Опитай се да погледнеш мълнията, когато, разцепила черните като въглен облаци, затрептява с цял потоп от ослепителен блясък. Такива са очите на Анунциата от Албано. Всичко в нея напомня античните времена, когато е оживявал мраморът и са бляскали длетата на скулпторите. Гъстата смола на косите й се вдига в тежка плитка на два венеца над главата й и на четири дълги къдрици се разсипва по шията. Както и да извърне сияещия сняг на своето лице – образът й цял се отпечатва в сърцето. Застане ли в профил – благородство дивно излъчва профилът, красотата се стрелка на линии, каквито четка не е създавала. Обърне ли тила си с прихванатите нагоре чудесни коси, показала блестящата отзад шия и красотата на неземните си рамене – и там е чудо тя! Ала по-чудесно от всичко е, когато те погледне право в очите, та сърцето ти застине и замре. Плътният й глас звънти, сякаш е мед. Никоя пъргава пантера не може да се сравни с нея по бързина, сила и гордост на движенията. Всичко в нея – от раменете до нозете на дишаща антична статуя и до последното пръстче на нозете й – е венец на творението. Накъдето и да тръгне – вече изобразява истинска картина: бърза ли привечер към извора с кована бакърена кана на главата – цялата околност я прегръща, проникната от чуден сговор: по-леко се отдалечават чудесните линии на албанските планини, по-синя е е глъбината на римското небе, по-изправен лети нагоре кипарисът и красавицата на южните дървеса, римската пиния, по-изящно и чисто се откроява на небето с чадъроподобния си, почти плаващ във въздуха връх. И всичко: и самият фонтан, където вече са се стълпили върху мраморните стъпала една над друга гражданките на Албано, подхвърлящи си някоя дума със силните си сребърни гласове, докато водата удря на звънка елмазна дъга в подлаганите един след друг бакърени чебъри, и фонтанът, и тълпата – всичко изглежда сякаш е заради нея, за да се прояви по-ярко тържествуващата й красота, за да се види как тя върви начело на всички, подобно на царица, предвождаща придворните си. В празничен ден ли, когато тъмната галерия от дървета, водеща от Албано в Кастело Гандолфо, е пълна цялата с пременен народ, когато се мяркат под сумрачните й сводове контетата с кадифени дрехи, с ярки колани и златисто цвете на пухената шапка, пристъпят ли или препускат магарета с примижали очи, живописно понесли върху си стройни и силни жени от Албано и Фраскати с надалеко блестящите им в бяло глави, или пък когато мъкнат съвсем неживописно, едва и като се спъват, дългучест неподвижен англичанин със зеленикава мушама, свил в остър ъгъл краката си, за да не закачи земята, или пък носят художник с блуза, дървено сандъче с ремък и с хубавичка вандайкова брадичка, а сянката и слънцето се сменят, пробягвайки по цялата група – и тогава, и в празничния ден, с нея е далеч по-хубаво отколкото без нея. Дълбочината на галерията я пуска от сумрачната си тъмнина цялата святкаща, цялата в блясък. Пурпурното сукно на албанската й премяна пламва като горящ въглен, досегнато от слънцето. Чудна празничност иде от лицето й към всеки минувач. И като я срещнат, спират като заковани: и контето с цвете на шапката с неволно възклицание; и англичанинът със зеленикавата мушама, на чието неподвижно лице се изписва въпросителен знак; и художникът с вандайковата брадичка, по-дълго от всички спрял се на едно място с мисълта: „Ей че чудесен модел за Диана, гордата Юнона, съблазнителните Грации и за всички жени, каквито някога са качвани върху платно!“ и с още една дръзка мисъл в същото време: „Ей че рай щеше да бъде, ако такова чудо украсеше навеки смирената ми работилница!“

Но кой е този, чийто поглед неотразимо се е вперил подир нея? Кой дебне нейните думи, движения и движението на мислите по лицето й? Един двайсет и пет годишен юноша, римски княз, потомък на фамилия, била някога честта, гордостта и безславието на средните векове – днес като в пустиня догаряща във великолепния си дворец, изографисан с фрески на Гварчино и Карачи, с помътняла картинна галерия, с избелели дамаски, с лазурни маси и побелял като сняг maestro di casa[1]. Наскоро го видяха римските улици с черните му очи, мятащи пламъци над преметната през рамото пелерина, с античния нос, с бялото като слонова кост чело и с хвърчащата копринена къдрица върху него. Той се появи в Рим след петнайсетгодишно отсъствие, появи се като горд юноша вместо доскорошното още дете.

Но читателят трябва да знае непременно как стана всичко това, ето защо ще прегледаме набързо историята на неговия живот, още млад, но вече изобилстващ с много силни впечатления. Ранното му детство протече в Рим; възпитаваха го по обичая на доживяващите времето си римски велможи. Учител, гувернант, възпитател слуга и какво ли още не му беше един абат, строг класик, почитател на писмата на Пиетро Бембо, съчиненията на Джовани дела Каза и на пет-шест песни на Данте, които абатът декламираше само със силни възклицания: „Dio, che cosa divina! – и после през два реда – Diavolo, che divina cosa!“[2], което представляваше почти цялата му художествена оценка и критика, а останалия разговор насочваше към броколи и артишок, любимата му тема; той знаеше много добре кога е по-добре да се яде телешко, от кой месец да започнеш ярешко, обичаше да побъбри за всичко това на улицата, срещайки се с приятел, един друг абат; той опъваше доста сръчно на пълните си прасци прилепнали копринени черни чорапи, преди това напъхал под тях вълнени, прочистваше се редовно един път на месец с лекарството olio di ricino[3] в чашка кафе и дебелееше с всеки изминал ден и час, както дебелеят всички абати. Естествено, че младият княз не научи много под такова ръководство. Научи само, че латинският език е баща на италианския, че монсеньорите биват три вида – едни с черни чорапи, други с лилави, а трети с почти като кардиналските; научи няколко писма на Пиетро Бембо до тогавашните кардинали, повечето поздравителни; опозна добре улица Корсо, по която отиваше да се разхожда с абата, и вила Боргезе, и две-три дюкянчета, пред които абатът се спираше да купува хартия, пера и емфие, и аптеката, отдето той вземаше своето olio di ricino. Това беше целият кръгозор от знания на възпитаника. За други земи и държави абатът бе споменал някакви неясни и несигурни особености: че има земя Франция, богата земя, че англичаните са добри търговци и обичат да пътуват, че германците са пияници и че на север има една варварска земя Московия, където настават такива люти студове, от които човешкият мозък може да се пръсне. По-далеч от тия сведения възпитаникът вероятно не би научил дори до двайсет и пет годишната си възраст, ако на стария княз не беше му хрумнала изведнъж идеята да смени стария метод на възпитание и да даде на сина си европейско образование, което можеше да бъде отчасти приписано на влиянието на някаква френска дама, към която той отскоро беше почнал да насочва непрестанно лорнета си на всички театри и светски увеселения, като пъхаше час по час брадата си в огромното бяло жабо и поправяше една черна букла на перуката. Младият княз беше изпратен в университета в Лука.

Там по време на шестгодишното му пребиваване се разгърна неговата жива италианска натура, задрямала под отегчителния надзор на абата. Оказа се, че юношата има душа, жадна за отбрани наслади, и наблюдателен ум. Италианският университет, където науката се влачеше скрита в закостенели схоластични образи, не удовлетворяваше новата младеж, която вече беше чула откъслечно живи сведения за науката, прелетели през Алпите. Френското влияние ставаше забележимо в Горна Италия: то се внасяше там заедно с модите, винетките, водевилите и натегнатите произведения на необузданата френска муза, чудовищна, буйна, но на места не без признаци на талант. Силното политическо раздвижване в списанията от юлската революция насам се беше отразило и тук. Мечтаеха за връщане на погиналата италианска слава и с негодувание гледаха омразния бял мундир на австрийския войник. Ала италианската натура, любителка на спокойни наслади, не избухна във въстание, за което не би се и замислил французинът; всичко завърши само с непреодолимото желание да се отиде в задалпийската, в истинската Европа. Нейното вечно движение и блясък примамливо се мяркаха в далечината. Там имаше нещо ново, противоположно на италианската овехтялост, там започваше деветнайстото столетие, европейският живот. Упорито се стремеше натам душата на младия княз, с копнеж за приключения и свят, и всеки път тежко чувство на мъка го обземаше, когато виждаше пълната невъзможност за това: той познаваше непреклонния деспотизъм на стария княз, с когото не бе по силите му да се погажда – когато неочаквано получи от него писмо, в което му бе наредено да заминава за Париж, да завърши учение в тамошния университет, а в Лука да дочака само пристигането на чичо си, за да тръгнат заедно с него. Младият княз подскочи от радост, разцелува всичките си приятели, даде им угощение в една извънградска остерия и след две седмици беше вече на път, със сърце, готово да посрещне с радостен трепет всяко нещо. Когато минаха Симплон, му се мярна приятната мисъл: той е вече отвъд, той е в Европа! Дивото безобразие на швейцарските планини, накамарени без перспектива, без леки далечини, ужаси донякъде взора му, навикнал на високоспокойната милваща красота на италианската природа. Но той се проясни изведнъж при гледката на европейските градове, великолепните светли хотели, удобствата, предлагани на всеки пътник, разполагащ се тук като у дома си. Кокетната чистота, великолепието – всичко беше ново за него. В германските градове го порази донякъде странният облик на тялото на германеца, където я нямаше стройната хармония на красотата, едно вродено чувство у италианеца; немският език също порази неприятно музикалното му ухо. Но пред него бе вече френската граница и сърцето му трепна. Пърхащите звуци на европейския моден език погалиха и целунаха слуха му. Той с тайно задоволство ловеше плавното им шумолене, което още в Италия му изглеждаше нещо възвишено, очистено от ония трескави движения, които съпровождат гръмогласните езици на южните народи, непривикнали да бъдат сдържани. Още по-голямо впечатление му направиха един особен род жени – леки, пърхащи. Порази го това изпаряващо се същество с едва очертани леки форми, с малко краче, с тънка въздушна снага, с насрещен пламък в погледа и с лека, почти неизговаряна реч. Той чакаше с нетърпение Париж, населяваше го с кули, дворци, представяше си го по своему и със сърдечен трепет видя най-сетне близките признаци на столицата: разлепени обяви, исполински букви, зачестяващи дилижанси, омнибуси … най-сетне се занизаха къщите на предградието. И ето го в Париж, откъснат и погълнат от чудовищната му външност, поразен от движението, блясъка на улиците, безредието на покриви, гъстотата на комини от скупчени без всякаква архитектура къщи, облепени като с тесни парцалчета от магазини, от безобразието на голите неприслонени калкани, от безбройното стълпотворение на златни букви, които се катереха по стени, прозорци, покриви и даже по комини, от светлата прозрачност на долните етажи, целите само в огледални стъкла. Ето го Париж, това вечно вълнуващо се гърло, гейзер, пръскащ искри от новини, просвета, моди, изискан вкус и незначителни, но силни закони, от които нямат власт да се отърват и техните изобличители, голямото изложение на всичко, що произвеждат занаятите, изкуството и всеки талант, скрит в неугледните кътчета на Европа, трепетът и любимата мечта на двайсетгодишния, тържището и панаирът на Европа! Като замаян, без да може да се съсредоточи, тръгна той по улиците, изпъстрени с всякакъв народ, набраздени от коловозите на движещите се омнибуси, поразяваше го ту видът на някое кафене, блеснало с нечувана царска пищност, ту знаменитите покрити пасажи, дето го оглушаваше глухият тропот от няколко хиляди шумящи стъпки на гъсто движещата се тълпа, почти цялата само от млади хора и дето го заслепяваше трепкащият блясък на магазини, озарени от падащата през стъкления таван на галерията светлина; ту се спираше пред афиши, милиони афиши, ярки и набиващи се на очи, които крещяха за двайсет и четирите всекидневни представления и безкрайното множество какви ли не музикални концерти; ту накрая съвсем се стъписа, когато привечер цялата тази вълшебна купчина лумна от вълшебното газово осветление – изведнъж всички къщи станаха прозрачни, силно засияли отдолу; прозорците и стъклата в магазините сякаш изчезнаха, съвсем се изгубиха и всичко, каквото имаше вътре, остана направо насред улицата, неопазено, лъскаво и отразено в дълбочина от огледалата. „Ma quest’e una cosa divina!“[4] – повтаряше жизнерадостният италианец.

И животът му потече оживено, както тече животът на мнозина парижани и на младите чужденци, стичащи се на тълпи в Париж. В девет часа сутринта, емнал се от постелята, той беше вече в едно великолепно кафене с модни фрески под стъкло, с таван, облят със злато, с броеве на дълги списания и вестници, с благороден помагач, минаващ край посетителите с великолепен сребърен кафеник в ръка. Там пиеше той със сибаритска наслада гъстото си кафе от грамадна чашка, блаженстваше на еластичния, пружиниращ диван и си спомняше нисичките, тъмни италиански кафенета с мърляв прислужник, понесъл неизмити стъклени чаши. После се заемаше с четене на колосалните страници на списанията и си спомняше за хилавите списанийца на Италия, за някакво „Diario di Roma”, „Il Pirato”[5] и тем подобни, където поместваха невинни политически новини и анекдоти едва ли не за Термопилите и персийския цар Дарий. Тук, наопаки, навсякъде се чувстваше бушуващо перо. Въпроси срещу въпроси, възражения срещу възражения – всеки като че се репчеше с все сила: един плашеше със скорошна промяна на нещата и вещаеше разрушаване на държавата; всяко едва забележимо раздвижване и действие на камари и министерства се разрастваше в движение с огромен размах между неотстъпчивите партии и се разнасяше от списанията като отчаян вик. Италианецът усещаше дори страх, като ги четеше и мислеше, че още утре ще избухне революция, излизаше замаян от читалнята и единствено Париж със своите улици можеше да проветри за миг главата му от тая тежест. Проникващият навсякъде градски блясък и пъстрото движение след това тежко четене приличаха като че ли на леки цветенца, изкатерили се по ръба на пропаст. Той тутакси се предаваше изцяло на улицата и във всяко отношение се сливаше с останалите зяпачи. Зяпаше пред светлите, леки, току що навлезли в своята пролет продавачки, с каквито бяха изпълнени всички парижки магазини, сякаш суровата външност на мъжете би била неприлична и би се мяркала като тъмно петно зад грамадните витрини. Гледаше как примамливо елегантните им тънки ръце, измити с всевъзможни сапуни и блестящи, увиваха бонбони в хартийки, докато очите им светло и напрегнато се вторачваха в минувачите, как на друго място позираше светлокоса главица, живописно наведена, свела дълги ресници в страниците на моден роман, без да вижда, че край нея са се събрали вече куп младежи, разглеждащи и нежната й снежнобяла шийка, и всяко косъмче на главата й, подслушвайки дори трептенето на гърдите й, предизвикано от четенето. Зяпаше и пред книжарничката, дето като паяци тъмнееха върху кремава хартия черни винетки, нахвърляни небрежно, без много да се мисли, тъй че понякога не можеше и да се разпознае какво е това и странните букви приличаха на йероглифи. Зяпаше и пред една машина, която сама заемаше цял магазин и се движеше зад огледална витрина с огромен валяк, разточвайки шоколад. Зяпаше пред дюкяни, дето се спират с часове парижките крокодили, с ръце в джобовете и отворена уста, дето се червенееше сред зеленина огромен морски рак, издуваше се натъпкана с трюфели пуйка с лаконичен надпис: „300 fr.“ и жълти и червени риби със златисти перки и опашки проблясваха в стъклени купи. Зяпаше и по широките булеварди, царствено проснали се напряко през целия тесен Париж, там, дето се издигаха дървета, високи колкото шестетажни къщи, а на асфалтовите тротоари нахълтваше тълпа от новопристигнали и куп доморасли парижки лъвове и тигри, не винаги вярно изобразявани в повестите. И като се назяпваше до насита, тръгваше към ресторанта, дето вече отдавна сияеха под газеното осветление огледалните стени и отразяваха безбройните тълпи от дами и господа, които приказваха шумно на малките масички, пръснати по залата. Следобеда вече бързаше за театър, чудейки се кой да избере: всеки си има своя знаменитост, свой автор, свой актьор. Навсякъде има нещо ново. Тук бляска водевил, жив, лекомислен като французина, нов всеки ден, създаден целия за три минути свободно време, който те разсмива от началото до края благодарение на неизтощимите весели задявки на актьора; там има гореща драма. – И той неволно сравни сухата, оскъдна драматическа сцена на Италия, където се повтаряше едно и също – старецът Голдони, когото всички знаеха наизуст, или пък нови комедийки, невинни и наивни до там, че и едно дете би се отегчило от тях; сравни тази хилава група с живото припряно наводнение от драми, където всичко се ковеше докато е горещо, а всеки се страхуваше само да не би да изстине новото му произведение. Насмял се до насита, навълнувал се, нагледал се, уморен, потиснат от впечатления, той се връщаше вкъщи и се хвърляше в леглото, което, както се знае, е единствената необходимост в стаята на французина: от кабинет, обед и вечерно осветление той се ползва на публичните места. Ала князът все пак не забрави да съчетае с това разнообразно зяпане заниманията на ума, които очакваше нетърпеливо душата му. Той се захвана да слуша всички знаменити професори. Живата реч, често възторжена, новите гледни точки и страни, забелязани от речовития професор, бяха неочаквани за младия италианец. Той чувстваше как започна да пада пелена от очите му, как в друг, ярък вид се изправяха пред него незабелязани преди неща и придобитите оттук-оттам стари и непотребни знания, които обикновено загиват у по-голямата част от хората без всякакво приложение, се пробуждаха и огледани с друго око, се закрепваха завинаги в паметта му. Не пропусна той също така да чуе нито един знаменит проповедник, публицист, оратор, пренията в камарата и всичко, с което Париж шумно гърмеше в Европа. Макар че невинаги му стигаха средствата, тъй като старият княз му изпращаше издръжка като на студент, а не като на княз, той успя все пак да намери случай да отиде навсякъде, да намери достъп до всички знаменитости, за които европейските вестници тръбят, повтаряйки се един друг, дори видя в лице модните писатели, от чиито странни създания, наред с другите, пламенната му млада душа беше поразена и в които на всички им се струваше, че чуват още недокосвани досега струни, неуловими досега извивки на страсти. С една дума, животът на италианеца придоби широк, многостранен облик, обгърна се от целия грамаден блясък на европейската дейност. Наведнъж, в един и същи ден, безгрижно зяпане и тревожно събуждане, лековато занимание на очите и напрегнато на ума, водевил в театъра, проповедник в черквата, политическа вихрушка от списания и камари, ръкопляскания в аудитории, потресаващо гърмене на оркестъра в консерваторията, въздушно бляскане на танцуващата сцена, гръмолене на уличния живот – какъв исполински живот за един двайсетгодишен юноша! Няма по-хубаво място от Париж; за нищо не би сменил той такъв живот. Колко весело и приятно е да живееш в самото сърце на Европа, където вървиш и се изкачваш по-високо, чувстваш, че си член на великото световно общество! В главата му дори се въртеше мисълта съвсем да се откаже от Италия и завинаги да се засели в Париж. Сега Италия му се струваше като някакъв тъмен, плесенясал ъгъл на Европа, където е заглъхнал и животът, и всякакво движение.

Тъй прелетяха четири пламенни години от неговия живот, четири години, твърде важни за един юноша, и към края им вече много неща му се видяха не такива, каквито бяха по-рано. От много неща той се разочарова. Същият този Париж, който вечно привличаше чужденците, вечната страст на парижаните, вече в много отношения му се стори доста по-различен от преди. Той виждаше как цялата тази активност на живота му изчезваше без изводи и без в душата да се уталожи нещо плодоносно. Движението на вечния градски кипеж и напрежение сега му се виждаше странно бездействие, едно страшно царство на думи вместо на дела. Той виждаше как всеки французин работеше сякаш единствено с разгорещената си глава; как това четене на огромните вестникарски страници поглъщаше целия ден и не оставаше и час за действителен живот; как всеки французин се възпитаваше от този странен вихър на книжна, задвижвана от печатницата политика и още чужд на съсловието, към което принадлежеше, още неразбрал на практика всичките си права и взаимоотношения, вече се присламчваше към една или друга партия, горещо и пламенно вземаше присърце всички нейни интереси, изправяше се свирепо срещу своите противници, без да познава още нито интересите си, нито противниците… и думата политика най-сетне опротивя много на италианеца.

В движението на търговията, ума, навсякъде, във всичко той виждаше само напрегнати усилия и стремеж за новина. Един се силеше пред друг да го надвие на всяка цена, пък макар и за една минута. Търговец употребяваше целия си капитал само за едната подредба на магазина си, за да привлече с блясъка и великолепието му тълпата. Книжната литература прибягваше до картинки и печатарски разкош, за да спечели изстиващото внимание. С чудатостите на нечувани страсти, с уродливостта на изключения от човешката природа повести и романи се силеха да завладеят читателя. Сякаш всичко нагло се натрапваше и налагаше самó, без покана, като развратна жена, която хваща човек нощем от улицата; всичко, едно пред друго, изпъваше по-нагоре ръката си, като наобиколила те тълпа от досадни просяци. В самата наука, в нейните въодушевени лекции, чието достойнство не можеше да не признае, той почна сега да забелязва навсякъде желанието да се покажеш, да се изперчиш, да се самоизтъкнеш; навсякъде само блестящи епизоди, а го няма тържественото, величаво течение на цялото. Навсякъде усилия да се вземат досега незабелязани факти и да им се придаде огромно значение, понякога в ущърб на хармонията на цялото само за да е твоя честта на откритието, най-сетне навсякъде почти дръзка увереност и никъде смирено осъзнаване на собственото си неведение. И той си спомни стиховете, с които италианецът Алфиери в хапливо настроение бе упрекнал французите:

Tutto fanno, nulla sanno,
Tutto sanno, nulla fanno:
Gira volta son Francesi,
Piu gli pesi, men ti danno.[6]

Тъжно настроение обзе духа му. Напразно се опитваше да се забавлява, стараеше се да се сближи с хора, които уважаваше, но не се сближиха италианската природа и френският характер. Приятелство се завързваше бързо, но само за един ден французинът се разкриваше целият до последната черта: на другия ден нямаше какво да се опознава в него, по-нататък от известна дълбочина не бе възможно да се потопи въпрос в душата му, не проникваше по-навътре острието на мисълта, а чувствата на италианеца бяха твърде силни, за да срещнат пълен отзвук в тая лека природа. Намери той и някаква странна празнота дори в сърцата на ония, които не можеше да не уважава. И видя най-сетне, че с всичките си блестящи черти, с благородните си пориви, с рицарските си изблици, цялата нация беше нещо бледо, несъвършено, един лек водевил, роден от самата нея. Не беше се уталожвала в нея някоя величествено–сериозна идея. Навсякъде – слабо подобие на мисли, а мисли нямаше; навсякъде – полустрасти, а страсти нямаше, всичко бе недовършено, струпано, нахвърляно на бърза ръка; цялата нация бе една блестяща винетка, а не картина на велик майстор.

Дали внезапно връхлетялата го апатия му даде възможност да види всичко в такъв вид, или вътрешното вярно и чисто чувство на италианец беше за това причина, но Париж с целия си блясък и шум скоро стана за него угнетяваща пустиня и той неволно избираше глухите му затънтени краища. Наминаваше само в италианската опера, само там сякаш си почиваше душата му и звуците на родния език сега израстваха пред него в цялата си мощ и пълнота. И по-често започна да си представя забравената от него Италия, в далечината, в някаква примамлива светлина; всеки ден призивите й ставаха по-силни и той се реши най-сетне да пише на баща си да му позволи да се върне в Рим, защото да остава повече в Париж не виждаше смисъл. Два месеца не получи никакъв отговор, нито дори обичайните записи, които отдавна трябваше да са пристигнали. Отначало чакаше търпеливо, защото знаеше капризния характер на баща си, после почна да го обзема тревога. По няколко пъти в седмицата той се отбиваше при своя банкер и винаги получаваше един и същ отговор – че от Рим няма никакви известия. За малко не изпадна в отчаяние. Парите за издръжката му отдавна бяха свършили, отдавна беше взел заем от банкера, но и тези пари отдавна бяха похарчени, отдавна той обядваше, закусваше и живееше криво-ляво на вересия, бяха почнали да го гледат под око и с неприязън – и поне от някой приятел да беше получил някаква вест. Едва сега той силно почувства самотата си. В тревожно очакване бродеше из тоя омръзнал му до смърт град. През лятото той му беше още по-непоносим: всички надошли тълпи се бяха пръснали по минералните курорти, по европейските хотели и пътища. Призракът на пустотата се виждаше навсякъде. Къщите и улиците на Париж станаха непоносими, градините му се задушаваха страшно между къщите, изгаряни от слънцето. Като убит се спираше той над Сена, на някой тежък, тромав мост, на задушен крайбрежен булевард и напразно се мъчеше с нещо да се разсее, в нещо да се загледа; необятна мъка го гризеше и безименен червей глождеше сърцето му. Най-сетне съдбата се смили над него – един ден банкерът му връчи писмо. То бе от чичо му, който му съобщаваше, че старият княз вече не е между живите и той може да отиде да се разпореди с наследството си, за което е необходимо личното му присъствие, защото то е много объркано. В писмото имаше една дребна банкнота, която едва стигаше за пътя и да си плати четвърт от дълговете. Младият княз не искаше да се бави нито минута, склони някак си банкера да отсрочи дълга и си нае място в пощенската кола.

Стори му се, че страшно бреме му падна от душата, когато Париж се скри от погледа и го лъхна чистият въздух на полята. След две денонощия той бе вече в Марсилия, не поиска да си почине нито час и същата вечер се прехвърли на един параход. Средиземно море му се стори родно: то миеше бреговете на неговото отечество и той се ободри само от гледката на безкрайните му вълни. Мъчно е да се опише чувството, обзело го при вида на първия италиански град – великолепната Генуа. С двойна красота се издигнаха над него пъстрите й камбанарии, черквите на ивици от бял и чер мрамор и целият й пълен с кули амфитеатър, който изведнъж го обкръжи отвсякъде, когато параходът наближи пристанището. Никога не бе виждал Генуа. Тази трепкаща пъстрота на къщи, черкви и дворци върху нежния небесен въздух, заблестял с непостижима синева, беше неповторима. Като слезе на брега, той се озова внезапно в ония тъмни, чудни, тесни, постлани с плочи улици, с една тясна ивица синьо небе отгоре. Порази го тая теснота между високите огромни къщи, липсата на тропот от екипажи, триъгълните малки площади и между тях криволичещите като тесни коридори линии на улиците, изпълнени с дюкянчетата на генуезките майстори на злато и сребро. Живописните дантелени наметки на жените, едва поклащани от топлия сироко; уверената им походка, звънкият говор из улиците; отворените врати на черквите, мирисът от кандила, който се долавяше оттам – лъхна му на нещо далечно, отминало. Той си спомни, че вече много години не е ходил на църква, която е загубила своето чисто, високо значение в онези умни земи на Европа, откъдето идваше. Тихо влезе той и мълчаливо застана на колене до великолепните мраморни колони и дълго се моли, без да знае за какво – молеше се, че Италия го прие, че го осени желанието да се моли, че бе празнично на душата му и тази молитва сигурно беше най-хубавата. С една дума, той отнесе със себе си Генуа като прекрасна спирка: в нея получи първата целувка от Италия. Със същото светло чувство видя Ливорно, пустеещата Пиза, Флоренция, която преди слабо познаваше. Величествено го погледнаха тежкият многостенен купол на нейната катедрала, тъмните дворци с царствена архитектура и строгото величие на малкия град. После се понесе през Апенините с все същото светло духовно настроение и когато най-накрая след шестдневен път в ясната далечина на чистото небе се показа чудесно закръгленият купол – о!… колко чувства тогава наведнъж изпълниха гърдите му! Не знаеше и не можеше да ги предаде; оглеждаше всяко хълмче и падина. И ето най-сетне Ponte Molle[7], градските порти и ето че го обгърна красавецът на площадите Piazza del Popolo[8], показа се Monte Pincio[9]   с терасите, стълбищата, статуите и хората, разхождащи се на върха. Боже! Как затуптя сърцето му! Кочияшът се понесе по улица „Корсо”, по която някога крачеше невинен и простодушен редом до абата и единственото, което знаеше е, че латинският език е баща на италианския. Ето, пред него пак се появиха всички дворци, които знаеше наизуст: Palazzo Ruspoli с огромното си кафене, Piazza Colonna[10], Palazzo Sciarra, Palazzo Doria, сетне зави в уличките, толкова ругани от чужденците, тихи пресечки, дето рядко се среща само някое дюкянче на бръснар с изрисувани над вратата лилии или дюкянче на шапкар, извадил навън дългопола кардиналска шапка, или дюкянче за плетени столове, които се правеха на улицата. Накрая каретата спря пред величав дворец в стила на Браманте. Нямаше никой в голия неразтребен вестибюл. На стълбището го посрещна грохналият maestro di casa, защото портиерът с неговия жезъл бе отишъл както обикновено в кафенето, дето прекарваше цялото си време. Старецът се затича да отваря капаците и да осветява малко по малко старинните величествени зали. Тъжно чувство го обзе, чувство, присъщо на всеки пристигнал вкъщи след няколко години отсъствие, когато всичко ти изглежда още по-старо, още по-празно, потискащо ти говори всеки предмет, познат от детството и колкото по-весели са били случките, свързани с него, толкова по-убийствена е мъката, навявана на сърцето. Мина през дълга редица зали, огледа кабинета и спалнята, където доскоро старият владетел на двореца е заспивал в леглото под балдахин с пискюли и герб и после е отивал по халат и пантофи в кабинета да изпие чаша магарешко мляко с намерението да напълнее; тоалетната стая, където се е нагласял с изтънченото старание на стара кокетка и е тръгвал после с каляската и лакеите си на разходка във вила Боргезе да зяпа постоянно с лорнета си някаква англичанка, която също идваше там да се разхожда. По масите и в чекмеджетата се виждаха още остатъци от руж, белило и всякакви мазила, с които старецът се е подмладявал. Maestro di casa съобщи, че две седмици преди смъртта си той бил твърдо решил да се жени и специално направил консултация с чужди доктори как да поддържа con onore i doveri di marito[11]. Но че в деня, когато направил две или три визити при кардинали и някакъв приор, се върнал вкъщи уморен, седнал в креслото и умрял като праведник, макар че смъртта му щяла да бъде още по-блажена, ако той, по думите на maestro di casa, се бил сетил две минути по-рано да повика своя духовник il padre Benvenuto. Всичко това младият княз слушаше разсеяно, без да мисли за каквото и да е. Като си почина от пътя и от странните впечатления, той се зае със своите работи. Смая го страшната им бъркотия. Всичко, от най-малкото до най-голямото, беше в някакъв безсмислен, объркан вид. Четири безкрайни тъжби за рухнали дворци и за земи във Ферара и Неапол, напълно пропилени доходи за три години напред, дългове и бедняшки недоимък сред великолепието – ето какво се разкри пред очите му. Старият княз бе необяснимо съчетание от скъперничество и пищност. Той държеше огромна прислуга, на която нищо не плащаше, нищо освен ливреята, а тя се задоволяваше с подаянията на чужденците, които идваха да гледат галерията. Князът имаше наемни ловци, прислужници, лакеи, които яздеха след неговата каляска, лакеи, които никъде не ходеха и си седяха по цели дни в близкото кафене или кръчма и дрънкаха какви ли не глупости. Той освободи начаса цялата тази паплач, всички оръженосци и ловци, и остави единствено стария maestro di casa; ликвидира почти изцяло конюшнята, като продаде никога неизползваните коне; извика адвокати и се разпореди с тъжбите си тъй, че от четири да останат две, зарязвайки останалите като напълно безполезни; реши да се ограничи във всичко и да заживее с много строга икономия. Не му беше трудно да го направи, защото вече отдавна бе свикнал да се ограничава. Не беше трудно да се откаже и от всякакво общуване със своето съсловие, което впрочем се състоеше всичко на всичко от две-три фамилии на доизживяване, възпитани криво-ляво под влияние на френското образование, а също и от богаташа банкер, събрал край себе си кръг от чужденци, и от непристъпните кардинали, хора необщителни, коравосърдечни, които уединено прекарваха времето си в игра на карти tresette със своя камериер или бръснар. С една дума, той съвсем се усамоти, захвана се да разглежда Рим и в това отношение заприлича на чужденец, който отначало бива поразен от неговия невзрачен, с нищо неблестящ външен вид, от тъмните и целите в петна къщи, и с недоумение пита, като минава от уличка в уличка: „Но къде е внушителният древен Рим?“ – и после вече го припознава, когато малко по малко от тесните улички започва да се показва древният Рим, къде с тъмна арка, къде с мраморен корниз, вграден в някоя стена, къде с порфирена потъмняла колона, къде с фронтон посред миризлив рибен пазар, къде с цяла портика пред не толкова стара черква, и накрая далече, там, където свършва живият град, като грамада се издига той сред хилядолетните бръшляни, алое и открити равнини с необятния си Колизеум, триумфалните арки, останките на необозримите цезарски дворци, императорски бани, храмове, гробници, пръснати по полята, и вече не вижда другоземецът днешните му тесни улици и сокаци, целият обгърнат от древния свят: в паметта му се изправят колосалните образи на цезари; от виковете и ръкоплясканията на древни тълпи е поразен слухът му…

Но не като чужденец, повярвал само на Тит Ливий и Тацит, който пропуска всичко в името на едната древност и желае в порив на благороден педантизъм да срине целия нов град – не, той намираше, че всичко е еднакво прекрасно: древният свят, помръдващ под тъмния архитрав, могъщите средни векове, навсякъде оставили следи от художници исполини и от великолепната щедрост на папите, и най-сетне прилепилите се към тях нови векове с тълпящото се ново население. Харесваше му това тяхно чудно сливане в едно, тия признаци и на многолюдна столица, и на пустиня: дворец, колони, трева, диви храсти, пълзящи по стените, пълният с живот пазар сред тъмните мълчаливи, заслонени отдолу грамади, живият вик на продавача на риба до портиката, лимонададжията с леката, нагиздена със зеленина сергийка пред Пантеона. Харесваше му самата невзрачност на тъмните неугледни улици, липсата на жълти и светли краски по къщите, идилията сред града: стадо кози си почива на уличния паваж, виковете на деца и някакво невидимо присъствие върху всичко на ясна, тържествена тишина, обгръщаща човека. Харесваха му внезапните и неочаквани неща, които непрекъснато те поразяват в Рим. Като ловец, излязъл от сутринта на лов, като някогашен рицар, търсач на приключения, той тръгваше всеки ден да търси нови и нови чудеса и се спираше неволно, когато посред някоя невзрачна пресечка пред него изведнъж се извисяваше дворец, лъхащ на строго сумрачно величие. От тъмен травертин бяха изградени масивните му неуязвими стени, върхът му бе увенчан с великолепно изработен грамаден корниз, с мраморни колони беше обградена голямата врата и прозорците гледаха величаво, натежали от разкошна архитектурна украса; или когато ненадейно заедно с малък площад изведнъж се покажеше живописен фонтан, който пръска и себе си и обезобразените си от мъх гранитни стъпала; когато тъмната мръсна улица завършваше неочаквано с игрива архитектурна декорация на Бернини, с летящ нагоре обелиск, или с черква и манастирска стена, пламващи от слънчевия блясък на тъмнолазурното небе с черните като въглен кипариси. И колкото по-навътре навлизаха улиците, толкова по-често израстваха дворците и архитектурните творения на Браманте, Боромини, на Сангало, Дела Порта, на Виньоли, на Бонароти – и той ясно разбра най-сетне, че само тук, само в Италия се чувства присъствието на архитектурата и нейното строго величие като изкуство. Още по-висша беше духовната му наслада, когато се озовеше вътре в черквите и дворците, дето арки, плоски стълбове и кръгли колони от всевъзможни сортове мрамор, примесени с базалтови, лазурни корнизи, с порфир, със злато и антични камъни се съчетаваха в хармония, покорни на една проникновена мисъл, а най-високо от всичко се издигаше безсмъртното творение на четката. Те бяха възвишено прекрасни, тези обмислени украси на залите, пълни с царско величие и архитектурен разкош, навсякъде почтително преклонили се пред живописта от оня плодотворен век, когато художникът е бил и архитект, и живописец, и дори скулптор. Могъщите творби на четката, каквато днес не можеше вече да се повтори, се възнасяха строго пред него върху потъмнелите стени, все още непостижими и недостъпни за подражание. Като влезеше и потъваше все повече и повече в съзерцанието им, той чувстваше как видимо се развиваше неговият вкус, чийто залог той пазеше в душата си. И как пред това величествено и прекрасно великолепие му се стори сега низко великолепието на деветнайстото столетие, дребнаво, незначително великолепие, годно само за украса на магазини, което беше изкарало напред златари, мебелисти, декоратори, дърводелци и сума ти занаятчии и бе лишило света от рафаеловци, тициановци, микеланжеловци, беше принизило изкуството до занаят. Колко низък му се стори този разкош, който поразяваше само на пръв поглед, а после бе оглеждан равнодушно, пред величавата мисъл да се украсят стените с вековечното творение на четката, пред тази прекрасна мисъл на владетеля на двореца да си достави вечен предмет за наслада в часовете за почивка от работа и от шумната житейска врява, да се уедини там, в ъгъла, на старинния диван, далече от всички, да впери поглед и да навлезе по-дълбоко с душата си в тайните на четката, съзрявайки невидимо в красотата на душевните си помисли. Тъй като изкуството възвисява нагоре човека, придавайки благородство и чудна красота на душевните вълнения. Колко нищожни му се сториха пред това непоклатимо плодотворно великолепие, обкръжило човека с вълнуващи и възпитаващи душата предмети, днешните незначителни украси, унищожавани и изхвърляни всяка година от неспокойната мода, тая странна непостижима рожба на деветнайстия век, пред която безмълвно се поклониха мъдреците, тая убийца и разрушителка на всичко колосално, величествено и свято. При такива разсъждения неволно му идваше мисълта: не е ли това причината за равнодушната студенина, обгърнала сегашния век, за търгашеската, низка пресметливост, за ранната притъпеност на още неуспелите да се появят и развият чувства. Изнесоха иконите от храма и той вече не е храм: обитават го прилепи и зли духове.

Колкото повече се вглеждаше, толкова повече го поразяваше необикновената плодотворност на отминалите векове и той неволно възкликваше: „Кога и как са могли да направят всичко това?”. Тази великолепна страна на Рим сякаш израстваше пред него всеки ден. Галерии, галерии – край нямат… Ето там, в онази черква се пази някое чудо на четката. И там, на остаряващата стена още те смайва готова да изчезне фреска. И ей там, върху възнесените мрамори и стълбове, насъбрани от древни езически храмове, блести с неувяхващата четка плафонът. Всичко това приличаше на скрити златни рудници, позасипани с обикновена пръст, известни само на рудокопача. Колко пълна бе всеки път душата му, когато се връщаше вкъщи; колко различно бе това чувство, обгърнато от спокойна тържествена тишина, от ония тревожни впечатления, с които безсмислено се пълнеше душата му в Париж, когато се връщаше вкъщи уморен, изнурен и рядко намираше сили да им направи равносметка.

Сега му се струваше, че неугледната, потъмняла, зацапана външност на Рим, толкова ругана от чужденците, съответства още повече на неговите вътрешни съкровища. Нямаше да му е приятно да излезе след всичко това на някоя модна улица с лъскави магазини, с наконтени хора и каляски: това би било нещо развлекателно, светотатствено. Повече му харесваше тая скромна тишина на улиците, това особено изражение на римското население, тоя призрак на осемнайсти век, който още се мяркаше по улицата ту като черен абат с триъгълна шапка, черни чорапи и обувки, ту като старинна пурпурна кардиналска карета с позлатени оси, колела, корнизи и гербове – всичко това някак се съчетаваше с внушителността на Рим: този жив, незабързан народ, който живописно и спокойно вървеше по улиците, преметнал пелерината или куртката си на рамо, без угнетения израз по лицата, който толкова го поразяваше у синеблузите работници и у цялото население на Париж. Тук и мизерията се появяваше в някакъв светъл вид, безгрижна, непознаваща огорчения и сълзи, и протягаше нехайно и живописно ръка; живописните полкове на монасите, пресичащи улиците с дълги бели или черни одежди; нечистоплътният риж капуцин, който неочаквано светва на слънце със светлокамилски цвят; и най-сетне заселилите се художници, събрали се от всички страни на света, които бяха захвърлили тук тесничките платчета на европейските си облекла и се бяха появили със свободни пъстри дрехи; величествените им внушителни бради, копия от портретите на Леонардо да Винчи и Тициан, по нищо неприличащи на уродливите остри брадички, които французинът си преправя и стриже по пет пъти на месец. Тук художникът бе почувствал красотата на дългите живи коси и им бе позволил да се разпиляват на къдри. Тук дори и немецът с кривите си крака и необхватна снага имаше друг, значителен израз, с пуснати по раменете златисти къдрици, драпиран с леките гънки на гръцка блуза или с кадифена дреха, позната под името cinquecento[12], което си бяха присвоили единствено художниците в Рим. Следите на строго спокойствие и тих труд се отразяваха по лицата им. И разговорите, и мненията, които се чуваха по улиците, из кафенетата и кръчмите, бяха съвсем противоположни или никак не приличаха на ония, които беше чувал в градовете на Европа. Тук не се приказваше за спадането на ценните книжа, за дебатите в камарите, за положението в Испания: тук се чуваха разговори за откритата наскоро древна статуя, за живописните достойнства на великите майстори, възникваха спорове и разногласия за изложената творба на някой нов художник, чуваха се приказки за народните празници и най-сетне частни разговори, в които се разкриваше човекът, разговори, които в Европа бяха изместени от скучните обществени спорове и политически мнения, прогонили сърдечния израз от лицата на хората.

Той често напускаше града, за да разглежда околностите му и тогава го поразяваха други чудеса. Прекрасни бяха тия безмълвни пустинни римски полета, с неизразимо спокойствие разстилащи се наоколо, осеяни с развалините на древни храмове, които някъде пламтяха от златото на слелите се в едно жълти цветя, другаде горяха като раздухана жарава от алените листа на дивия мак. Четири чудни гледки представяха те в четирите посоки: на едната страна се сливаха направо с хоризонта в рязка равна черта, арките на водопроводите сякаш бяха увиснали във въздуха и изглеждаха като залепени върху блестящото сребърно небе. На другата – над полята сияеха планини; но те не се изтръгваха нагоре поривисто и безобразно както в Тирол или Швейцария, а със стройни плаващи линии се извиваха и накланяха, озарени от чудно ясния въздух, и бяха готови сякаш да отлетят в небето; в полите им се бе протегнала дълга аркада от водопроводи, подобно на дълъг фундамент, и върховете на планините изглеждаха въздушно продължение на чудно здание, и небето над тях не бе вече сребърно, а с неизразимия цвят на пролетен люляк. На третата страна – и тия поля увенчаваха също планини, които се възнасяха вече по-наблизо и по-високо, изпъкваха повече с предните си редици и с леки издатини се губеха в далечината. С чудно преливащи цветове ги обгръщаше тънкият син въздух и през това въздушно-синкаво покривало сияеха едва забележимите къщи и вили на Фраскати, някъде тънко и леко докосвани от слънцето, другаде чезнещи в светлата като от вдигнат прах мъгла на едва забележими в далечината гори. Когато пък се обръщаше изведнъж назад, тогава му се представяше четвъртата страна на гледката: полята свършваха със самия Рим. Сияеха рязко и ясно ъглите и линиите на къщите, закръглените куполи, статуите на Йоан Латерански[13] и величественият купол на „Свети Петър”, който израстваше все по-нагоре и нагоре с отдалечаването от него и оставаше да властва накрая сам над половината хоризонт, когато градът напълно се е скрил. Още повече обичаше той да оглежда тези поля от терасата на някоя вила във Фраскати или Албано в часа на залеза. Тогава те приличаха на необозримо море, сияещо и възнасящо се от тъмните перила на терасата; падини и линии изчезваха в обгърналата ги светлина. Отначало те изглеждаха още зеленикави и тук-там сред тях още се виждаха пръснатите гробници и арки, после те пропущаха светложълтото от лъчезарните оттенъци на светлината и едва показваха древните останки, и накрая ставаха все по-пурпурни и по-пурпурни, като поглъщаха и неизмеримия купол и се сливаха в гъст малинов цвят и единствено бляскащата в далечината златна ивица на морето ги отделяше от пурпурния като тях самите хоризонт. Никъде, никога не му се беше случвало да види едно поле да се превръща в пламъци, подобно на небето. Дълго стоеше той пред тази гледка, изпълнен с неизразима възхита, а после вече стоеше просто тъй, без да се възхищава, забравил всичко, когато и слънцето вече се беше скрило, бързо гаснеше хоризонтът и още по-бързо гаснеха тутакси помръкналите поля, навсякъде вечерта установяваше тъмния си образ, над развалините като огнени фонтани се издигаха светулки и тромавото крилато насекомо, което хвърчеше изправено като човек, познато с името дявол, се удряше хаотично в очите му. Едва тогава той чувстваше, че настъпилата хладина на южната нощ вече го е пронизала целия и бързаше към градските улици, за да не хване някоя южна треска.

Така течеше животът му в съзерцания на природата, изкуствата и старините. Сред тоя живот той почувства повече от всякога желание да проникне по-дълбоко в историята на Италия, досега позната му на епизоди, откъслечно; без нея настоящето му се струваше непълно и той жадно се захвана за архиви, летописи и записки. Сега можеше да ги чете не тъй, както един италианец домошар, навлизащ и телом и духом в прочетените събития, ала невиждащ от обкръжилите го лица и събития единното цяло. Сега той можеше да оглежда всичко спокойно, като от ватикански прозорец. Пребиваването извън Италия, сред шума и действията на активните народи и държави, му служеше за строга проверка на всички изводи, придаде многостранност и всеобемност на погледа му. Като четеше сега, той още повече и по-безпристрастно се поразяваше от величието и блясъка на отминалата епоха на Италия. Смайваше го това бързо разнообразно развитие на човека в такова тясно кътче на земята, с толкова мощно движение на всички сили. Виждаше как всеки човек тук кипеше, как всеки град говореше със свой език, как всеки град имаше цели томове история; как отведнъж бяха възникнали тук всички начини и видове на гражданство и на управление: бунтуващи се републики на силни и непокорни характери и пълновластни деспоти сред тях; цял град на царствени търговци, оплетен в потайни правителствени нишки, под призрачната единна власт на дожа; повикани от местните хора чужденци; силен натиск и отпор в недрата на незначително градче; почти приказно великолепие на херцози и монарси на малки земици; меценати, покровители и преследвачи; поредица от велики люде, срещнали се в едно и също време; лира, пергел, меч и палитра; храмове, издигани сред свади и бунтове; вражда, кървава мъст, великодушни черти и купища романтични произшествия в частния живот сред политическия обществен вихър и чудната връзка между тях: такова смайващо разкриване на всички страни от политическия и частния живот, такова пробуждане на човешките начала в толкова тесен обем, което по други места ставаше само частично и върху големи пространства! – И всичко това беше изчезнало и отминало изведнъж, беше застинало като угаснала лава и Европа го бе изхвърлила дори от паметта си като стари непотребни вехтории. Никъде, дори в списанията не показва клетата Италия развенчаното си чело, лишена от политическо значение, а с него и от влияние върху света.

„Нима – мислеше той – никога няма да възкръсне нейната слава? Нима няма начини да се възвърне миналият й блясък?“ И си спомни той времето, когато още в университета в Лука бълнуваше за възстановяване на нейната минала слава, как това беше любимата мисъл на младежта, как тя добродушно и простосърдечно мечтаеше за това на чашка; и видя той сега колко късогледа е била младежта и колко късогледи са политиците, които корят народа, че е нехаен и мързелив. Сега той усети смутен великия пръст, който може да изравни със земята занемелия човек, великия пръст, чертаещ отгоре световните събития. Този пръст бе призовал преследвания от собствената си среда гражданин, бедния генуезец[14], дето сам уби своята родина, като посочи на света една неизвестна земя и други широки пътища. Разстъпи се световният хоризонт, с огромен размах закипяха действията на Европа, понесоха се около света кораби и се размърдаха могъщите северни сили. Празно остана Средиземно море; като в пресъхнало речно корито заседна на плиткото изпреварената Италия. Стои Венеция, отразила в адриатическите вълни своите угаснали дворци, и разкъсваща жалост пронизва сърцето на чужденеца, когато оклюмал гондолиер го влачи под пустинни стени и разрушени перила на безмълвни мраморни балкони. Онемя Ферара и плаши с дивата мрачност на херцогския си дворец. Гледат пустинно по цялото пространство на Италия нейните наклонени кули и архитектурни чудеса, озовали се сред равнодушно към тях поколение. Звънливо ехо се носи в шумните някога улици и беден файтонджия спира до мръсна кръчма, поселила се във великолепен дворец. С просешко вретище се озова Италия и висят на прашасали дрипи по нея парчета от потъмнялата й царствена одежда.

В порив на душевна печал той дори бе на път да пролее сълзи. Но една утешителна, величава мисъл сама идваше в душата му и усещаше той с друго, висше чувство, че не е умряла Италия, че над целия свят се чувства нейното неотразимо вечно господство, че се носи вечно над нея великият й гений, който още от самото начало я обвърза в гръдта й със съдбата на Европа, внесе кръста в европейските тъмни гори, захвана с гражданската кука от далечния им край техния див безобразен човек; оня гений, който закипя тук за първи път със световна търговия, хитра политика и сложни граждански пружини, който се възнесе после с целия блясък на ума, увенча челото си със светия венец на поезията и когато политическото влияние на Италия вече почна да изчезва, разгърна над света тържествените чудеса на изкуствата и подари на човека непознати наслаждения и божествени чувства, които дотогава не бяха се изтръгвали от лоното на душата му. А когато и векът на изкуството се скри и към него също охладняха потъналите в сметки хора, той вее и се носи над света във воплите и риданията на музиката и по бреговете на „Сена”, „Нева”, „Темза”, Москва, на Средиземно и Черно море, сред стените на Алжир и на далечни, доскоро диви, острови гърмят възторжени ръкопляскания за звънкогласите певци. Най-сетне със самата си вехтост и разрушение той и днес сурово властва в света: тези величави архитектурни чудеса са останали като призраци, за да укоряват Европа за нейния китайски дребнав разкош, за разпокъсаното й като детска играчка мислене. И тая чудна сбирка от отживели светове, и прелестта на тяхната хармония с вечно цветущата природа, всичко това съществува, за да буди света, за да може и на северния жител като в просъница да му се явява понякога този юг и мечтата за него да го изтръгва от студения живот, отдаден на занимания, в които душата закоравява, за да може да го изтръгва оттам, блеснала му неочаквано с отнасяща го надалеч перспектива, с колизейска лунна нощ, с прекрасно умиращата Венеция, с невидимия небесен блясък и топлите милувки на чудесния въздух, за да може той поне веднъж в живота си да бъде прекрасен човек…

В такъв тържествен момент той се примиряваше с разрухата на своята родина и съзираше тогава във всичко зародишите на вечния живот, на едно вечно по-добро бъдеще, което вечно готви на света неговият вечен творец. В такива минути дори се замисляше доста често за днешното значение на римския народ. Той виждаше в него още непокътнати запаси. Нито веднъж тоя народ не беше играл някаква роля в блестящата епоха на Италия. По страниците на историята папи и аристократични родове бяха отбелязали имената си, но народът беше останал незабелязан. Не беше го засегнал ходът на действащите вътре и вън от него интереси. Не беше го докоснало образованието и не бе вдигнало нагоре като вихър скритите в него сили. В природата му имаше нещо по детски благородно. Това бе гордост от римското име, поради която част от градските жители, смятащи се за потомци на древните квирити[15], никога не встъпваха в брак с другите. Това бяха черти на характера, смес от добродушие и страсти, показващи неговата светла същина: никога един римлянин не забравяше нито злото, нито доброто, той е или добър, или зъл, или скъперник, или прахосник, у него добродетелите и пороците в своите самородни слоеве не бяха се смесили в някакви неопределени образи като у образования човек, у когото има по малко от всякакви дребнички страсти, всички те под върховното господство на егоизма. Тази невъздържаност и поривът му да пропилее всичко с широка ръка – склонност на силните народи – всичко това имаше значение за него. Тази светла непресторена веселост, която другите народи вече нямат: навсякъде, където бе живял, му се струваше, че се мъчеха да забавляват народа; тук, обратно, народът сам се забавлява. Сам иска да участва, едва можеш да го удържиш през карнавала; всичко, каквото е посъбрал през годината, е готов да прахоса за тая седмица и половина, всичко ще хвърли той за едната премяна: ще се облече като шут, като жена, като поет, като доктор, като граф, дрънка врели-некипели и чете лекции и на слушащия, и на неслушащия – и тая веселост като вихрушка завърта всички – от четирийсетгодишния до детето: и последният самотен бедняк, който няма какво да облече, обръща дрехата си наопаки, цапа лицето си с въглен и търчи и той нататък, в пъстрата тълпа. И тая веселост е от самата му същност; опиянението тук не действа – същият народ, ако срещне пияния на улицата, ще го освирка. По-нататък – чертите на вродения художествен инстинкт и чувство: той бе виждал как една проста жена посочваше на художника грешка в картината му; виждаше как неволно се проявяваше това чувство в ярките дрехи, в черковната украса, как в Дженсано народът постилаше с килими от цветя улиците, как пъстрите листенца на цветята се превръщаха в багри и сенки, върху настилката се появяваха шарки, кардиналски гербове, портретът на папата, вензели, птици, зверове и арабески. Как в навечерието на Светлото Възкресение продавачите на хранителни продукти, пицикаролите, нареждаха своите дюкянчета: свински бутове, салами, бели мехури, лимони и листа се превръщаха в мозайка и представляваха тавана; пити пармезан и други сирена, наредени една върху друга, образуваха колоните; от лоени свещи се правеха ресните на мозаечната завеса, която драпираше вътрешните стени; от бяла като сняг мас се отливаха цели статуи, исторически групи с християнско и библейско съдържание, които смаяният зрител вземаше за алабастрови – цялото магазинче се превръщаше в светъл храм, сияеше с позлатените звезди, изкусно осветено от провесени светилничета и отразяваше в огледалата безбройните купчини яйца. За всичко това беше нужно да имаш вкус и пицикаролото го правеше не заради някаква печалба, а за да се любуват другите и да се полюбува и той сам. Най-сетне това бе народ, в който живее чувството за собствено достойнство: тук той е il рopolo[16], а не простолюдие, и носи в своята природа същинските начала от времето на първите квирити; него не можеха да прелъстят навлизащите чужденци, развратители на бездействащите нации, отдето се създава по кръчми и пътища най-презряната класа хора, по които пътникът често съди за целия народ. Дори нелепите правителствени постановления, тази несвързана купчина от всевъзможни закони, възникнали в различни времена и взаимоотношения и неунищожени и до днес, между които има и едикти от времето на старата римска република – всичко това не е изкоренило високото чувство за справедливост в народа. Той порицава несправедливия претендент, освирква ковчега на покойника, но се впряга великодушно в колесницата, караща тялото на обичан от хората човек. Дори постъпките на духовенството, често пъти съблазнителни, които другаде биха предизвикали разврат, почти не действат върху него: той умее да отдели религията от лицемерните й служители и не се е заразил от студената мисъл на безверието. Най-сетне, и нуждата, и бедността, неизбежна участ на една държава в застой, не го довеждат до мрачни злодейства: народът е весел и понася всичко и само в романите и повестите коли по улиците. Всичко това му показваше стихиите на един народ силен, непокътнат, за който сякаш се готвеше някакво поприще в бъдещето. Европейското просвещение като че умишлено не беше го докоснало и не беше забило в гърдите му своето студено усъвършенстване. Самото духовно правителство, този странен оцелял призрак на отминалите времена, беше останало сякаш за да запази народа от чуждо влияние, за да не може никой от честолюбивите съседи да посегне на личността му, за да може засега в тишина да се спотайва неговата горда народност. Освен това тук, в Рим, не се усещаше нещо да е умряло; в развалините и великолепната бедност на Рим нямаше онова мъчително, всепроникващо чувство, което неволно обзема човека, съзерцаващ паметниците на някоя приживе умираща нация. Тук имаше противоположно чувство: едно светло, тържествено спокойствие. И всеки път, когато премисляше всичко това, князът се отдаваше неволно на размисли и почна да подозира някакво тайнствено значение в думите „вечния Рим“.

Последицата от всичко това бе, че той се стремеше да опознава все повече своя народ. Той го наблюдаваше по улиците, в кафенетата, всяко от които имаше свои посетители: в едно – антиквари, в друго – стрелци и ловджии, в трето – кардиналски слуги, в четвърто – художници, в пето – цялата римска младеж и римските контета; следеше го в остериите, в чисто римските кръчми, дето не влиза чужденец, където римският nobile[17] сяда понякога до плебея, а благородното общество си сваля сюртуците и вратовръзките в горещите дни; наблюдаваше го в крайградските живописно-неугледни ханчета с прозорци без стъкла, където римляните по цели фамилии и на компании отиваха да обядват или по техните думи far allegria[18]. Той сядаше и обядваше заедно с тях, намесваше се охотно в разговора, чудейки се доста често на простото здравомислие и живата оригиналност в разказите на обикновените неграмотни граждани. Но най-вече можеше да опознава народа по време на церемониите и празненствата, когато нагоре изплува цялото население на Рим и изведнъж се показват несметен брой неподозирани дотогава красавици, красавици, чиито образи се мяркат само по барелефи и в древни антологични стихотворения. Тези дълбоки погледи, алабастрови рамене, смолисти коси, по хиляди различни начини вдигнати на главата или отметнати назад, живописно пронизани със златна стрела, ръцете, гордата походка, навред черти и следи от сериозна класическа красота, а не от леката прелест на грациозни жени. Тук жените приличаха на зданията в Италия: те са или дворци, или колиби, или са красавици, или грозотии; средно няма, между тях хубавки няма. Той им се наслаждаваше, както се наслаждаваше в някоя прекрасна поема на стиховете, които изпъкваха сред другите и караха душата да трепти с чист трепет.

Но скоро към тия наслади се присъедини едно чувство, което мощно се противопостави на всички други, чувство, издигнало от дъното на душата му силни човешки страсти, избухнали в демократичен бунт срещу висшето самовластие на душата – той видя Анунциата. И ето така стигнахме най-накрая до този светъл образ, който озари началото на нашата повест.

Това беше по време на карнавала.
– Днес няма да ида на Корсо – каза господарят на своя maestro di casa, като излизаше от къщи. – Карнавалът ме отегчава, повече ми харесват летните празници и церемонии…
– Нима това е карнавал? – рече старецът. – Това е карнавал на деца. Помня карнавала: когато по цялото Корсо нямаше ни една карета и цяла нощ гърмеше по улиците музика; когато живописци, архитекти и скулптори измисляха цели групи, цели истории; когато народът – князът разбира, нали, целият народ, всички – всички златари, майстори на рамки, на мозайки, всички прекрасни жени, госпожите, всички nobili, всички, всички, всички … О, quanta allegria![19].  Ето кога имаше карнавал като карнавал, а сега що за карнавал е тоя? Хе! – рече старецът и сви рамене, после пак рече – Хе! – и сви рамене, и сетне вече рече: – Е una porcheria![20].
След това maestro di casa направи в душевен порив един необикновено силен жест с ръка, но утихна, като видя, че князът отдавна го нямаше пред него. Той беше вече навън. Не искаше да участва в карнавала и не си взе нито маска, нито желязна мрежа за лицето и като се наметна с плаща, искаше само да се промъкне през Корсо към другата половина на града. Но хорската тълпа беше твърде гъста. Едва се провря между двама души, а вече го нагостиха отгоре с брашно; един шарен арлекин го удари по рамото с тракало, претичвайки покрай него със своята коломбина; конфети и китки цветя полетяха в очите му; от две страни започнаха да му бръмчат в ушите: от едната страна един граф, от другата – медик, който му четеше дълга лекция за това какво има в стомашното му черво. Нямаше сили да се промъкне между тях, защото тълпата се увеличи; редицата от екипажи, като не можеше вече да се движи, спря. Вниманието на тълпата привлече някакъв смелчак, който крачеше на кокили наравно с къщите и рискуваше всеки момент да бъде съборен и да се пребие до смърт върху паважа. Но за това изглежда не го бе грижа. Върху раменете си той мъкнеше едно чучело на великан и го придържаше с една ръка, а в другата държеше написан на хартия сонет, с прикрепена хартиена опашка, каквито имат хвърчилата, и викаше с пълен глас: „Ессо il gran poeta morto! Ecco il suo sonetto colla coda“[21]. Този смелчак сгъсти след себе си тълпата до такава степен, че князът едва си поемаше дъх. Най-сетне цялата тълпа тръгна напред след мъртвия поет; редицата екипажи се раздвижи, което много го зарадва, макар хорското движение да му събори шапката, която той сега се хвърли да вдигне. Като вдигна шапката, вдигна и очи и се вцепени: пред него стоеше невиждана красавица. Тя беше със сияеща дреха от Албано с две други също прекрасни жени, но те бяха пред нея като нощта пред деня. Това беше чудо във висша степен. Всичко трябваше да помръкне пред този блясък. Като я гледаше човек, ставаше ясно защо италианските поети сравняват красавиците със слънцето. Това беше именно слънце, абсолютна красота! Всичко, разпръснато в красавиците по света, с което те поотделно блестяха, всичко това се бе събрало тук наедно. Като погледнеш гърдите и бюста й, вече ставаше очевидно какво липсва в гърдите и бюстовете на другите красавици. Пред гъстата й блестяща коса биха се сторили редки и безцветни всички други коси. Ръцете й бяха създадени, за да превърнат човека в художник – като художник той би ги гледал вечно, без да смее да си поеме дъх. Пред нозете й нозете на англичанките, германките, французойките и жените от всички други нации биха приличали на клечки; единствено само древните ваятели бяха запазили в своите статуи високата идея за тяхната красота. Това беше съвършена красота, създадена, за да ослепи еднакво всички! Тук не бе нужно да имаш някакъв особен вкус; тук всички вкусове трябваше да си съвпаднат, всички трябваше да паднат ничком; и вярващият, и невярващият биха се преклонили пред нея като пред внезапна поява на божество. Той видя, че до един хората там се загледаха в нея, че по лицата на жените се изписа неволна почуда, смесена с наслада, и те повтаряха: „О, Bella!“[22] – че всичко живо сякаш се бе превърнало в художник и гледаше приковано само нея. Но на лицето на красавицата бе изписан единствено интерес към карнавала: тя гледаше само тълпата и маските, без да забелязва обърнатите към нея очи и едва слушаше изправените зад себе си мъже с кадифени куртки, вероятно придружаващи я роднини. Князът беше започнал да разпитва хората наоколо коя и откъде е тази чудна красавица. Но отвсякъде получаваше в отговор само повдигане на рамене, съпроводено от жест, и думите: „Не зная, навярно е чужденка“[23]. Неподвижен, затаил дъх, той я поглъщаше с очи. Красавицата най-сетне изви към него своите дълбоки очи, но тутакси се смути и отвърна поглед. Сепна го някакъв вик: пред него бе спряла грамадна каруца. Натоварилите се в нея сума ти маски с розови блузи го повикаха по име и почнаха да го ръсят с брашно под съпровода на дълго възклицание: „Ууу!…“ И за един миг той бе обсипан с бял прах от глава до пети под гръмкия смях на всички наобиколили го съседи. Цял побелял като сняг, дори с бели ресници, князът хукна скоро към къщи да се преоблече.

Докато той изтича до вкъщи, докато успее да се преоблече, остана само час и половина до Ave Maria[24].  От Корсо се връщаха празни карети: седелите в тях се бяха преместили на балконите да гледат оттам тълпата, която не преставаше да се движи, в очакване на конното надбягване. На завоя към Корсо той срещна каруца, пълна с мъже в куртки и сияещи жени с цветни венци на главите, с дайрета и тимпани в ръце. Каруцата, изглежда, весело се връщаше вкъщи, страните й бяха накичени с гирлянди, спиците и шините на колелата – обвити със зелени вейки. Сърцето му замря, когато видя, че там сред жените седеше поразилата го красавица. Лицето й сияеше, озарено от смях. Каруцата бързо отмина с викове и песни. Първата му работа беше да хукне подире й, но пътя му прегради един огромен керван от музиканти: на шест колела караха цигулка с чудовищна големина. Един човек бе възседнал магаренцето (подпорката за струни), друг вървеше отстрани и движеше грамаден лък по четирите въжета, обтегнати по нея вместо струни. Цигулката, вероятно, струваше много труд, харчове и време. Пред нея вървеше исполински барабан. Тълпа от народ и малчугани плътно прииждаше след музикалния керван и шествието завършваше познатият в Рим със своята дебелина пицикароло, който носеше тръбичка за клизма, висока колкото камбанария. Когато улицата се очисти от кервана, князът видя, че бе глупаво и късно да тича след каруцата, а освен това не беше ясно по кой път се бе понесла тя. Но не можеше да се откаже от мисълта да я търси. Във въображението му пърхаше този сияещ смях и разтворената уста с изящно подредените зъби. „Това е блясък на мълния, а не жена! – си повтаряше той и в същото време с гордост добавяше: – Тя е римлянка. Такава жена може де се роди само в Рим. Аз трябва непременно да я видя. Искам да я видя не за да я любя, не, бих искал само да я гледам, да я гледам цялата, да гледам очите й, да гледам ръцете й, пръстите й, блестящата коса. Не да я целувам, бих искал само да я гледам. И защо не? Тъй би трябвало да бъде, това е закон на природата; тя няма право да скрие и отнесе своята красота. Абсолютната красота е дадена на света, за да може да я вижда всеки, за да пази навеки в сърцето си мисълта за нея. Ако тя беше просто прекрасна, а не такова върховно съвършенство, би имала право да принадлежи на едного, той би могъл да я отнесе в пустинята, да я скрие от света. Но истинската красота трябва да бъде видима за всички. Нима архитектът гради великолепен храм в тясна уличка? Не, той го издига на открит площад, за да може човек да го оглежда от всички страни и да му се диви. Мигар затова е запален светилникът, каза божественият учител, за да го крием и поставяме под масата[25]? Не, светилникът е запален, за да стои на масата, за да го виждат всички, за да се движат всички в неговата светлина. Не, аз непременно трябва да я видя“. Така разсъждаваше князът и после дълго премисляше и прехвърляше всички начини, за да постигне това, и най-накрая като че ли избра някакъв начин и незабавно тръгна към една от ония далечни улици, каквито ги има много в Рим, дето няма дори кардиналски дворец с украсени гербове, поставени върху дървени овални щитове, дето се вижда номер над всеки прозорец и врата на тясната къщица, дето се изгърбва издутата настилка, от чужденците наднича само някой пройдоха немски художник със сгъваемо столче и бои, пък и някой козел, изостанал от минаващото стадо и спрял се да погледа учудено, що за улица е тая, която никога не е виждал. Тук се разнася звънливата глъч на римлянките: отвсякъде, от всички прозорци се носят приказки и разговори. Тук всичко е открито и минувачът може напълно да научи всички домашни тайни; дори майката и дъщерята не разговарят другояче, ами надвесвайки главите си над улицата; тук не се виждат никакви мъже. Едва блесне утрото, и вече отваря прозорец и се надвесва навън сьора Сусана, после от друг прозорец, надявайки фустата си, се показва сьора Грация. Сетне отваря прозорец сьора Нана. После се подава сьора Лучия, разресвайки с гребен плитката си; най-накрая сьора Чечилия протяга ръка през прозореца, за да вземе простряното на въженце бельо, което веднага бива наказано, дето дълго не й се е давало в ръцете, наказано е с намачкване, хвърляне на пода и с думите: che bestia![26].Тук всичко е живо, всичко кипи: хвърчи от прозореца събута от крака обувка към калпазанина син или към козела, който се е приближил до кошницата, дето лежи дете на годинка, започнал е да го души и навел глава, се кани да му обясни какво значат рогата. Тук няма нищо неизвестно: всичко е известно. Синьорите знаят всякакви неща: каква кърпа си е купила сьора Джудита, кой ще има за обед риба, кой е любовникът на Барбаруча, кой капуцин най-добре изповядва. Само от време на време някой мъж, стоейки обикновено на улицата, облакътен на стената с къса луличка в устата, вмъква по някоя дума, смятайки за необходимо, като чуе за капуцина, да прибави накратко фразата: „Всички са мошеници!“, след което продължава отново да пуска дим през носа си. Тук не минаваше никаква карета освен една друсаща двуколка, запрегната с муле, която караше брашно на хлебаря, и едно сънливо магаре, едва мъкнещо кошниците с броколи въпреки всички подвиквания на момчетиите, дето нагостяваха с камъни безчувствените му хълбоци. Тук нямаше никакви магазини освен дюкянчето, дето продаваха хляб, върви и стъклени бутилки, и тъмното тесничко кафене на самия ъгъл на улицата, известно под името „Аврора”, откъдето се виждаше непрекъснато сновящият прислужник, разнасящ на синьорите в малки тенекиени кафеничета кафе или шоколад с козе мляко. Къщите тук принадлежаха на двама, трима, а понякога и на четирима собственика, от които само единият имаше пожизнено право, друг владееше един етаж и имаше право да получава дохода от него само две години, след което според завещанието етажът трябваше да премине от него на padre Vicenzo за десет години, от когото обаче пък искаше да го отмъкне някакъв роднина на предишната фамилия, който живееше във Фраскати и вече своевременно бе завел дело. Имаше и такива собственици, които притежаваха един прозорец в една къща и други два в друга къща, а и деляха наполовина с брата си дохода от прозореца, за който впрочем нередовният наемател не плащаше нищо – с една дума предмети за неизчерпаеми тъжби и печалба за адвокатите и куриалите[27], с които бе пълен Рим. Повечето от дамите, за които току що бе споменато – всички, както първокласните, почитани с пълните им имена, тъй и второстепенните, назовавани с умалителни, всичките Тети, Тути, Нани – не се занимаваха с нищо; те бяха съпруги: на адвокат, на дребен чиновник, на дребен търговец, на носач, на хамалин, а най-често на някой безработен гражданин, който умееше само красиво да се драпира с не дотам здравото си наметало.

Много от синьорите бяха модели на живописци. Тук имаше модели от всякакъв род. Когато имаха пари, те весело прекарваха времето си в кръчмите с мъжете си и с цялата си компания, нямаше ли пари – не тъгуваха и гледаха през прозореца. Сега улицата беше по-тиха от обикновено, защото някои се бяха присъединили към множеството на Корсо. Князът се приближи до вехтата врата на една къщичка, цялата в дупки, тъй че и стопанинът й обикновено дълго тикаше в дупките ключа, докато попаднеше в истинската. Той вече щеше да хване халката на вратата, когато неочаквано чу:
– Сьор принчипе иска да види Пепе?
Той вдигна глава нагоре: от третия етаж надничаше сьора Тута.
– Ама че врескало – рече от насрещния прозорец сьора Сусана. – Принчипе може би съвсем не е дошъл да види Пепе.
– Разбира се, че да види Пепе, нали тъй, княже? За да види Пепе, нали, княже? За да види Пепе?
– Какъв ти Пепе, какъв ти Пепе! – продължаваше да жестикулира с две ръце сьора Сусана. – Князът ще седне да мисли сега за Пепе! Сега е време за карнавала, князът ще отиде със своята братовчедка, маркиза Монтели, ще отиде с приятели с каретата, за да хвърлят цветя, ще отиде вън от града far allegria. Какъв ти Пепе! Какъв ти Пепе!
Князът се смая от такива подробности за прекарване на времето си; но нямаше защо да се смайва, тъй като сьора Сусана знаеше всичко.
– Не, мои любезни синьори – рече князът, – аз наистина трябва да видя Пепе.
Тук вече на княза отговори синьора Грация, която отдавна се бе навела през прозорчето на втория етаж и слушаше. Тя отговори, като зацъка леко с език и завъртя пръст – обикновения отрицателен знак на римлянките – и после добави:
– Не е вкъщи.
– Но Вие може би знаете къде е, къде е отишъл?
– А! Къде е отишъл! – повтори сьора Грация и наклони глава към рамото си. – Може да е в остерията, на площада, при фонтана; сигурно някой го е повикал, някъде е отишъл, chi lo sa[28]!
– Ако принчипе иска нещо да му каже – подхвана от насрещния прозорец Барбаруча, като си слагаше обицата на ухото, – нека да каже на мен, аз ще му предам.
„Е, не” – помисли си князът и благодари за тая готовност. В това време от насрещната пресечка се показа огромен оплескан нос и увисна като голяма брадва над показалите се след това устни и цялото лице. Това беше самият Пепе.
– Ето го Пепе! – извика сьора Сусана.
– Ето го Пепе, иде, sior principe! – живо извика от прозореца си синьора Грация.
– Иде, иде Пепе! – зазвънтя чак от ъгъла на улицата сьора Чечилия.
– Принчипе, принчипе! Ето го Пепе, ето го Пепе – (ессо Рерре, ессо Рерре)! – викаха на улицата малчуганите.
– Виждам, виждам – рече князът, оглушен от толкова живи викове.
– Ето ме, eccelenza[29]! Ето! – каза Пепе и свали шапка.
Той, както си личеше, вече бе успял да вкуси карнавала. Някъде отстрани здравата бе посипан с брашно. Цялата страна и гърбът му бяха напълно побелели, шапката му бе изпомачкана, а цялото му лице – като набито с бели гвоздеи. Забележителното при Пепе беше, че цял живот си остана с умалителното име Пепе. До Джузепе не можа да стигне, макар да беше побелял. Той произхождаше дори от добро семейство, от богат търговски род, но последната му къщица отнеха със съд. Още баща му, човек горе-долу като самия Пепе, макар и да се наричаше sior Джовани, бе изял последния си имот и Пепе сега влачеше живот като мнозина други, тоест както дойде: ту неочаквано се главеше за слуга у някой чужденец, ту ставаше момче за всичко при някой адвокат, ту чистеше ателието на някой художник, ту пазеше лозе или вила и според това непрекъснато се променяше и облеклото му. Понякога ще срещнеш Пепе на улицата с кръгла шапка и широк сюртук, понякога с тесничък кафтан, цепнат на две-три места, с такива тесни ръкави, че дългите му ръце стърчаха оттам като метли, понякога на краката му се появяваха попски чорапи и обувки, друг път се показваше с такава дреха, че мъчно можеше да се разбере каква е, още повече че всичко това беше облечено съвсем не както се полага: някой път можеше да се помисли, че е надянал на краката си вместо панталон куртка, събрана и вързана някак отзад. Той бе най-радушният изпълнител на всевъзможни поръчки, често пъти напълно безвъзмездно: мъкнеше да продава всякакви вехтории, които му даваха дамите от неговата улица, пергаментни книги на разорил се абат или антиквар, картина на някой художник; сутрин се отбиваше при абатите да вземе панталоните и обувките им за чистене вкъщи и после забравяше да ги занесе в уречения час от прекомерното желание да услужи на някой трети човек и абатите оставаха арестувани без обувки и панталони през целия ден. Често му падаха солидни пари, но с парите той се разпореждаше по римски, тоест от тях на следващия ден почти нищо не оставаше не защото ги харчеше за себе си или ги изяждаше, а защото всичко отиваше за лотарията, на която беше страшен любител. Едва ли имаше номер, който да не беше пробвал. Всяка незначителна всекидневна случка за него имаше важно значение. Ако му се случеше да намери на улицата някой боклук, той тутакси правеше справка в гадателната книга, кой номер има там намереното, та да го вземе веднага в лотарията. Веднъж му се присъни, че сатаната, който и без това му се присънваше неизвестно защо в началото на всяка пролет, – че сатаната го е помъкнал за носа по покривите на всички къщи, като се почне от  черквата на Свети Игнатий, после по цялото Корсо, сетне по уличката Тre Ladroni[30], после по via della stamperia[31]  и най-сетне е спрял до самата Тrinita[32]  на стълбището, като повтарял: „На ти тебе, Пепе, дето се моли на свети Панкратий: билетът ти няма да спечели”.

Този сън предизвика големи спорове между сьора Чечилия, сьора Сусана и почти цялата улица, но Пепе го разреши по своему: изтича веднага за гадателната книга, узна, че дявол значи номер 13, нос – 24, свети Панкратий – 30 и взе същата сутрин тия три номера. После събра трите номера, излезе 67, взе и 67. И четирите номера както обикновено пропаднаха. Друг път му се случи да започне кавга с един лозар, дебел римлянин, сьор Рафаел Томачели. За какво се скараха, Бог знае, но викаха гръмогласно, правеха такива силни жестове с ръце, че накрая и двамата пребледняха – ужасен признак, при който обикновено всички жени надничат със страх от прозорците и минувачът отива по-надалеч, знак, че накрая работата е стигнала до вадене на нож. И наистина дебелият Томачели вече пъхна ръка в кожения кончов, опънат върху дебелия му прасец, за да измъкне оттам ножа, и рече: „Чакай, телешка главо, сега ще ти кажа аз!” – когато изведнъж Пепе се плесна с ръка по челото и побягна от бойното поле. Той си спомни, че още нито веднъж не е купувал билет за телешка глава; намери номера на телешката глава и се затича в кантората за билети, тъй че всички, приготвили се да гледат кървавата сцена, се смаяха от тази неочаквана постъпка, и сам Рафаел Томачели, като пъхна обратно ножа в кончова, дълго не знаеше какво да прави и накрая рече: „Che uomo curioso“[33]. Че билетите губеха и пропадаха, от това Пепе не се смущаваше. Той беше твърдо убеден, че ще стане богат и затова, като минаваше край магазинчетата, питаше почти винаги колко струва всяка вещ. Един път, като научи, че се продава някаква голяма къща, той се отби нарочно да поприказва с продавача и когато онези, които го познаваха, почнаха да му се смеят, той отговори много простодушно: „Ама защо се смеете, защо се смеете? Та аз не сега исках да я купя, а по-нататък, след време, когато ще имам пари. Тук няма нищо такова… всеки трябва да трупа богатство, да го остави после на децата, на църквата, на бедните, на други разни неща… chi lo sa!“ Князът отдавна го знаеше, дори някога Пепе беше нает от баща му за прислужник в трапезарията и изгонен набързо, защото за един месец изтърка ливреята си и изхвърли през прозореца всички тоалетни принадлежности на стария княз, като без да ще ги беше бутнал с лакът.
– Чуй, Пепе – рече князът.
– Какво иска да заповяда eccelenza? – каза Пепе, прав и гологлав. – Князът трябва да каже само: „Пепе!” – и аз: „Ей ме”. После нека князът само каже: „Чуй, Пепе” – и аз: „Ессо me, ecelenza!“[34].
– Ти, Пепе, трябва да ми направиш сега една услуга… – При тези думи князът се огледа наоколо и видя, че всички сьори Грации, сьори Сусани, Барбаручи, Тети, Тути – всичките, колкото бяха, се надвесиха любопитни от прозорците, а горката сьора Чечилия едва не се изтърси направо на улицата.
„А, работата е лоша!” – помисли князът.
– Да тръгваме, Пепе, хайде, върви след мен!
Като каза това, той тръгна напред, а след него Пепе, навел глава и разговарящ сам със себе си: „Е! Жените затова са любопитни, защото са жени, защото са любопитни”.
Дълго вървяха те от улица в улица, всеки потънал в своите мисли. Пепе мислеше ето за какво: „Князът сигурно ще му даде някаква поръчка, може би важна, защото не иска да я каже пред всички, значи ще му даде хубав подарък или пари. Ако князът му даде пари, какво да прави с тях? Да ги връща ли на сьор Сервилио, съдържателя на кафенето, комуто отдавна дължи, защото сьор Сервилио още първата седмица на поста непременно ще си поиска от него парите, защото сьор Сервилио е вложил всичките си пари в чудовищната цигулка, която собственоръчно е работил три месеца за карнавала, за да мине с нея из всички улици, и сега навярно сьор Сервилио дълго време ще яде вместо печено на шиш козле само броколи, варени във вода, докато не събере отново пари за кафе. Или пък да не плаща на сьор Сервилио, ами вместо това да го покани на обед в остерията, защото сьор Сервилио е il vero Romano[35] и заради оказаната му чест ще е готов да потърпи за дълга, а лотарията непременно ще почне от втората седмица на поста. Само че как дотогава да опази парите, как да ги пази тъй, че да не разбере нито Джакомо, нито майстор Петручо, точиларят, които непременно ще му поискат заем, защото Джакомо е заложил в гетото при евреите всичките си дрехи, а майстор Петручо също е заложил дрехите си в гетото при евреите и е скъсал полата и последната кърпа на жена си, когато се бе облякъл като жена… Как да направи тъй, че да не им даде назаем?” Ето за какво мислеше Пепе.

А ето за какво мислеше князът: „Пепе може да потърси и научи името, къде живее, откъде е и коя е тази красавица. Първо, той познава всички и затова повече от всеки друг може да срещне в тълпата свои приятели, може чрез тях да разузнае, може да надникне във всички кафенета и остерии, може дори да заговори, без да събуди у някого подозрения с фигурата си. И макар понякога да е бъбривец и разсеяна глава, ако му поискаш честната дума на истински римлянин, ще запази всичко в тайна”.

Така мислеше князът, като минаваше от улица в улица, и накрая се спря, когато видя, че отдавна бе преминал моста, отдавна вече беше в Транстеверската част на Рим [36], отдавна се изкачва нагоре и наблизо е черквата Sаn Pietro in Montorio [37].

За да не стои на пътя, той се качи на площадката, от която се откриваше целият Рим и каза, обръщайки се към Пепе:
– Чуй, Пепе, ще ти поискам една услуга.
– Какво иска eccelenza? – рече пак Пепе.
Но тук князът погледна към Рим и се спря: пред него в чудна сияеща панорама застана вечният град. Цялата светла грамада от къщи, черкви, куполи, остри върхове беше силно осветена от блясъка на залязващото слънце. Едно иззад друго изпъкваха на групи и поотделно къщи, покриви, статуи, въздушни тераси и галерии; там пъстрееше и трептеше маса от тънки върхове на камбанарии и куполи заедно с ажурни ковани фенери; другаде излизаше цял тъмен дворец; оттатък – плоският купол на Пантеона; отвъд – украсеният връх на Антониновата колона с капитела и статуята на апостол Павел; още по-надясно възнасяха върхове капитолийските здания с конете и статуите; още по-надясно, над бляскащото множество от къщи и покриви величествено и строго се надигаше тъмната шир на Колизейската грамада; там – пак трептящо множество от стени, тераси и куполи, облени от ослепителното сияние на слънцето. И над цялата тази искряща маса тъмнееха в далечината с черната си зеленина върховете на каменните дъбове от вилите на Людовичи, Медичи и като стадо стояха над тях във въздуха куполообразните върхове на римските пинии, издигнати на тънки стволове. И после надлъж по цялата тази картина се възнасяха и синееха прозрачни планини, леки като въздух, обгърнати от някаква фосфорна светлина. Нито с думи, нито с четка можеше да се предаде чудният сговор и хармонията на всички планове в тая картина! Въздухът беше дотам чист и прозрачен, че и най-малката чертичка на далечните здания личеше ясно и всичко изглеждаше толкова близо, сякаш можеше да се хване с ръка. И последният дребен архитектурен орнамент, извезаната украса на корниза – всичко се обозначаваше с непостижима чистота. В това време се чуха топовен изстрел и далечен слят вик на народното множество – знак, че вече са преминали конете без ездачи, с които денят на карнавала завършваше. Слънцето се спускаше по-ниско към земята; по-румен и жарък стана блясъкът му върху цялата архитектурна маса; още по-жив и по-близък стана градът; още по-силно потъмняха пиниите; още по-сини и фосфорни станаха планините; още по-тържествен и по-хубав – готовият да угасне небесен въздух… Боже, каква гледка! Князът, погълнат от нея, забрави и себе си, и красотата на Анунциата, и тайнствената съдба на своя народ, и всичко друго на света.

Превод от руски Таня Атанасова

[1] Домоуправител (итал.) Б.р.
[2] „Боже, какво божествено нещо! По дяволите, какво божествено нещо” – Б.р.
[3] Рициново масло (итал.), Б.р.
[4] „Но това е нещо божествено!” (итал.) Б.р.
[5] „Римски всекидневник”, „Пират”. Б.р.
[6] Всичко вършат, нищо не знаят, /всичко знаят, нищо не вършат; /французите са развейпрах, /колкото повече им отмерваш, /толкова по-малко ти дават срещу това. (итал.)
[7] Мост на р. Тибър. Б.р.
[8] Площада на народа. Б.р.
[9] Хълма Пинчо. Б.р.
[10] Площадът на Колоната. Б.р.
[11] С чест съпружеските си задължения (итал.). Б.р.
[12] шестнайсти век (итал.) Б.а.
[13] „Св. Йоан Латерански” – старинна базилика в югоизточната част на Рим.
[14] Христофор Колумб. Б.р.
[15] Древно наименование на римските граждани. Б.р.
[16] Народ (итал.). Б.р.
[17] Знатен човек, аристократ (итал.). Б.р.
[18] Да се веселят (итал.). Б.р.
[19] „О, какво веселие!” (итал.). Б.р.
[20] „Една свинщина!” (итал.). Б.р.
[21] „Ето един умрял велик поет! Ето го сонета му с опашката.” (итал.). В италианската поезия има един род стихотворения, известни под името сонет с опашка (con la cocia), когато мисълта не се е вместила и води след себе си прибавка, често по-дълга от самия сонет. Б.р.
[22] Каква красавица! (итал.). Б.р.
[23] Римляните наричат всички, които не живеят в Рим, чужденци (forestieri), дори да живеят само на 10 мили от града. Б.р.
[24] Католическа молитва; тук значи вечерна камбана. Б.р.
[25] Марк. 4:21
[26] Какво животно!
[27] Членове на градския съвет, отговарящи за плащането на данъци.
[28] Кой го знае (итал.). Б.р.
[29] Ваше превъзходителство (итал.). Б.р.
[30] Трима разбойници (итал.). Б.р.
[31] Улицата на печатарите (итал.). Б.р.
[32] Троица (итал.). Б.р.
[33] „Какъв странен човек!” (итал.). Б.р.
[34] „Ето ме, Ваше превъзходителство!”(итал.). Б.р.
[35] Истински римлянин (итал.). Б.р.
[36] отвъд Тибър, на десния бряг на реката, противоположно на главната част на града. Б.р.
[37] „Св. Петър в Монторио” – черква в югозападната част на Рим. Б.р.