0
4038

Романистът е съмняващ се човек

Армел Жоб © Philippe Matsas

С белгийския писател, който ще гостува на Софийския литературен фестивал, разговаря Красимир Кавалджиев.

Армел Жоб е роден пред 1948 г. в Хейд (Дюрбуи), Белгия в скромно семейство, пропито от старата валонска култура. Завършва класическа филология в университета в Лиеж и става директор на училището, в което в продължение на двайсет години преподава гръцки и латински, преди да напусне образователната система, за да се посвети на писането. Като писател работи за издателство Робер Лафон (Париж). Автор е и на театрални пиеси. През 2002 г. учредява наградата Хоризонт за втори френскоезичен роман, определяна днес от повече от две хиляди читатели. Член е на Кралската белгийска академия за френски език и литература. В превод на български е издадена книгата му „Пропусната жена“ (изд. „Аквариус“, 2017, превод Светлана Панчева). Той ще гостува на Софийския международен литературен фестивал, посветен тази година на френскоезичната литература. Срещата му с българските читатели е на 13 декември, петък, от 16 часа в Мраморното фоайе в НДК.

Господин Жоб, вашият житейски път е твърде своеобразен: получили сте класическо образование, учили сте старогръцки и латински, били сте директор на гимназия. Вашата длъжност пречеше ли ви на писането, или в известен смисъл го благоприятстваше?

Армел Жоб: Преди да стана директор на гимназия, бях преподавател по латински и старогръцки – едно твърде литературно занимание, посветено на четенето на антични автори, на анализа на тяхното мислене и на превода. Двайсет години вършиx тази работа. Като директор вече четях само административни текстове, пишех само доклади, водех статистики и т.н. Нещо ми липсваше, въпреки че, от гледна точка на човешките взаимоотношения с учителите и учениците, тази работа беше вълнуваща. Тъй като вече бях написал като хоби няколко разказа, публикувани в някои вестници и списания, започнах да пиша първия си роман вечер у дома, което ме разсейваше от доста неблагодарните материални притеснения в работата ми. Следователно може да се каже, че случайностите в моята кариера в сферата на образованието ме накараха да пропиша романи. Ако си бях останал учител, работата ми с учениците сигурно щеше да е достатъчна, за да задоволи интереса ми към литературата.

Намирате ли, че вашето собствено обучение е допринесло с нещо за избора ви да се заемете с белетристика? Даде ли ви ученето метод за конструиране на фабула? Макар и твърде чужди на всякакъв класицизъм (тъкмо напротив), вашите романи като че ли са подчинени на солидна наративна структура, която ги прави още по-привлекателни за читателите.

Мисля, че филологическото образование ме научи най-вече да се съмнявам. Класическият филолог е човек, който трябва да се опита да вникне в мисленето на автори, които са твърде отдалечени от нас във времето, които са живели в друг контекст като резултат от знанието, от философските и религиозните идеи, от обществените условия на своето време. Филологът е човек, който се сблъсква с постоянна несигурност: разбира ли наистина какво е написал авторът? Всеки текст почива върху някои подразбиращи се неща, върху които авторът не се разпростира, защото те са очевидни за неговите съвременници. Но тази очевидност вече не съществува за читателя, който живее две хиляди години по-късно. Самият текст, поради мъчителното си предаване през вековете, понася изменения, които могат да засегнат неговото значение. Филологът следователно е човек, който се съмнява. За мен романистът е на първо място съмняващ се човек. Той си мисли, че ще може да разкаже мило и любезно историята, която си е наумил, но щом се захване с работа, забелязва, че разполага само със стереотипи за живота на другите. Сега, когато трябва да покаже как живеят те, какво мислят, какво чувстват, започват да го изпълват съмнения. Романът е крехка конструкция, която нищо не твърди, но задава много въпроси. Мисля, че именно в тази нагласа трябва да се търси основното влияние на ученето върху работата ми на белетрист.

През последните години се наблюдава професионализиране на литературата. Какъв е според вас „процентът“ на спонтанност и на умозрителност в литературната творба?

Действително има все повече и повече романи, „произведени“ като потребителски продукти. Доколкото публиката ги приема като най-обикновено развлечение, това не е проблем. Можем да обичаме изтънчената гастрономия и въпреки това да ходим от време на време в „Макдоналдс“. Независимо от това, великите творби винаги са творби, в които писателят се подчинява на желанието да се присъедини към човешкостта, за която са характерни както благородство, така и низост. Не е лесно да се разграничи делът на спонтанност и умозрителност в изграждането на един роман. Има, разбира се, един, ако мога да кажа, стратегически аспект на творбата, но той трябва да бъде реализация на някакво дълбоко вдъхновение, което черпи от чувствителността на автора. Силно съм убеден, че времето отсява най-важното. Великите писатели – тези, които дълбоко в душата си намират отговор на въпроса за нашата съдба, винаги надживяват своето време. Малките производители, колкото и да са многобройни, какъвто и успех да са постигнали, ще бъдат пометени от идните поколения.

Вие чудесно владеете изкуството на съспенса. Докато следва фабулата на романите ви, читателят е убеден в нещо до мига, в който увереността му рухва благодарение на умело преобръщане в най-неочаквания момент. Това е въпрос, който обикновено се задава на всеки писател: кои бяха вашите учители по писане?

Сред авторите, които най-силно ме впечатляваха в гимназията, е Ги дьо Мопасан. Бях очарован от неговите разкази и новели. На няколко страници в сбита форма той съумява да създаде пред погледа ни един невероятно реален свят. И почти винаги краят на творбите му изненадва читателя с финалното разкриване на някаква истина, която той не е успял да забележи. Въпреки че никога не съм имал намерение да започна роман с мисълта, че ще пиша „като Мопасан“, смятам, че впечатлението ми от прочита на неговите произведения на млади години продължава да ми въздейства на подсъзнателно ниво.

Един наш писател, по професия сценарист и режисьор, написа първия си роман на 77 години. Мислите ли, че има възраст за написването на първи роман?

Навремето в една книга от Пол Леото прочетох, че човек нищо не трябва да пише преди 40-годишна възраст. Мисля, че има известно основание в това твърдение. Като видя какво съм писал на 25 години, направо ме хваща срам. Когато човек прописва късно, знае много добре, че вече не е време да се занимава с младежките си тревоги. Когато е на 77-години, писателят със своя житейски опит се посвещава на най-важното. Той вече не може да пише за себе си – това би било абсурдно, – а задължително пише за идващите след него. Големите писатели пишат не за себе си, а за другите.

Какво мислите за ролята на писателя в свят, който сякаш върви към погибел? Могат ли писателите да влияят на общественото мнение, да обърнат хода на нещата?

Очевидно е, че великите литературни произведения от миналото са оказали съществено влияние върху развитието на човечеството. Нека помислим за западната цивилизация, която пие от два извора – гръцката философия и Библията. Гръцките философи, авторите – най-често анонимни или слабо известни – на Стария и Новия завет, са изградили нашите умове, нашата чувствителност. Така че има много писатели, които могат да променят хода на световните дела. Остава да разберем дали нашата епоха, която смята себе си за много по-висша спрямо миналите епохи, все още е способна да произведе такива гении. Докато чакаме да дойдат тези велики автори, ние, малките писатели, каквито сме в по-голямата си част днес, имаме за задача да поддържаме живи, с ограничените си средства, основните въпроси, които литературата трябва да поставя пред света. Повечето писатели са просто мравки, но задължението им е да щипят човечеството, което е като някакъв тромав дебелак, изгубен в гората на предразсъдъците.

Тук се изкушавам да ви задам един по-общ и по-идеалистичен въпрос за ролята на изкуството. Достоевски казва, че красотата ще спаси света. Споделяте ли неговото мнение? Красотата ли е първа грижа на литературата?

Не мисля, че Достоевски е имал предвид литературната красота, когато е изразил тази известна мисъл. Знаем, че Достоевски е мразел красивото писане. Няма нищо по-непоследователно, по-безформено от неговите гениални романи. Достоевски е имал предвид красотата на душите, в случая красотата на душата на княз Мишкин от „Идиот“, която е единственото убежище за човечеството срещу злото, което го разяжда. Мисля, че литературата трябва да търси красивото или доброто, но средствата, които тя използва, варират според жанровете. Поезията например може сама по себе си да бъде израз на красивото. Романът по необходимост не действа по този начин. Романистът често е покрит с прах миньор, който при излизането си от мината се раздира от кашлица, ала носи в ръката си къс самородно злато. Понякога романистът е единственият, който забелязва пламъчето на човечността в разгара на някой катаклизъм. Сещам се за „малката доброта“ в „Живот и съдба“ от Василий Гросман, за онези малки жестове на милосърдие между противници, които авторът отбелязва сред абсолютното варварство на Втората световна война.

За българския читател вашата страна се свързва на първо място с обединена Европа. Според една по-фолклорна представа Белгия, това са шоколадът и бирата. По-старите поколения читатели я свързват с „Легенда за Уленшпигел“ на Шарл де Костер (която впрочем бе преиздадена преди 2-3 години). А каква е вашата представа за България?

За мен като елинист България е страната на траките, от които се възхищаваше Херодот. Тя е страна, която ми създаде големи главоболия, докато изучавах балканските войни по нова история в университета! Сред интелектуалците от български произход особено съм възхитен от Елиас Канети, Цветан Тодоров, Юлия Кръстева. Преди няколко години прочетох на френски прекрасния роман на Анжел Вагенщайн „Сбогом Шанхай“. Бих искал да се запозная и с други български автори, защото смятам, че най-добрият начин да опознаеш един народ е, като четеш неговата литература. Много разчитам на гостуването си в София, за да получа съвети.

Въпросът за регионалните езици е чужд на българските читатели. В Белгия обаче той е ключов. От създаването на вашата държава френският е един от официалните ѝ езици. Но вие помните и време, в което валонският все още се е говорел и вие самият сте го говорили извън училище. Какво мислите за изчезването на регионалните или на малцинствените езици?

Като дете живеех в среда, в която обичайното средство за общуване беше валонският. Той е диалект, произхождащ от латинския език, както корсиканският или окситанският, които са останали като него регионални езици. В училище учехме френски, а валонският нямаше никакво място там, дори като цяло беше пренебрегван. Днес са останали много малко говорители на валонския, скоро той ще бъде мъртъв език. Разбира се, има много други езици в света, които са изчезнали, това е естествено явление. Когато Белгия се е появила на картата през 1830 г., хората в северната и южната част са използвали диалекти: различните валонски наречия на юг и различните фламандски говори на север. Тогава управляващите са решили да има официален национален език за всички – френския, което единодушно е било подкрепено от фламандската и валонската буржоазия. Езиковият въпрос, който днес противопоставя фламандците и валонците, се дължи на факта, че валонският народ лесно научава френски, защото валонският е романски език, за разлика от фламандците, чийто диалект принадлежи към германската езикова група. Тъй като смятат, че сега френскоговорящите искат да наложат своя език, фламандците са се обединили около нидерландския – език на холандците, от същата група като фламандския, и са решили да го противопоставят на френския. Оттук и непрекъснатите езикови кавги – за щастие мирни – у нас.

Мисля, че съм имал късмета да говоря два езика от най-ранна възраст. Това ти дава възможност да придобиеш веднага една относителна представа за езиците, да разбереш, че всеки от тях има свой гений, свои предимства и недостатъци. Когато обработвам градината си, мисля на валонски, защото този селски език е много по-адаптиран към този вид работа. Но да философствам на валонски е много трудно – той не притежава богатството на френската абстрактна лексика. Ако говорех само френски, сигурно щях да си мисля спонтанно, като някои французи, че това е единственият интелигентен език на света.

Как виждате бъдещето на Европа? Мислите ли, че се отива към регионализиране на държавите по примера на Белгия?

Струва ми се, без изобщо да се изживявам като оторизиран политически наблюдател, че националистическите движения, които познаваме днес, са последните вълни на „пролетта на народите“, започнала през XIX век с демонтажа на големи империи като Османската или Австро-унгарската. Това е крайният етап от самоизолирането на народите в идентичността, който кара една малка страна като Белгия все още да се смята за твърде голяма за две култури. Но докато през XIX век националистическите движения са били плод на романтизма, днес те са плод на егоизма. Ако Фландрия, Каталония или Падания отстояват своята автономия, то е заради факта, че са богати. Тези региони вече не искат да подкрепят финансово куците патета – държавите, в които са се оказали вкопчени поради историческите обстоятелства. Струва ми се обаче, че както показа историята, фрагментацията има и обратен ефект – извършва се прегрупиране върху нови основи. Така видяхме, че малките германски държави, разпокъсани до крайност в началото на XIX век, постепенно са се прегрупирали и са изградили днешна Германия. Можем да се надяваме, че Европа ще разшири своите прерогативи и ще играе тази обединяваща роля в бъдеще.

Има ли някакъв европейски дух, променя ли се той, или е на път да се изгуби? Все въпроси, които занимават съзнанието на днешните българи…

Макар европейските институции все още да са твърде несъвършени, можем да констатираме, че те работят много по-добре от редица национални институции. В Белгия от една година има правителствена криза и преговорите за създаване на ново правителство буксуват сред всеобщо безразличие. Поне Европа, въпреки възходите и паденията на Брекзит, бавно, но сигурно си проправя път. Колкото до самия европейски дух, той е един толкова нов стремеж, че за постепенното му осъществяване трябва да се възлагат надежди на по-младото поколение. Струва ми се, че младите хора постепенно и по естествен път стават европейци благодарение на многото обмени между учебните заведения. Впечатлен съм от факта, че сега всички студенти в нашите университети считат за нормално и очевидно да отидат в друга европейска държава. За мен това наистина е много добър знак за бъдещето.