с херцога. Сопраното трогна публиката и във финалната сцена на трето действие с емоционалното си присъствие.

На Даниел Дамянов от Бургаската опера се падна възможността да изпее Херцога на Мантуа в премиерния спектакъл на Варненската опера. Той е тенор, надарен със звънтящ тембър и силен глас, на чиито природни дадености би могъл да завиди всеки певец. Непланираното му включване в спектакъла не попречи на публиката да се наслади на малката ария на Херцога, прочутата ария „Скъпо име“ и арията от последно действие – сред най-популярните в целия оперен репертоар на Верди. Повече мекота в края на фразите и лекота във звукоизвличането биха подсилили красотата на гласа на певеца и убедителността на образа.

„Риголето“, фотография Росен Донев

Верен и задължителен мениджърски подход  за всеки оперен театър е да се спазва принципа за подбор на най-подходящите за певците роли, с грижа за запазване и развитие на техните гласове. Дългогодишният прецизен избор дава своите плодове във Варненската опера не само по отношение на солистите на театъра, но и на всички останали певци, изпълняващи по-малки роли според текущото заглавие. Този подход прави възможно създаването на пълнокръвни постановки, в които „всеки си е на мястото“, изпълнява най-подходящата роля в този момент и етап от развитието си като артист, допринася максимално за хомогенната цялост и пълното изграждане на драматургията и музикалната логика на спектакъла, каквито тук, в „Риголето“, бяха налице.

Ролята на Спарафучиле Евгений Станимиров изгради с впечатляващо артистично присъствие, показа добра гласова техника, подчертавайки заплашителните нотки в басовия си тембър. Младата Михаела Берова бе убедителна Мадалена както певчески, така и актьорски, като показа прекрасен усет за баланс в прочутия квартет в последно действие, заедно с Даниел Дамянов, Ирина Жекова и Пламен Димитров. Ансамблите бяха доста сполучливи като цяло в представлението, а хоровите сцени бяха в известна степен предизвикателство по отношение на синхрона сред певците, кратката балетна сцена в началото бе находчиво решена като бал с маски. Много добри бяха изявите на Людмил Петров като Монтероне, Иво Йорданов – Маруло, Христо Ганевски – Борса, Петър Петров като Граф Чепрано, Розалия Желязкова като Графиня Чепрано и особено на Вяра Железова като Джована. Илко Захариев – Офицер, и Лъчезара Георгиева – Паж, допълниха доброто впечатление от второстепенните роли в премиерния спектакъл, допринесли за единството на драматургията и непрекъснатостта в музикално-сценичната интрига.

Тодор Тодоров е създал естетичен 3D видеомапинг за „Риголето“ – първата такава постановка в най-новата история на Варненската опера.  Достойно за възхищение е подобно елегантно отношение към сценичния резултат, чиято основна концепция е на сценографа Нела Стоянова. Тя е избрала икономично подвижна конструкция със стълба, допълнена от пейки, която с помощта на видеомапинг и разместващи се панели се превръща в дворец, в дом на Риголето, в кръчма, или нежна пролетна картина с цветя и пеперуди – фон на невинните любовни трепети на Джилда. Изящните, издържани в духа на епохата костюми с меки цветове и внимателно подбрани цветови контрасти в червено и синьо, допринасят за умерения стил на постановката, която сякаш умишлено акцентира върху музиката. Това е операта, която Верди създава на един дъх, само за 40 дни, и в нея следват бисер след бисер – хорове, арии, дуети, ансамбли, станали любими за публиката в цял свят. За цялостното въздействие на спектакъла, който се изля на „един дъх“, изключителна бе заслугата на диригента Григор Паликаров. Той спои всички отделни номера с прекрасно избрани и изработени темпа, води постановката с майсторски жест, на който музикантите реагираха гъвкаво, нито веднъж не затрудни певците, като поддържаше съвършен баланс между оркестъра и гласовете. Смея да твърдя, че понастоящем Паликаров е сред най-добрите български диригенти, които разбират и реализират музикалната същност на оперното представление. За всеки оперен театър не само в страната ни присъствието му би било чест.

„Риголето“, фотография Росен Донев

Удовлетворяваща констатация е израстването на певческия състав на Варненска опера, за когото очевидно се полагат грижи и му се предоставя възможност за включване в разнообразен репертоар. Някои от заглавията, поставяни в театъра през последните години, са нестандартни, но като жест към вярната публика ръководството запазва класическите заглавия, сред които любимите опери на Верди. Доказателство за успеха на Варненска опера е многобройната публика, която въпреки пандемичните ограничения е жадна да общува с оперното изкуство.