1
1295

Рождественско

KYanakiev

* * *

Дори ако не сте израснали в същински религиозно се­мейство, дори ако сте израснали просто в почтено семейство, познаващо традицията, вие не може да нямате сво­ята Рождественска вечер. Вечерта на дълбоката, будна, съкровена ти­шина, която отваря дверите на чудото.

В никоя друга от вечерите семейството не присъства така осезателно като духовна единица. Не просто като су­марно битие, като събраност на души, а като една душа.

В едно тихо и просто откровение, на трапезата тази ве­чер оживява реалната „едност” на семейството, оживява ед­на по-дълбокаот „нас” жизнена реалност, която семейството е. Оживява едно неизречено, ду­ховно същество, едно свръхиндивидуално същество, една не-единична монада. В та­зи вечер – макар че сме само четиримата или петимата, присъства нещо повече от нас четиримата или петимата. При­съства именно онова неизречено, на което сме четирима или петима. На трапезата е седнала заедността ни като такава. Заедността ни, която е едно същество. Не „този”, „този” и „този”, а едносъщество. И в него, в неговата едност тази вечер сме – и аз, и тя, и той.

* * *

Това по-дълбоко от съществата ни едно същество, тази по-основна от душите ни една душа! В нея сме единени, при-мир-ени, и именно тя, тази вечер се уплътнява почти като фи­зическо присъствие над масата. В Рождественската вечер този духовно-субстанциален „мир”, в който сме примирени, буквално витае над масата като тиха светлина. И тъкмо защото е не­що повече от нас, тя се открива в нас като витаеща над нас обективна, незрима реалност.

* * *

Защото трябва да прозрем, че четиримата или петимата не „съставят” семейството. Четиримата или петимата мо­гат да съставят само четири или пет, но не могат да съста­вят „едно”. Със субективнитеусилия на четирима или петима може да се постигне изключително приятелство, любов – единство на четирима или петима, но няма субективна сила, която може да превърне единството в единица, в битие. За това е необходима Божията благодат. От нея е тази най-дъл­бока в нас и по-голяма от нас духовна реалност, която се припомня в Рождественската вечер.

* * *

Колкото и чудно да е това, тъкмо простотата и интимността на семей­ното откровение, на човешката заедност тази вечер най-осезателно ни сближава с ангелския свят. Рождественската вечер е вътрешна врата към ангелското.

Доколкото семейната монада е нещо изначално и дъл­боко, нещо едновременно съхраняващо и прорастващо се­мейството, нейната откровеност тази вечер е откровеност на ангел. На ангела-хранител на семейството.

На масата е седнал ангелът на това семейство; него­вият създаващ го като семейство неповторим „мир“, него­вата съхраняваща го като семейство „едност“. И в същото време – това е неповторимият „мир“ на тези люде, съкрове­ната „едност“ на техните същества: на масата седят те.

Ако бихме могли да видим пълната картина на тази благодатна вечер, ние би трябвало да съзерцаваме и онова, което не се вижда в нея физически, тоест да съзерцаваме и онова, на което тези четирима или петима са четиримата или петимата; онзи битийствуващ „мир“ на който те са същес­твувание. Да видим не тях, а онова (или онзи), в което те участват. Да видим онзи ангел, който отколе е в този дом, и който тази вечер, на тази трапеза е станал пределно-явствен и духовно зрим. И в същото време ние трябва нераздел­но и неслято да съзерцаваме в тази картина именно това, което се вижда в нея – тези четирима или петима люде, тази маса, тези мирни и просветлени движения; да осезаем ми­риса на гозбите, да чуем гласовете на хората. Защото всъщ­ност това е – друго няма.

* * *

Една неизречена, тиха и будна оживеност. Тя се чувствува у всички около масата. В стъпки­те на домакинята, които суетливо шумолят около нея, в ду­мите на мъжете, които тази вечер са изпълнени с някакъв настойчиво-благоговеен гомон, във възклицанията на деца­та, в искрящата нетърпеливост на очите им. Не е ли самата семейна монада с някаква тайнствена, възбудена, крилата природа? Вие помните този развълнуван, младенчески-жив, крилат лик на семейния дух явен на „Бъдни вечер“. Помните, че семейната „заедност“ви се открива тази вечер не само като нещо интимно-постижимо, но и като нещо вълшебно, което пронизва изконното със своя дискант.

И същевременно – спомнете си какъв покой е самата тази пърхаща развълнуваност! Да, тази искряща суетливост на семейната монада е самият покой. Никаква недостатъч­ност! Всичко е изпълнено. Всичко отколешно е пак ново и всичко ставащо тази вечер е постоянното, винаги билото. Една особена безвремевост, едно гъсто до предел настояще. Една пълнота. Така е откровено семейното същество. Всич­ко е на масата. Старецът не е само в старостта си, защото пак животът, общият, целият живот тук е детски. Тази Рождественска вечер пак е събитие, тя е млада, млада – младенческа ве­чер. Но и детето не е само в своето детство. Защото Рождественската вечер, която за него е тъй нова, е същата, постоянната вечер – вечната вечер на семейството. На масата е най-старият, най-първият, онзи от който са всички тук, онзи, в който постоянстват всички и който днес, тази вечер е настояще, съ­битие.

* * *

Всичко това наистина е покоят и пълнотата – неповто­римата, лична пълнота, сиреч ангелът на семейството. Защо­то ангелът е без-възрастният лик, в който старецът и детето са едно и също, пре-биваващо „едно“ – самоовечностяващо се „едно“ Ангелът е онова, в което тече времето. Ангелът е личност-род, ангелът е „еон“ (самоподвижна вечност).

* * *

Но пак припомням – като пронизваща самия този будно-дълбок покой на предрождественската вечер се чувства и някаква особена, трепетна нетърпеливост. В самата всеобемаща тишина има възклицателност; някакво вътрешно, задъхано движение. И в това няма нищо чудно за участващите в тайната. Защото ангелът (той е монадата) е едновре­менно изпълненост, покой, пребивание, но и постоянно-отново-ставане, вечна събитийност. Ангелът е вестител, анге­лът е крилат.

Духовно-онтологичното същество, присъстващо на трапезата, е в едно и също време изпълненост и дете.

Спомнете си, че в иконографията ангелът се изобразява еднакво и в образа на дете – румено, крилато, подвижно – с лицето на съвършената новост, изненадата, събитието; но и в образа на благолепно-безсмъртния, древен андрогин. Ан­гелът е онзи повече-от-полов-дух, в който са лицата и на мъ­жа и на жената, онзи, който няма възраст, постоянстващото присъствие, „хранителят“

* * *

Истинският домакин на Рождественската вечер не са „членове­те“на семейството, а онази уникална пълнота, в която е всичко в това семейство. Истинският домакин е „еоничната“ съвършеност на семейството, в която са при-мир-ени неговите души. Домакин е техният сам в себе си съществу­ващ и основен „мир“ който сам не се нуждае от нищо, но в който е утолението на семейните грижи. Този обективно-реален „мир“се е разположил около масата. Не ние сме поста­вили свещ по средата, а тя ни е положила в кръга си, ние сме сиянието на тази свещ, която е по-нашето от нас самите.

* * *

Затова има толкова много тишина в Рождественската вечер. Но не тишина-отсъствие, не няма тишина, а тишина-изпълненост; тишина от това, че всичко е налице, че всичко присъства. Яснота, в която словата са казани, имената са нарече­ни, желанията са изпълнени. Такава тишина има в точката след поантата на стихотворение. В нея то е увековечено. На „Бъдни вечер“ спомените присъстват, старото е отново, а новото е паметното. „Бъдни вечер“ е празникът на неповторимия семеен „eон“ – онзи, в който се върти семейното време, но който сам не е време, а е непоклатният, неизменен дом на времето.

* * *

Езикът на този „eон“ е чисто слово – слово, което не казва, а битийства. Такова слово е гъсто, почти плътско слово и същевременно – наистина почти нищо не казващо. То е слово на свещените формули на семейството – думи-достояния. Думи, които ангелът отколе „храни“ и кои­то винаги звучат в това семейство, дори когато не ги казват. И същевременно – колко бликаща топлина има в тези думи на „eона“ колко те са винаги удивително млади, когато прозвучат. Те са думи-изненади, неочаквано извадени от стария шкаф и светещи от празничност.

Ние всички много добре знаем този език. Просто не си даваме сметка за неговата значимост. Знаем този начин на говорене, което е и многоточие. Никаква деловитост, съвър­шено безгрижие. Синтаксисът наистина е изпълнен с много­точия, с безгрижна недовършеност на фразите, с кротко и почти безцелно произнасяне на собствените имена, с повта­ряне на имената на ястията, сякаш за да ги чуят децата, за да вкусят самите имена…Няма какво да се каже, защото всичко е казано и се знае. Просто кротко се възклицава. Ду­мите пърхат в тишината си, самата изреченост на всичко пърха в интимна възклицателност. Изричат се думи не от нужда, а от празнична щедрост. Всичко е известно и отко­лешно и само ритуално про-звучава. Викат при себе си деца­та не за да им кажат нещо, а само за да ги погладят по гла­вата, обръщат се един към друг само за да звучат имената им в пълнотата на рода. Реплики припламват и заглъхват от чисто великодушие. Няма за какво да се приказва, защото в епическата пълнота на семейния дух всичко е изконно каза­но и отвърнато. „Eонът“ на дома сам в себе си плиска пъл­нотата на словесното си достояние.

* * *

Както словата в Рождественската вечер стават почти чисто многоточие на изпълнилото се слово, така и трапезата на тази вечер е постната нищета на надмогнатата нужда. Има някакво удивително съзвучие между епическата косноезичност на празничния „разговор” и зрялата стипчивост на ореховия вкус, между ручейния гомон на говора и „ошафната” лекота на храната. Тази същностна ситост-без-пиршество на „Бъдни вечер“, трезвостта на нейния вкус, прозрачността и мимолетността на трапезата й, са същински „контрапункт” на сгьстеността, реалността, „еоничността” на духа. А контра-пунк­тът допълва, т.е. работи за пълнотата. Постът, бедността ра­ботят за „плеромата”, за наситеността. Землисто-растителната безплътност на трапезата и почти плътската сгъстеност на духа свидетелстват едно-друго, тайнствено се „со­чат” едно-друго, както в „Старозаветната Троица” ангелите посягат към простите плодове на земеделеца, а самите пло­дове – опростяват и приземяват крилатата неизреченост на „хранителите”.

* * *

Свещеникът покадява с тамян целия храм и с този пробуждащ духа, мирен и същевременно предчувствено-трепетен мирис в сърцата, семействата се разотиват у дома си. Светлината от храмовото събрание тайнствено се пренася в къщите и в тази вечер те са и по-светли и по-тържествени. Тази светлина е само вътре в душите, тя е непристъпна за никой външнен на дома, тя запалва дълбоката лампада на душата на тези души, ведома само в тях заедно. Тази светлина е по-дълбоко в тях от тях самите, макар че се усеща почти физически.

Опитът ни ясно свидетелства, че тази вечер мракът, оставайки си нощен мрак, ни внушава нещо светло. Да, нещо не-физическо светло пронизва този мрак. Нещо като купол от светлина обема целия дом и онова, което се вижда от него – чак до небето. И този светлинен купол също е не-физически, той е вътре в душите, той е духовно-сърдечен и все пак – не се преживява просто като психично състояние, а именно като светлина, и то като светлина спускаща се върху нас и обемаща ни като купол. Тази светлина е духовно-сърдечна. Тя е такава, каквато е цялата атмосфера на този празник, зачената още в храма. Сърцето се намира в дълбок, буден и просветлен покой. Преживява вечност и то сега – в тази вечер. Преживява наша, лична, домашна вечност, чиито “моменти” сме ние – поколенията на семейството. И в същото време – този дълбок покой, именно той, е трепетно, радостно вълнение, почти устремност. Това е усещане за присъствие на изненада и затова – траещо усещане за щастлива възкликналост на тишината, за благодарствена възкликналост.

* * *

Това неуловимо, неизречено настроение в предрождественската нощ сякаш само про-говаря словата от евангелската история за Рождеството. Не затова ли, когато за първи път я прочетем у Матей и Лука, ни се струва, че винаги сме я знаели и даже сме присъствали на нея. Макар че е чудна.

Усещане за вечност, за изпълненост и сбъднатост на цялото време…Не е ли това тайнственото “изпълване на времената”, в което предвечният замисъл на Божия “съвет” се е изпълнил? Усещане за събраност на цялото време в безкрайно-плътен момент, усещане за биване във вечност сега…Не е ли това “изпълнилото се време” на Божия Промисъл, на вечния Божи Промисъл, който е събитие, който е Събитието с главна буква, в което самата вечност на Бога има своя рожден ден, самата вечност има своя ден първи? И този ден първи е изпълнен с един небивал дотогава покой, защото – нали Божията свръхпълнота се е родила днес, нали Любовта е положила крилете си на света, нали раз-решението на Историята е дошло. Бог на отците ни е тук.

Не е ли това картината на дълбоката, свята нощ над иудейската пустиня? И същевременно – казваме, че този покой е в корена си пронизан от радостно вълнение устрем, че той е възкликналост. Не е ли това същият онзи възклик на ангелите, явили се в онази нощ, не е ли това завтичането на пастирите към пещерата, не е ли това възкликът на самото небе, пратило звездата си над яслите?

Децата живеят с предчувствие за изненада, за подарък, за обективираща се Новост – казваме ние. Не чакат ли и те, както Младенецът, влъхвите отдалеч, които идват, за да принесат ливан и смирна?

* * *

Преди заспиването в мрака на предрождественската нощ ни докосва някаква очакваща напрегнатост, някаква безсловесна (или отвъдсловесна) кротка приветливост. Съ­ществува някакво тайно, но същевременно внятно знание, съществува като предчувствие, като струене от небето. Като отвореност на небето през цялата нощ. А небето, дори нощ­но, когато е отворено, е откровение на светлина… И някаква песен – не-звучаща, но внятна. Пее самата тишина, или по-­точно: светът е изпълнен със свръхприродна песен. Ангели­те са внятни в тази вечер.

И вестят сбъдването.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.
Предишна статияАнгел Игов гледа назад
Следваща статияДа говориш от името на жертвата

1 коментар

  1. Да чудеен разказ генериращ сакралност. Но някак красотата на разказа отскача от рационалното знание че говорим за това че Слъцето просто е достигнало до своето обръщало (тропосът) на Козирога и се запътило отново към другото му обръщало това на Рака. Дневната радияция спасяваща ни от злините на тъмнилото е облечена в битовата митология на раждането на новото, спаителното и някакси съперничи на съзнанието което ни казва че иде реч за имеративите на атрономическия цикъл. Това е и проблемът на ортодокалната откъснатост от сегашнот. Едно архаично тълкуване на традицията. Сегашният човек няма нужда от сакралните дрехи за да възприеме физическата закономерност. Ние разбираме какво става. Отидоксалната религиозна практика е фундаметализирана от опитите си да оцелее във враждебна среда и касулира, изолира клира от сегашите нужди на модерното общество. Тази му изолация превъща поповете в оркестр за сватби и погребения един досаден фон на случващото се. Клира вече не играе ролята на пастира на стадото. Модерност му сведе роля на визуализиране на традицията, нещо което клира не иска да играе. Другите светове опитомиха традицията, примерно Япония. Та дори и понтифика го раздава медиен герой. А ние оставаме зстинали между езическия бъдник и огньове блеснали по прозорците ни и трепетното очакване да се роди персийко семитския спаител докаран ни от елизираия изток. Богословският прочит и дислексията породена от светската ни битност. Пак ли ние сме виновни?