0
1502

Родина и безродственост

Пред мъдрия човек стои отворен целият свят.
Защото отечество на мъдрия човек е цялата вселена.

Демокрит                  

Когато ме помолиха да напиша този текст, знаех, че няма да е леко психологически – ще се наложи да бъркам в живи, в най-живите си рани. Но какво да се прави: тежките поприща са болезнени, а леките не са ми по сърце, влекат ме все конфликтните, тревожните, непроходимите теми. Такава е и темата за емиграцията. Не, не за днешната многомилионна гурбетчийска емиграция – тя е сравнима по-скоро с международен икономически туризъм, отколкото с онова жестоко изгнание, за което ще стане дума. Радвам се, разбира се, че днес всеки сънародник има не само формалното право, а и реалната възможност да потърси щастието си в съседни и далечни страни, свободата на предвижване е фундаментална. И свободата да печелиш пари е съставна част от демокрацията, но мен ме вълнуват други печалби. И макар че тази свобода никога не ме е вълнувала особено, имам разбиране и за подобни вълнения. Единственото, което целя с тези си размисли, е да допълня картината на времето ни и да уточня понятията, които го съдържат. Ако в казаното има драматизъм, той не е преднамерен, а естествен и дори неминуем резултат от това нелеко и завладяло цялата ми душевност уточняване.

И така, докато днес всеки гражданин на Република България може начаса да си грабне куфара и да тръгне по широкия и пъстър свят, възпявайки родината си, че му е дала свободата да я напусне, или проклинайки я, че го е прогонила чрез социалната си мизерия, през годините, в които искам да ви върна, съвсем не беше така. Тогава за подобно своеволие в НР България арестуваха, биеха, съдеха, осъждаха, че и разстрелваха на граничната полоса. Съдеха не само за опит за бягство, а дори и за подготовка за опит за бягство. При което тази подготовка можеше да бъде и чисто вербална, и чисто ментална дори – достатъчно бе само да споменеш шепнешком пред някой доносник, а такъв беше всеки втори гражданин на Народната република, че се чудиш дали да не хукнеш през гори и реки (а как иначе?) на Запад. Един приятел го арестуваха по донос, че търсил да купи десетина корекомски шоколада (една много дефицитна сред комунистическото изобилие на духовни и материални блага стока), за да се втурне на опасно и изнурително бягство през югославската граница, което можеше да продължи дни и нощи, а можеше и да завърши в локва негова собствена кръв. Разликата между него и днешните му пребродили Европа връстници е една много сериозна разлика – разлика на живот и смърт. На онези, които не искат да знаят това и които свенливо затварят сетивата си пред тази болна и грозна картина, аз не говоря – здравият разум е безпомощен пред идеологизирания бяс. Ето защо най-добре е за тях разказът ми да свърши тук, оттук нататък той е адресиран по-скоро до онези млади сънародници, които искат да научат истината за суровите и зли нрави на партийната грижа за човека от първа ръка, чрез моето историческо свидетелстване. Не го казвам с гордост, със съжаление, с жал го казвам. Най-малкото защото, след като свидетелските ми показания са исторически, значи е историческа и възрастта ми. Да се гордееш с постигнатото от теб през изживените години, е основателно, но да се гордееш с натрупаните години сами по себе си като линейно, като календарно време е малоумие.

И така, след много опасности и премеждия, за които съм разказвал и в настоящия форум, аз се добрах по един невероятно авантюристичен, по един безумен начин в царството на хищните капиталистически акули – Западна Германия. Като всеки бежанец, трябваше да премина през бежанския лагер в Цирндорф край Нюрнберг. Още в НР България бях чел за този лагер, пресъздаден в комунистическите медии от завърнали се обратно в отечеството любезно емигранти и от партийно-правителствени (всъщност други нямаше, другите, критично настроените към режима, бяха в най-добрия случай безработни, а в по-лошия – пръснати по наказателните лагери и затворите) журналисти. Партийната идеологическа пропаганда портретираше емигрантските лагери в Трайскирхен, в Триест, в Капуа, в Лаврион, в Латина, в Уна-Масен, ако не като лагери на смъртта, то поне като своего рода наказателни лагери. Най-големият, най-многолюдният от тях беше лагерът в Цирндорф, към който полицията в Кьолн ме засили. Свикнал на родните практики (вече бях изпращан няколко пъти по етапен ред, конвоиран от по двама старшини, от София за родната Силистра), аз много се учудих, че никой не ме затвори в арестантското купе на влака, никой не ме охраняваше, никой не ме контролираше дори – в Полицейския президиум на Кьолн, където се регистрирах като новопристигнал източноевропейски бежанец, ми взеха фалшивия холандски паспорт, връчиха ми някакво тескере за самоличност, дадоха ми служебен билет за влака и някоя-друга марка джобни пари и ми пожелаха добър път. Останалото си беше моя работа – можех да отида в Цирндорф, можех да отида, където си поискам, а можех и никъде да не отида. Аз се запътих по предназначение към лагера, където след някой-друг ден по същия безумен начин пристигна и 19-годишната ми българска съпруга. Нищо смъртоносно нямаше в Цирндорф – той беше по-скоро сборен център, отколкото надзорен лагер. Бяхме изключително пъстра, разноцветна и разноезична сбирщина – вкупом около две хиляди бледолики, тъмнолики и жълтолики изгнаници, както от Съветската империя, така и от десетки деспотични държави и държавици на Азия, Африка и Латинска Америка. Нашего брата бяхме двайсетина души и аз станах против волята си нещо като доайен на българската колония – оказа се, че съм единственият, който знае немски. Първото, което ме учуди, беше, че начаса ми връчиха личен пропуск за лагера – можехме да си влизаме и излизаме, когато и както си поискаме. Дадоха ни и възглавници, и одеяла, и искрящи бели чаршафи. Несемейните настаняваха в помещения по 4-5 човека заедно, а като семейни ние с Румяна получихме нещо като самостоятелна гарсониера със спалня, кухня, баня, че и вана. Сравнен с гладуващото ми и студуващо по мразовитите софийски мансарди и мазета студентство, новият ми лагерен бит бе истински лукс, допълнен със закуска, обяд и вечеря в лагерната столова и с по 35 ДМ джобни пари на калпак месечно. Не бяха много, но за цигари и бира в съседната пицария на Франко стигаха. Пък и благотворителните организации към лагера даваха по някоя марка, пък и ние си докарвахме по някоя-друга пара, поработвайки кое-що на черно, когато и където се отвореше мегдан. Още нямахме разрешение за работа (Арбайтсерлаубнис) и педантичните германски работодатели отказваха да ни наемат, но в кухнята на близката американска военна база ни вземаха в нощните смени да мием посуда и да белим картофи. Аз много се учудих, че една велика армия, която е призвана да въдворява ред и законност по целия свят, нарушава законите на страната-домакин, но това ѝ закононарушение беше в наша полза – обстоятелство, което го правеше някак си законосъобразно. Настъпи есента на 1972-ра, ние бяхме в летните си одежди и касиерът на лагера ни връчи чекове за по 300 ДМ, с които да си купим зимни дрехи в магазините на „Карщадт”. И нещо много любопитно, колоритно и нашенско, почти фолклорно: Само допреди две-три години лагерните власти са давали не чекове, а по 300 марки суха пара на човек, но някои лагерници се изхитрили, купувайки си не зимни дрехи, а пиячка и чипове за ротативките. Като свили зимните студове и тарикатите затреперили в летните си одежди, представителствата на разни държавни, частни, обществени и католически хуманитарни организации, с които лагерът бе пренаселен, ревнали от състрадание и задължили по съдебен път лагерната администрация да снабди зъзнещите нещастници с подходящи за сезона дрехи. Няма що: царството на хищните капиталистически акули се оказа доста социална държава. Която обаче си взе поука и вместо пари на ръка, започна да ни връчва чекове, които можеха да бъдат осребрявани само в определени магазини, и то само срещу дрехи. Ха познайте сега от каква народност са били шепата хитреци, подвели и завлекли лагерните служби! Познахте – българи. Няма що – предприемчив, изобретателен народ сме си ние.

Всъщност единственият смисъл на престоя в лагера (при мен той продължи цели девет месеца – не искаха да ме пуснат, защото нямаше кой да им превежда) бе да се установи гражданският ни статут и да ни се издадат съответни документи за самоличност, с които да се устроим в новата си родина – кой как умее. А гражданският ни статут се формираше на базата на дадените от нас показания. Системата бе следната: към лагерната администрация се прикрепваха посменно по десетина студентки от Нюрнбергския държавен университет като стажантки. Те само сваляха показанията на лагерниците, а пълномощие да решават статута ни имаха ръководителите на лагера. Този статут имаше три форми: най-ниската категория бе паспорт за чужденци (фремденпас), за предпочитане бе политическото убежище (азюл), а в съвсем редки случаи, когато кандидатът бе в състояние да докаже, да речем, че е от германски произход – германско гражданство. По мое време от двайсетината сънародници само трима получихме политическо убежище, всички останали напуснаха лагера с фремденпас в ръка. И имаше защо – сред емигрантите по правило преобладаваха криминалните елементи, а наистина политическите бежанци бяха изключение. Аз бих предпочел да е обратното, обратното биха предпочели и германските власти, но действителността опровергаваше предпочитанията. Въпросните родни крадци, улични разбойници и хулигани бяха на всичко отгоре и глуповати, така и не успяваха да заблудят с някоя друга обща приказка лагерната администрация, че бягат не за да се спасят от българските затвори, а защото са дискриминирани по един или друг начин от системата. Не бяха те от формата на Остап Бендер, а от чергата на гъскокрадеца Паниковски и на дребния скитащ мошеник Шура Балаганов. Много от тях се спасиха чрез бягството си от българските, но попаднаха впоследствие в германските затвори. Въпреки това сделката за тях си струваше – както извънзатворническия германския бит, така и битът в германските затвори беше по-луксозен от комунистическата оскъдица.

За мен образът на емигранта от моето време е интересен преди всичко психологически. На нас ни бе насилствено отнета родината, която ние съхранихме в спомена, пренесохме я през смъртоносни гранични заграждения в кодовете и символите на матерния си език, това беше единственият възможен пренос. Адаптирането в новата среда се оказа мъчително-трудно, а за много от нас и невъзможно. Човек не може да смени националната си съдба, както сменя риза, старото ни балканско отечество бе заграбено и похитено от голямата политика, а новото, европейското, въпреки всички полагани усилия, бе някак си недостъпно за наше нищожество. Така ние се оказахме хора без отечество, а само с местожителство. По правило емиграцията бе начин да заявиш на родната си страна, че я считаш не за родина, а само за месторождение. Всички ние го заявихме на НР България и това беше нашият триумф над нейното безсърдечие, нашето злорадство, че надхитрихме палачите си и си отмъстихме за всички преживени в царството на мира и социализма терзания. Заявихме го обаче и на самите себе си, а това беше не радост и злорадство, това беше само болка и жал. За много от нас, които не доживяха рухването на Желязната завеса и не успяха да се завърнат обратно по родните си места, страданието продължи цяла една вечност. Най-голямото предизвикателство за най-благородните от нас бе да не разместят, да не преобърнат духовните ценности, покрай Тодор Живков да не намразят и Стефан Стамболов, покрай Ст. Ц. Даскалов – и Захари Стоянов. Някои успяхме да съхраним тази жизнено важна селекция, други не успяха и прокълнаха всичко родно, а трети така се обезвериха, че поеха обратния път към Драгоман. Всички нас – възвращенци и невъзвращенци – ни тешеше кое-що утехата на Леонид Андреев, че „всяка свобода е отечество за свободния човек”. Лично на мен тази утеха не ми стигна и аз си потърсих допълнителни утехи. Реших, че родина е и библиотеката ми, колкото и разноезична да бе тя. Родина се оказа и българската клавиатура на пишещата ми машина – както на служебната, редакторската, така и на личната, домашната. И много други помощни родини открих и изнамерих като противоотрови срещу отровите на бита аз. Снабдих себебиографията си с много нови родини, но въпреки това и старата безродственост остана да я придружава неотлъчно. И приятелството на малобройните ми, но безмерно предани чак до смъртта си приятели и редовни и нередовни сътрудници на водената от мен за българската емисия на Радио „Свободна Европа” културна програма „Контакти” като Георги Марков, Асен Игнатов, Атанас Славов, Христо Огнянов, Димитър Инкьов, Стефан Маринов, Стефан Попов, Тео Лирков се превърна неусетно в мое отечество – колкото приятелства, толкова и отечества. Най-убедителна и най-дългосрочна родина се оказа обаче любовта на Клаудиа Бочев (родена Мюлер). Неслучайно една от книгите ми носи авторовото посвещение: „На Клаудиа, която повярва в мен, когато нямаше защо”. Тя и до днес си вярва със старата вяра. Има ли защо, няма ли защо, само тя си знае. Усещането ми обаче за топлота и дом, за духовна и екзистенциална родственост, за родство, за отечественост си остана непокътнато.

Всъщност всичките ми мета-отечества не бяха измислени от мен – самородни, себезародили се бяха, макар и от грабналата ме безпътица, макар и като отчаян вик за живот, като формула за оцеляване. Всички те бяха отечества благородни, отечества персонални, които, за разлика от националните и държавните, никога няма да те свикат под бойните знамена, никога няма да те насъскат срещу друг твой съчовек само защото той се кръсти на друг Бог, говори друг език и има друг цвят на кожата. Всички тези отечества са добродетелни като заветите Христови. Аз ги интегрирах веднъж завинаги в душата си и ги нося до ден днешен неотменно в себе си – всички ще ги взема, прекрачвайки един предстоящ ден в отвъдното. Те носят изконните имена на моите приятели и приятелства, а приятелят – учи Цицерон – е моето второ аз. Което нерядко е по-добро от първото, от самоличното. Тяхното метафизическо присъствие през всички години и десетилетия на физическото им отсъствие подсказва относителността на живота, и на смъртта относителността. А съчетанието на двете относителности ме води неотклонно към несъмнения абсолют на битието. Така че една нова, последна в смисъла на земното и вечна в смисъла на извънземното битие, емиграция е отговорът и на тревожността, белязала тези ми несвързани размисли на безродственика, който изначално съм си…

На главната страница: Г. С. Майерс, Преследването, 2013 г.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияЗа Вера
Следваща статияТехнология на настървяването