0
1166

Рицарски кули с шарени черги

На 11 май чествахме празника на светите солунски братя Кирил и Методий. Почитаме и се прекланяме пред тяхното просветителско дело. Заслужено ги зовем равноапостоли, защото подвигът им е равен по значимост на подвига на първоапостолите. Почитта към тях започва още докато превеждат светите книги и ги разпространяват сред хората. Духовното им дело е било преследвано както мисионерството на първоапостолите. Почитта към тях не е преставала и през последвалите години на безпросветност и тъма. През годините на Възраждането имената им изгряват с нов блясък, светите им образи се окичват с красиви майски цветя.

Като контраст на духовната слава и красота в съзнанието ми се появяват други образи – на духовно падение и помрачение. Равноапостолите са разпространявали духовна просвета, която през годините, когато беше налаган атеизъм, не беше в съгласие с партийните клишета и тяхното дело постепенно беше подменено. Лишена от своята същина, налаганата псевдодуховност беше окарикатурена, обезобразена и опошлена. Господстваше официална партийна политика за налагане на новата псевдодуховност. Подмяната на духовното с пошлото се провеждаше по целенасочени партийни програми, тезиси и директиви. Така постепенно подмяната се вкорени в нашия бит. Днес тя е навсякъде около нас, но ние трудно я забелязваме.

На 24 май веем знаменца с образите на Кирил и Методий, но през всички останали дни сме залети от пошлата бездуховност. Леденото хоро на пламенната българщина непоклатимо е заело централното място в националната ни душевност. Февруари е месецът на кукерските маски и прогонването на злото, а след това живеем в лудостта по мартениците, улиците и площадите се запълват със сергии, ние сме овързани и оплетени с червени и бели конци. По Великден боядисваме шарени яйца, месим козунаци и споделяме рецепти. Битовото християнство изземва територията на духовната просвета, разпространявана от Светите братя. По различни поводи си подаряваме „икони“, нарисувани върху камък, пън или керемида и върху всичко друго, което е хрумнало на творците им. Еклектичната псевдодуховност шества триумфално, диктува вкусове и печели пари.

Всяка епоха е оставила свой стил. Ходим по света и се възхищаваме от гениалните образци на класиката, готиката, барока, сецесиона. А у нас се съгради и за съжаление ще остане за векове мегаломанският сталински ампир. Години наред многоръбата псевдомодернистка класика на пропагандното изкуство се извисяваше пред НДК и предизвикваше спорове и сблъсъци. Бутафорната чиния на Бузлуджа вероятно ще стои там, докато се саморазруши или излети в необятния космос. А паметникът на армията, която наложи целият този идеологически кич, вероятно ще плаши още много поколения с размахания си автомат. Вероятно още много поколения ще отправят молитви към космическите сили в еклектичния храм на Бабаванга.

Неусетно и парадоксално под натиска на партийната пропаганда се ширна безпартийният кич. Именно той пусна най-дълбоки корени, точно защото е формално безпартиен. Програмен образец на този неотзвучаващ стил е една стара, но незабравена песен:

Чуваш ли в бистрите ручеи бликнала,

твоята песен звучи,

твоята песен пътува събудила

крепостни кули, реки.

Твоята песен и тъжна и весела,

шарени черги тъче

и на овчарите гайдите грабнала,

халища луди плете.

 

Чуваш ли, чуваш ли, твоята песен,

шарени черги тъче

и по земята на старите българи

буйни огньове кладе.

 

С китки закичила пушки и сърпове

живи огнища искри,

изгрева търси с крилата на майстори,

сенките вгражда в стени.

Черните угари семето сее,

есен пендари брои.

Броди през нощите с лучени напеви,

сутрин с юнаци дружи.

 

Чуваш ли, чуваш ли, твоята песен,

шарени черги плете

и по земята на старите българи

буйни огньове кладе.

 

Какво ли не е събрано в тази песен – цялата българска история, целият български бит, всичката бойна слава, всичката природна красота! Всичко е омесено, нищо не е пропуснато, цялата 1300-годишна българска слава е опоетизирана и възпята. Не се сещам за друг текст, където с такъв всеяден мащаб и замах да са римувани шарените черги, бистрите ручеи, крепостните кули, черните угари и буйните огньове – цялата българщина. Без да има и дума идеология, песента пламти с идеологически жар. Този стил и дух лумна с кампанията по честването на 1300-годишнината на Българската държава, проведена под указанията на Людмила Живкова. В рамките на тази кампания беше построена и Бузлуджанската чиния, и монумента пред НДК и още десетки паметници. Тогава заеха място едни до други българските царе, равноапостолите и комунистическите родоначалници, които ги отричат. До тях бяха наредени и самите Живков и Живкова. Тогава беше изтъкана тази шарена черга с цялата ѝ крещяща шарения.

Полека-полека идеологическите времена отминаха, но вкоренените фиданки пораснаха и още дълго ще дават плодове. Рицарският замък в Равадиново е такъв помпозен плод, който дълго ще привлича туристи и много сватбарски хора ще бъдат изиграни под неговите островърхи кули. Шарените черги ще продължават да се тъкат.

Не бих искала да драматизирам прекомерно. Кич и пошлост съществуват навсякъде. Еклектизмът е стилът на времето. Причината вероятно е в безпрецедентните темпове, с които се развива светът. Но не може да не изпитваме удивление как е могла неуката българка векове наред да тъче автентичните шарени черги, чипровски и котленски килими, народни носии, да втъкава в тях прелестни багри и шевици, да втъкава в живота си такава недостижима красота.

На празника на Славянските просветители изпитвам тъга по тази чиста духовност и неръкотворна красота, които сякаш са останали безвъзвратно в миналото. Може би, ако по-често изпитваме тази тъга, няма да е безвъзвратно.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияЗа Вагнер, за Пръстена на нибелунга и за художника
Следваща статияРусия и Чингис хан