0
925

Розата на Балканите

Публикуваме увода от двутомната история на България на проф. Иван Илчев (ИК „Колибри“).

Изданието е с подзаглавие „Кратка българска история за любопитни читатели“ и включва два тома: първият обхваща историята на България до края на XIX век, а вторият – историята на България през XX век. Осъществява се с подкрепата на Национален дарителски фонд „13 века България“.   

Проф. дин Иван Илчев е български историк, ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ в периода 2007–2015 г., член-кореспондент на Българската академия на науките от 2012 г. Бил е гост-професор в Държавния университет на щата Охайо, Калъмбъс и Мерилендския държавен университет, Центъра „Уудроу Уилсън“, Вашингтон, САЩ, Университета на Чиба, Япония. Автор е на книгите: „Докосвания до Америка“, 2003; La rose des Balkans. Histoire de la Bulgarie des origins‚ nos jours, 2002; „По на Запад, най на Запад – Япония. Писма на един гайджин.“, 2001; „Родината ми –права или не! Външнополитическата пропаганда на балканските народи, 1821–1923 г.“, 1995;  „Рекламата през Възраждането“, 1995; „България и Антантата през Първата световна война“, 1990; „Уинстън Чърчил и Балканите“ (с Г. Гунев), 1989.

„Розата на Балканите“, Иван Илчев, ИК „Колибри“, 2019 г., художествено оформление Галя Герасимова.

УВОД

Всички ние сме зидари на времето,
гоним сенките и хващаме водата за пъпа.
Милорад Павич, Вътрешната страна на вятъра или роман за Херо и Леандър

Десетилетия наред съм изчитал с любопитство многобройни изследвания на нашата история, преди да ми хрумне да напиша тази книга. И защо се захванах с нея? Истории на България дал Господ! Но все ми се струва, че я няма историята, която българинът – не специалистът историк – а влюбеният в миналото на своя народ, заслужава. Не книга, която ще подхранва у него лъжлива мания за величие. Нито пък такава, която да се вайка над изтърваните шансове и окаяното ни положение днес. А история интересна, история донякъде поне честна и уравновесена, история, която да се чете като роман. Искаше ми се да нарисувам картина, по-различна от обичайно поднасяната в научните издирвания. Не съм сигурен колцина от сънародниците ни сега могат да се огледат в историческите проучвания и да кажат: „Това се отнася за мен“. История, която да не съдим с днешните ни мимолетни пристрастия, а която да обглеждаме любовно и с разбиране. Да се отдалечим от нея и да присвием очи, за да опитаме да разберем цялото, което се крие зад донейде хаотичните факти, събития и непредсказуемите действия на отделни личности.
Никога не съм приемал, по-скоро интуитивно, отколкото осъзнато, историческия детерминизъм.

Обичайно е историкът да твърди, че случилото се е било единственото възможно да стане. Това, че даден политик е могъл сутринта да се ядоса на жена си и след това да вземе неправилно тактическо решение, можело и да се пренебрегне, тъй като след известно време триумфално побеждавала правилната от историческа гледна точка тенденция. И така да е, но за людете, на които се налага да живеят в това пренебрежимо от историческа гледна точка време, последствията понякога са твърде болезнени.

През ХVII в. философът и природоведец Готфрид фон Лайбниц издига идеята, че живеем в най-добрия от всички възможни светове. Вярно, че Волтер в своя „Кандид“ опитва да осмее, обругае или принизи идеята му до това, което Бахтин нарича телесна долница. На него тя може и да не му е харесвала. Историците, възпитани в духа на хегелианството, обаче я прегръщат с любовна страст. Дава им възможност да представят ограничените си познания за някое конкретно явление от миналото като продукт, неизменен и затова подходящ за изследване в едва ли не чистото лабораторно обкръжение на вече станалото, на извършеното, на непроменящото се. Нищо по-чуждо за ума на историка от азбукито на химика или физика, който в своето изследване променя параметрите на средата, за да види как ще реагира обектът, как ще се променя самият той и какви промени ще въведе на свой ред в своето обкръжение.

През последните двайсетина години условията се промениха. Надолу с главата в калта бяха запокитени правоверните историци марксисти. Някои си останаха там. Други изплуваха. С цената на отказа от много от истините, които бяха поддържали в писанията си, ако не винаги и в душите си. С други думи, развенчан бе, или поне не е модно да не признаваш, че не е развенчан, марксизмът. Но не е развенчан историческият детерминизъм. А той е в основата му. И бившите марксисти, и техните обвинители не го подложиха и за миг на съмнение. Своего рода извор на спокойствие, тотемен стълб, окичен със символите на връзката ни с миналото, което ни дава спокойствие в сегашното.

Докато за нас миналото е еднозначно – в своя класически роман „Трудно е да бъдеш бог“ братя Аркадий и Борис Стругацки го сравняват с еднопосочен затворен път, – то за съвременниците бъдещето е било пълно с неизвестност, та не бива с леко сърце да произнасяме присъди над деянията и решенията им. Преди няколко години в Народния театър даваха пиесата „Черна комедия“ от Питър Шафър. В нея действието се развиваше в обстановка, преобърната с главата надолу. Случката се разиграваше в дом, в който непрекъснато гасне токът. Когато на сцената светваше, зрителите се веселяха при гледката на актьорите, блъскащи се в столовете, в масите, в острите невидими ръбове на своята „тъмнина“. Когато в къщата осветлението проблясваше, сцената потъваше в тъма и зрителите можеха само да чуват шума от уверените движения на артистите, които се движеха в своята „светлина“.

Подобен е нашият поглед към миналото – вбесяваме се от очевадните сега грешки на главните действащи лица, които тогава опипом са се щурали из своята тъма, мъчително налучквайки пътя към бъдещето.

Преди години в Съединените щати имаше един играч на американски футбол, известен с неподозираното от самия него остроумие в изказванията му. Та той веднъж бе рекъл: „Трудно е да се предсказват нещата, особено когато те предстоят“ (има и други претенденти за автори на тази фраза).

Убеден съм, че независимо от напъните ни да сме напълно обективни, представата ни за историята е доста произволна. Тоналността на историческата картина зависи не само и не толкова от истинския колорит на пейзажа, колкото от предпочитанията в палитрата на рисуващия или просто от тубичките с цветове, които му е връчило неговото време и които волю-неволю трябва да размесва. Та и тя като Пикасо минава през своите „розови“ и „сини“ периоди. По-лошото е, че у нас едни и същи историци преминават през тези периоди, угодливо чупейки кръст пред менящата се конюнктура.

Дразнел съм се от стесняването на предмета на историята. Често под история на България, особено в новото време, се разбира това, което се е случвало в София. И докато историята на случвалото се в София е действително интересна, то колко по-интересна е историята на цяла България.

Доста отдавна престанах да вярвам в изключителността на историята ни. Когато бях студент, ме учеха, че алафрангата е типично българско явление характерно за нашето Възраждане. По-късно видях, че по същото време сходни процеси вървят в Латинска Америка, да речем.

Когато избухва Априлското въстание, избухва въстание и в Синцзян, днес в Северозападен Китай. Само че с обратни аргументи. И тук има пропаганда, този път на въстаналите мюсюлмани, че китайците готвят клане на мюсюлманите, и тук има харизматичен водач като Бенковски, и тук има намеса на великите сили.

Постепенно работата ми ме научи на взаимното влияние между събитията и на това, че почти всичко в този свят е обвързано, че модели се правят много трудно в историята, че като направиш своя модел и го натикаш в чекмедженцето, добре – но като опиташ да го затвориш, за да надпишеш етикетчето отгоре, все нещо няма да става – или коленце ще стърчи, или лакътче няма да влиза, – та започнах много да внимавам, когато пиша обобщаващо за големи групи – човечество, народ, и да си давам повече сметка за вътрешните противоречия.

С други думи, първоначалният замисъл набъбваше и набъбваше. Руският колективен автор на афоризми от ХIХ в. Козма Прутков казва: „Изплюй се в очите на този, който ти каже, че е възможно да обхванеш необхватното“.

Аз, макар и сериозно изкушен, не набрах необходимата смелост да последвам този разумен съвет, а по-скоро бих искал да се извиня пред тези читатели, които не ще намерят на страниците това, което ги интересува, или пък са чували друга версия от тук изложената, или пък не споделят позициите на пишещия, или пък (неподправена радост за всеки читател!) са го хванали в грешка. Единственото, което ми остава, е да се позова на по-ранен съвет на същия Козма Прутков: Никой не може да обхване необхватното.

Невъзможно е да се напише подобна книга, дори без да храниш претенциите за изследване – а тя няма такива претенции! – без да се черпи с щедри шепи от стореното от десетки и стотици колеги – от мастити учени до скромни краеведи, влюбени до болка в родното си място и измъкващи най-потресаващи подробности, обикновено пренебрежително отминавани от професионалния историк.

Какво е историята на България? История на българите, живеещи в нея. Да, разбира се, но не само това. Защото земята е вечна, народите са преходни. И нека да ценим нашата обективна преходност и субективна вечност. Историите на България, които познавам, са всъщност в огромната си част истории на българоезичните православни, живеещи на територия, която обичайно от ХIХ в. насам обявяваме за земя на българския етнос – опити, които се сблъскват с яростната съпротива на всичките ни съседи, без изключение. Постарах се поне до известна степен да изляза извън обичайните рамки.

Исках повече наши сънародници да се познаят в тази книга – независимо от това дали живеят в българската, или американската София, или в Елена, или в село Щръклево, Русенско, или в Корница, Благоевградско, или в Гранит сити, Съединените щати. Исках в нея да се видят поне донейде и тези от нашите съграждани, които живеят от столетия по земите ни – арменци, турци, роми, евреи, гърци. Дългът ни към тях е голям. Ще призная, че в това си намерение бях особено затруднен. Много от тях все още не са исторически народи в традиционния доскоро дух на нашата историография. Твърде малко може да се намери за тях извън историческата романтика, присъща на автори, родени в рамките на тези етноси, нерядко подложени в съвремието на оплюване, вдъхновявано от политически съображения.

Разбира се, открит остава и въпросът кои са българските земи. Като че с колебание описваме външните им граници. Да не ни обвинят в национализъм.

Или пък, не дай боже, в липса на патриотизъм. Страхът е оправдан. Защото границите им пулсират низ вековете. А какво всъщност разбираме под граници?

Наличието на държава ли е определящо? Или на български народ? Но кой ще каже кои от живеещите на полуострова и кога са започнали да се осъзнават като българи? И сегашните ни предели да вземем, и тези от времето на Симеона или Ивана Асеня – историците обикновено правят вертикален разрез във времето. Като че режат торта и ножът върви надолу през различните слоеве, докато опре до подноса.

Само че така безжалостно разрязват културни ареали, смесват историята на населения, оказвали се през вековете в различни държави и формирали различни идентичности.

Искаше ми се това да не е история, в която българите подхранват самочувствието си едва ли не само в противопоставянето със съседите. В много истории на родината ни сме оградени с народи, отношенията ни с които са вървели през вековете от лоши към по-лоши. Гърците в своя ипостас на византийци през Средновековието и фанариоти през Възраждането имат незавидната роля на постоянни врагове.

Безсилни сме да забравим по думите на Атанас Далчев ослепелите бойци на Самуила, но не възпяваме в рими одраните живи от Калоян гръцки първенци в Пловдив, които също са били родени в нашите земи.

Самите ние броим себе си за толерантни. С една мяра мерим. Не забравяме злините, които са ни сторили. Не забравяме добрините, които сме им направили.

Странна е нагласата на обществото. Не иска да чете и да знае неприятни за себе си неща, дори и да са се случили в далечното минало. Малко като героинята на приказката на братя Грим, която пита: „Огледалце, огледалце на стената, кажи, коя е най-красива на земята“, като, разбира се, знае какъв ще е отговорът.

Проф. Иван Шишманов още преди повече от столетие казва, че историята е най-пристрастеният адвокат, който и за миг не допуска клиентите му да забравят обидите си и непрестанно ги ръчка, насъсква ги един срещу друг, за да получи изгода. И все пак може ли да се обвинява чукът, който удря наковалнята и изковава веднъж плуг, а веднъж – меч.

Та ми се искаше да се съпоставяме по-скоро с другите европейски народи, нежели със съседите, чийто хал в историята често е бил като нашия.

Мислех си дали ще мога поне донейде да се абстрахирам от ролята на етническия фактор в миналото ни, който заема огромно място в повечето истории на България. Дали пък ролята му не е предопределена, защото държавата е създадена от два съвсем различни масива – славяни и българи? Но същото става и във Великобритания, а там след първия век – век и половина не изглежда да играе чак такава роля.

А доколко историята на България съвпада с историята на сегашните земи на българите? Щото тяхната диаспора във вековете, тръгнала вероятно някъде от предпланините на Памир, се проточва из цяла Азия, Европа, оставя в Кавказ, на Средна Волга, в Южна Италия групи хора, които с късна дата броим за наши сънародници.

Преди няколко години българският борец от Тараклия, Молдова, Николай Паслар спечели световната титла. До сълзи се развълнувах, когато чух какво отговори на журналистическия въпрос кому посвещава титлата си. На всичките Българии! – извика младежът. Като че такава е съдбата ни – един български народ с много Българии. Отделени една от друга от историческите превратности. От време оно насам. България нейде в Бавария. България нейде в Италия. България нейде в Кавказ. България на Волга. България в Македония. България на Дунав.

И в по-ново време – България в Банат. България в Бесарабия. България в Украйна. България в Крим. И в най-ново – очертават се и новите Българии – нейде отвъд океана. И дали историята ни е непрекъсната, история, в която различните етноси плавно са се преливали един в друг? Сериозни учени съвсем предпазливо, за да не ги обвинят едва ли не в ерес, намекват, че към седмото столетие и помен от траки в нашите земи няма. Та дали историята им е така неразривно свързана с българската, както сме учени от деца? Преди години тогавашният турски премиер Бюлент Еджевит побуни Европа и най-вече любящите си съседи гърците с твърдението, че турците са наследници на троянците. Че защо не? Нали живеят на територията, обитавана някога от тях. Англичаните са включили в своята история и тази на келтите, живели на Британските острови преди идването им, макар и да са положили сериозни усилия ако не да ги унищожат физически, то да ги изтласкат в най-затънтените кътчета на острова. Историята на испанците е низ от истории на завоеватели, дошли на полуострова, победили местните, за да бъдат на свой ред и те погълнати от следващата вълна.

Та оттук и съмненията като какъв трябва да бъде описан българският народ – като балкански? Или като европейски? И кои са балканските народи? Тези, които живеят на юг от Дунав? Тогава къде остават румънците? А унгарците, чиято територия в Средновековието наполовина е на юг от Дунав? Може би тези, които обитават един културно-исторически ареал с променящи се във времето граници, който преминава през сходни исторически изпитни, поддържа оживени икономически връзки, има общи черти в обществената психология, общи традиции.

Пък и кои народи са балкански? Ако броим тези, чийто произход е на Балканите – комай само албанците, а донейде и гърците. Негласно броим за балкански тези народи, които са дошли достатъчно отдавна. Но колко е достатъчно отдавна? Колко камъка правят купчина? Българите, сърбите, хърватите, румънците. Колко време трябва да живееш на Балканите, за да станеш балканец? Достатъчни ли са шестстотинте години на сефарадските евреи? А турците, наричани снизходително от патриотични историци „пришълци“ и „завоеватели“? Зер славяните и българите са дошли с мир. Балканци ли са унгарците, живеещи в Трансилвания? А татарите в Северна и Южна Добруджа? А и защо не се говори за алпийски, за хималайски, за андски народи, а за балкански? Излиза, че практиката е утвърдена най-вече за нашия полуостров, макар народите тук да са твърде различни. Различни, но и сходни. В преобърнатия далекоглед на чуждите наблюдатели те изглеждат взаимносвързани.

А европейски народ ли е българският? Пенчо Славейков в „Кървава песен“ се колебае:
Таз земя пределна
между сегашния и някогашний свят
на синура между възток и запад.
Преди години бе модерен възгледът за Балканите като контактна зона. За нобеловия лауреат Иво Андрич те са по-скоро мост. А дали не са фуния. Обърната с тясната страна на Изток. В която свободно влизат влиянията от Запада. Но е трудно за тези, които напират отвъд Босфора. Теоретикът на национализма Ърнест Гелнер казва, че двама души принадлежат към една и съща нация, когато всеки един от тях знае, че е член на тази нация и признава това качество и на другия. Простичко правило.

Според него излиза, че ние мислим себе си за европейци. Дали западняците ни мислят за част от своето културно-историческо пространство, е все още въпрос. Вътрешно неудобство комай усещаме, че сме на Балканите. И не е само наше това усещане. Словенците категорично отричат, че са на полуострова – част били от Юлийско-Адриатическата зона. Хърватите броят себе си за централноевропейци. Румънците в зависимост от обстоятелствата са ту балканци, ту централноевропейци. Гърците пък са южноевропейци, носители на средиземноморска цивилизация. Кои оставаме? Май не сме много – Босна и Херцеговина, Сърбия, Албания, Косово, Македония и България. Има и надежда обаче – Турция иска да е балканска държава. За нея Балканите – това е Европа.

Чудех се кога трябва да завърши тази история. Доста колеги се опасяват да пишат за периода след Втората световна война. Прекалено скоро било. Опира до въпроса кога завършва миналото. Кога започва сегашното, днешното? Въпроси с разноречив отговор. Търсени от древността до наши дни. Събитията от отлетялото съвсем скоро десетилетие, та и отпреди година-две история ли са, или са безразделен дял от науката за политиката?

Неотдавна (от гледна точка на историка, разбира се) един философ опита да обоснове мисълта, че историята вече била свършила. Едва ли не сме стигнали своего рода нирвана, спокойно езеро на безметежно битие, в което и вълничка не нарушава спокойствието на установеността. Не се получи. Защото животът има великолепната способност да не се влияе от схеми и модели, да не оставя любители ентомолози да го закарфичват, да го изсушават и да го прибират на тъмно неизменен и неизменяем в мрака на някое прашасало чекмедже.

Тукидид във всеки случай, когото величаем за един от бащите на историята като наука, който няма нужда нито от гневлива Хера, нито от войнолюбива Атина, нито от влюбчива Афродита, нито пък от хитроумен Хермес, за да дири първопричините на събитията, съмнения не изпитва. Има ясното съзнание, че това, на което е бил свидетел, в което е бил участник, което се е случило с него, си е история par excellence, та пише „История на Пелопонеската война“.

Само да не излезе, както казва героят на Николай Хайтов: едно е да искаш, друго е да можеш, а пък трето и четвърто – да го направиш.

Опитвах се да не формулирам дълбокоумни и политически правилни изводи на основата на факти, подбрани с умисъл, за да не заприличам на сина на онзи фермер, който в разказа на Марк Твен влетял развълнуван при баща си: Тате, идвай бързо. Работникът ни и Сали са в сламата – той си смъква панталоните, а тя си вдига полата и ще ни опикаят цялата слама. Сине – рекъл баща му, – фактите ти са абсолютно точни, но изводът, който правиш, е абсолютно неправилен.

Исках да напиша една недотам сериозна книга на тема, която без съмнение е сериозна. Не виждам защо изсушаваме и мумифицираме миналото в проучванията си, та да отблъскваме читателите и да ги отпращаме към творенията на псевдоисторици, които не се колебаят да гъделичкат националното самочувствие с внимателно подбирани факти.

Дали сериозността, с която боравим с историята, има връзка с националната психология, с почитта ни към миналото, преминала в пиетет, в религиозно преклонение, което не позволява и сянка от усмивка да набърчи лицето ни? Опасяваме се от основателността на страховете у Джордж Оруел. Дали пък безсъзнателно не вярваме във фразата, че който владее миналото, владее бъдещето? И затова не искаме да го изпуснем от ръцете си.
Искаме да го контролираме. Безалтернативно.

Защо никога не се смеем, когато говорим за него? Трагично било. Е, било е, но сме оцелели, тук сме, има ни. А други народи, подавали толкова много надежди, са останали само исторически спомен. Къде е българската хумористична книга за османското владичество, и то книга, в която няма да осмеем турците, а себе си, нас самите, хъшовете например, защо не и Левски? Няма я сред историците. Не са много примерите и сред писателите ни. Защо французите умеят да се забавляват, да се подсмихват на историческите си герои, да оплакват злощастната съдба на Орлеанската дева, но и убийствено да подиграват обръгналата ѝ девственост? Англичаните също го умеят, италианците го умеят, ние – не.

Като студент, помня, никога в лекциите и намек не бе правен за въздействието на обикновените човешки чувства, да не говорим за лъстта върху историята. Пардон, с едно изключение. Завещаната ни от Античността още величава трагедия за политическата алчност на Антоний и Клеопатра. А най-малко ние, българите, имаме основания да пренебрегваме човешкия фактор в политиката. Че ние сме дали единствения пример в застиналата в своите средновековни религиозни предразсъдъци Европа, в който заслепен от любовта си владетел рискува в нейно име не само военен конфликт със съседите си, не само прави своя любовница навярно хубавата еврейка, на която Иван Вазов в своята драма „Към пропаст“ дава името Сара – и сега българите я знаят така, макар никъде в изворите да не се споменава името ѝ (което и другаде е ставало, чак дотам предубежденията не са играли роля), – но и се жени за нея. Така че последният български владетел Иван Шишман, запомнен в народните песни като бранител на царството ни (макар и руган сега от някои историци), по кръв е евреин.

Защо се движим като мравки по едни и същи дълбоко вдълбани пътечки, без да вдигнем поглед? И въздигаме в закон собствената си неспособност да погледнем от високо и да видим, че земята е образдена с пътища, които можеш да поемеш – кеф ти на изток, кеф ти на запад.

Всъщност, дори ако се вгледаме в нашата история само, не е трудно да видим случаи, когато развитието на нацията ни, а понякога и това на околните, та и на цяла Европа, е могло да тръгне по съвсем друг път.

Слава богу, в последните години поне някои от колегите – а техните работи съм ползвал особено охотно – се върнаха към старото значение на историята като история, като разказ, като случване, което е по-добре да е интересно, за да задържи вниманието на читателя. Ако се направи дребна икономия – не подмяна или манипулиране! – на истината в полза на въздействието, за мен не е толкова голям грях – та нима е нужно читателите да запомнят в колко часа е бил превратът на 19 май, по-скоро ще трябва да осъзнаят, че тогава в историята на страната е станало нещо ново, неслучвало се преди. Това мое убеждение се дължи може би на особеностите на развитието ми като историк. С годините започнах да установявам с учудване, че все по-малко започвам да се кланям на „светая светих“ на всички историци, „Негово величество документа“, както го нарекох в едно по-късно есе. Защото често е лъжовен, защото отразява ограниченото и често моментно мнение на този, който го пише, защото съзнателно или несъзнателно преиначава истината, нагласява я към моментни интереси.

Започнах да търся по-широки обобщения на това, което се е случило и което трудно личи в документа – стих, роман, разказ, карикатура, пощенска картичка, песен. Струваше ми се, че в тях са закодирани подсъзнателните обобщения за епохата, които всъщност търся. Оттук започнаха и съмненията ми доколко историята е наука и доколко изкуство. Съмнения, които би трябвало да са анатема за професионалния историк. А ако е изкуство, то формата е много важна. Чудех се за кого всъщност пиша. И реших, че не искам да пиша само за посветените – интересува ме мнението на любопитните, на скептичните, на мислещите. Много добре според мен поне го е изразил най-големият поет на Уелс Дилан Томас:

In my craft or sullen art
Exercised in the still night
When only the moon rages
And the lovers lie abed
With all their griefs in their arms,
I labour by singing light
Not for ambition or bread
Or the strut and trade of charms
On the ivory stages
But for the common wages
Of their most secret heart.

В моя занаят или изкуство,
упражнявано в среднощен мрак,
в който само месецът се пени,
а пък влюбените са в кревата
с всичките си мъки и неволи,
аз се бъхтя чак до птичи зрак
не за славата или софрата,
или за вълшебнически роли
върху сребърни сияйни сцени,
а за тези надници безценни
на най-съкровеното им чувство.

Превод Александър Шурбанов

Амбицията ми е скромна. Отговаря на това, което е казал Теофраст още преди две хиляди години: със стремеж по-скоро да раздели и разграничи нещата, а не с намерение и увереност да ги разреши.

И накрая. Цялото ми същество на разумен човек и цялата ми подготовка на професионален историк въстават срещу тъй популярните в последните години опити да бъдат изкарвани българите едва ли не първите европейци. Твърди се и в медиите, и в книги, които претендират да са сериозни, че нашият народ стои в основата на световната и европейската цивилизация; че приносът му в културата е по-голям от този на народи, чиито имена греят ярко в миналото на човечеството; че сме народ, чиито произведения на изкуството са предизвикали учудването на мало и голямо от близо и далеч; народ, който е имал блестяща литература и култура, когато предците на древните французи или германци с труд са изгазвали блатата на Долен Рейн; народ, пред който враговете треперели и се разбягвали при първия сблъсък.

Все фрази, които може да срещнете в редица популярни издания на истории на България. Този, който очаква да ги прочете и тук, по-добре да не отгръща следващите страници, защото ще се разочарова. Нелепо и недостойно е народите да имат родовата гордост на картофите – всичко най-хубаво, което притежават, да е заровено под земята. Твърдят, Конфуций казвал, че за да видим истинската големина на нещата, трябва да ги съизмерим първо с равните им, а после и с по-големите, и с по-малките от тях. Та този беше принципът, по който изграждах тази история на България. Без да муча в телешки патриотичен възторг, но и без да умалявам достиженията на предците ни, да видя къде стоят те в многоцветната общоевропейска и общочовешка палитра. Смея да твърдя, че за своите възможности българите са се справяли задоволително с предизвикателствата, пред които са били възправяни през последните петнайсетина века – предизвикателства, под тежестта на които са се огъвали и погивали далеч по-многобройни от тях народи. Или, ако погледът ни към миналото е свеж и доколкото е възможно непредубеден, ще намери немалко неща, с които да се гордеем, макар и немалко, които бихме предпочели да премълчим, но не бива, колчем искаме да запазим самоуважението си.

И още по-накрая, за мен изучаването на историята винаги е било приключение. Опитал съм се в тази книга в рамките на своите възможности и читателите да въвлека в това приключение, в което не липсват битки, но и мирни лета; злодеи, но и романтични герои; празници, но и тъги.
И нека завърша с думите на Марк Твен: В крайна сметка това е историята. И част от нея е истина.