0
1472

Романтика на страха

Labor Day 3

„Денят на труда” се отличава от предишните филми на Джейсън Райтман със задълбочаване в драматичния потенциал на историята, както и с безспорния талант на Кейт Уинслет и Джош Бролин.

Американците продължават да се изненадват, когато някой независим филм се окаже неочакван, „твърде” стойностен и доходоносен. Така преди години „Джуно” за бременната тинейджърка попадна на гребена на вълната и изтегли там Джейсън Райтман. Канадският режисьор излезе от сянката на баща си Айвън и ни показа нов тип комедиен стил, в който реализмът и горчивината си съперничат с непосредствеността и свежите хрумки. Това е важна препратка, когато 6 години по-късно Райтман младши навлиза предпазливо в зоната на драмата с „Денят на труда”, където го очаква безспорния талант на Кейт Уинслет и Джош Бролин.

Изоставена от съпруга си, разтърсвана от пристъпи на агорафобия, потънала в необятните фази на депресията, Адел живее живота си на каданс, или поне така изглежда през погледа на един тинейджър – сина й Хенри, на когото често му се налага да изпълнява ролята на мъжа в семейството, за да стопли самотната душа на майка си. През последната седмица от лятото на 1987 г., някъде в американската провинция, беглецът от затвора Франк принуждава Адел и сина й да го скрият временно в дома си. Взаимоотношенията им придобиват неочакван обрат (почти светкавично, що се отнася до реалното време и с някаква меланхолична наслада в ритъма на екранното). В продължение на четири дни животът на тримата става „жертва” на недоизживени и чисто нови емоции, които ги събуждат от летаргията на миналото (или на детството, в случая с Хенри) и им дават възможност да продължат напред.

LABOR DAY

Екранизация по романа „Дългият уикенд” на Джойс Мейнард, „Денят на труда” се отличава от предишните филми на Джейсън Райтман със задълбочаване в драматичния потенциал на историята, който прозираше и в горчиви комедии като „Джуно” или „Високо в небето” (с Джордж Клуни). Новият му филм притежава нещо от съспенса и тревожното безпокойство на трилъра, съчетано с чувствителността и трогателните емоции на (мело)драмата. Ретроспекциите се намесват привидно хаотично, къде за да изяснят, къде да мистифицират онези мигове от миналото, които мотивират поведението или обясняват съдбата на главните персонажи.

В основата си историята е семпла, може би дори леко недостоверна, както звучат много житейски стечения на обстоятелствата. Любопитен е режисьорският подход, който създава един филм, провокиращ различни асоциации: нещо от атмосферата на „Пътят на промените” (дали безнадеждно спрялото време в американската провинция или самата Кейт Уинслет?), нещо от взаимоотношенията в „Мостовете на Медисън” (някъде между  предпазливата сдържаност и закъснялата надежда за взаимност), нещо от стила на Юджийн О’Нийл… И все пак съвсем различен сюжет, в друго време, с друг разказвач.

„Денят на труда” съумява да изгради междуличностните отношенията с емоционална и визуална плътност. Адел е вяла и инертна, сякаш е оцелял единствено майчинският й инстинкт. Франк излъчва мощен магнетизъм, който неизбежно нахлува в света на нейната самота и събужда спомени. Бавният ритъм на филма позволява еволюцията на всеки един от персонажите, а угнетената атмосфера се превръща в чувствено освобождаваща. Джейсън Райтман приема предизвикателството на драмата и го удържа в един вълнуващ филм, наситен с нюанси. Редуват се подтискащи, обнадеждаващи, самотни и горещи сцени, изпълнени със самота, предчувствие за тъга и опасение от неизбежната промяна.

От страха до емпатията, „Денят на труда” е доста странен филм. Защото през цялото време подвежда зрителя към трилър, защото разказва обикновено една необикновена история, защото вплита задъхани (и артистично „засукани”) ретроспекции в един реалистично непригоден към мистерии сюжет, заради бруталността на романтиката, и най-вече заради бавното разгаряне на пламъчето в погледа на Кейт Уинслет.

Деликатните емоции, меланхоличният тон и талантът на актьорите вдъхват душа на една история, която сама по себе си балансира по ръба между неправдоподобността и клишето.

Labor Day 2

Истинският успех на филма се корени в актьорските имена. Кейт Уинслет и Джош Бролин попадат в плен на чудесна алхимия, която озарява всеки дребен жест, настойчив поглед и кротка усмивка, разменени между двамата. Естественост, човечност и достоверност се излъчват от тези изстрадали души, които постепенно се презареждат за живота един чрез друг. Взаимоотношенията им функционират съвършено на екрана и придават смисъл на всеки дребен сюжетен детайл, който може да изглежда нелогичен или не на място. Емоциите, които обгръщат Адел и Франк като защитна завеса и ги отделят от недоброжелателния свят (на неразбиращите съседи и преситените зрители), са наистина всепоглъщащи, без да изглеждат пресилени.

Въпреки играта с взимане на заложници, не може да се каже, че „Денят на труда” е интерпретация на Стокхолмския синдром. Любовта отхвърля бремето на самоличността в този филм за изгубени души, а моралните категории се размиват в зоната на личното възприятие, където човек е сам, вероятно невинен, но единствено отговорен за всеки избор, който прави. Джейсън Райтман не раздава присъди и оставя справедливостта в ръцете на съдбата.