0
1655

Романът и духът на времето

Едно от достойнствата на истински съвременния роман е загатването

Интервю с Георги Марков за съвременния роман, публикувано в сп. „Септември“, 1962 г.

Харесвате ли съвременните български романи?

Не харесвам такива въпроси.

Какво не Ви харесва в съвременните български романи? Или този въпрос също не ви харесва, както първият?

На този въпрос ще отговоря, но преди това искам да уточним понятията. Изглежда, че вие схващате съвременния роман като единно явление, когато такова нещо няма. Като говорим за слабостите на редица романи, не бих желал в никакъв случай те да бъдат приписвани на отделни автори с хубави постижения. Така че моите критически бележки ще бъдат относителни и насочени само към оная част от романите, която поради своето количество създава впечатление за равнище на съвременния роман.

Моите възражения срещу нея се отнасят както до съдържанието, така и до формата. Ще започна с онова, което не ми харесва в съдържанието. Ако главното достойнство на почти всички наши съвременни романи е ясното светоотношение на автора, макар и художествено изразено в различна степен (най-често зле), то главната им слабост според мене е отсъствието на съвременно светоусещане, т.е. на способност у твореца да реагира творчески на явленията на живота, да ги усети с нова чувствителност и това усещане да индуцира в него тяхното идейно преосмисляне. Отсъствието на съвременно светоотношение означава отсъствие на проникновено разбиране на действителността, било като настояще, било като история. И това е основната слабост на много наши романи.

Характерно явление за такива романи е движението по перваза на проблематиката. Случи се някой автор да подхване проблем, но той така ще извърти и усуче този проблем, че накрая се получава някакво си проблемченце. Все едно, че са ви поканили да идете на Хималаите, а са ви завели на Голо-бърдо.

Едно неприятно доказателство за това е хепиендът, който някои схващат като необходимост за социалистическия реализъм. Та погледнете – в кой от нашите романи няма хепиенд? И това оправдават като „позитивно“ звучене на творбата! Звученето на една творба не може да се определя от схематичните изисквания, плод на авторско-редакторска конюнктура, а от цялостното светоотношение и светоусещане на автора.

В нашата литература доскоро се наблюдаваше старателно заобикаляне на парливите проблеми. Онова, което някъде се поднасяше като тяхно отражение, бе толкова външно и бледо, че ние не можем да го приемем дори като докосване до тая гигантска проблема, каквато е строителството на комунизма. Тематиката не значи проблема! Още по-малко сюжетът! Нямаше го романистът-политик, нямаше го романистът-философ. Най-често при нас беше романистът-регистратор – и още по-лошо – романистът художник-фотограф.

Тук аз искам да изтъкна нещо, което съзнателно или несъзнателно се забравя – авангардистката роля на литературата и като познание. Мнозина смятат, че литературата ограничава своята боеспособност в определен за времето идейно-философски периметър, боят се да поверят на литературата разузнаваческа длъжност, каквато тя по своята природа има. Мисля, че художественото разузнаване на екстраполирани в бъдещето проблеми би трябвало да бъде задължение на големия роман.

Изброените недъзи на съвременните романи силно се отразяват и върху формата им. Това е съвсем закономерно и не би могло да бъде другояче. Такъв резултат например е отчайващото подражание в композиция, фабула, сюжет, ако щете и в език на известни образци от класиката, което оптимистите наричат за благозвучие придържане към традицията.

Как според Вас новата действителност и нейните проблеми се отразяват върху изразните средства на романа?

За съжаление те се отразяват съвсем слабо или никак. Нашите романисти продължават да използват много стари изразни средства. Дори в сравнение с мнозина наши съвременни романисти Иван Вазов е доста модерен.

Бихте ли го доказали?

Доказва го сам Вазов. Погледнете например изразните средства на „Под игото“ – езикът и преди всичко композицията, която въпреки своята ярка фабулност отразява напълно духа на епохата. Това качество бих нарекъл вярност към епохата. Не е възможно да си представим този материал в по-добра форма. А погледнете по-голямата част от нашите сегашни исторически романи, включително и тия, засягащи същото време! Сравнението, струва ми се, е твърде неудобно за романистите-съвременници.

Някои изказват мнение, че съвременният ни роман е твърде остарял по форма. Споделяте ли такова схващане? Ако не – защо? Ако да – в какво виждате това застаряване?

Смятам, че отговорих на този въпрос, но ще допълня. Застаряването на съвременния ни роман е очевиден факт. От обективните причини, които можем да виним за това, ще посоча само догматичните представи за развитието на литературата, които широко се подхранваха у нас в продължение на години. Съвсем неблаговидна беше ролята на някои критици с манталитет на закостенели учители-литератори. Дори и днес има опити да се води война срещу форми и жанрове, като се делят на наши и чужди.

Що се отнася до застаряването, това е присъдата на една епоха над остатъците в мисленето от друга епоха. Не може с изразните средства на деветнадесетия век да си служим през двадесетия, респективно не може с творческия метод на писателя от миналия век да си служим и днес! Тук не засягам въпроса за отношението към крупните завоевания на класиката, с който така много се спекулира.

Бих могъл да говоря за духа на времето, за острата политическа атмосфера, за двубоя между двата свята, за атомната смърт, чийто призрак ние така добре усещаме, за кибернетиката и електрониката, за фантастичните ни постижения в космоса и т.н., да не се спирам върху обществено-икономическите изменения… и моля ви, при всичко това, при тоя невероятен потенциал на конфликтност да избираме форми на Лесков, на Йовков, едва ли не на дядо Влайков!

Смятам, че тук играе роля баналната вече истина за непознаването на живота. Вместо да стъпят върху грубата почва на действителността, сума наши романисти стъпват лекичко върху гладките листа на класиката. Би могло да се каже – постилат си с тях, за да не ги наранява животът.

А от друга страна, предпочитането на установени форми в романа издава творческа несигурност, хвърля съмнение върху таланта. Аз не мога да се съглася със схващането  – че хората, видите ли, така били свикнали да четат! Тук вече намирисва на занаят. Няма вечни и неизменни закони за формата, както искат да ни уверят снизходителните усмивки на литературните консерватори.

С това отношение, бих казал безгрижно отношение към формата, трябва да се свърши.

Според мен всяко исторически конкретно съдържание може да бъде отлято в една единствена, най-добра за времето си форма. Подчертавам за времето си! И в търсенето на тая форма границите са безкрайно широки.

Смятате ли, че вкусът на днешния читател се различава от вкуса на читателя в миналото – и в какво? Как според вас тази промяна се отразява върху стила на романа?

Става дума за вкуса на масовия читател! Разликата между вкуса на читателите сега и по-рано е огромна! Несъмнено е сериозното им отношение към романа като художествен израз на идейна позиция. Това личи при срещите с читателите, където се задават откровени и ясни въпроси, където се пита за актуалните проблеми на времето и се проявява вкус към значителните художествени постижения. В този смисъл най-добрите български романи намериха хубав прием. Все по-трудно е да се излъже съвременният читател с невярно, фалшиво и посредствено произведение. Такива са моите впечатления.

Що се отнася до въпроса – как тази промяна на вкуса се отразява върху стила на романа, отговарям – би трябвало да се отразява, но това не се чувства. Все още в нашите романи намират място сълзливи и мелодраматични сцени (самокритично казано), полукриминални ефекти, сладникав диалог и снобска помпозност…

А ние имаме сериозни читатели и това не трябва да се забравя. Мисля, че този факт е един чудесен показател за ръста на нашите идеологически успехи.

Когато говорех за недостатъците на съвременните ни романи, пропуснах да отбележа, че по-голямата част от тях сякаш са правени за хора с първоначално образование. До такава степен са елементаризирани или пък натуралистично уплътнени образите. Това много ми напомня на ония театрални декори, на които се виждат ресните на листата, а при това всички знаят, че са декорация.

Тук опряхме до един въпрос, който също искам да засегна. Въпросът за псевдореализма, който така надълго и нашироко се простираше в нашия роман.

Не знам кой и кога е дал този тон, може би и това е от годините на култа, но това не е тон, а литературно скърцане, което искат да ни внушат за реалистичен и още повече за социалистически реалистичен тон. Това, че се приказва за реално съществуващи и вероятни състояния, предмети, събития, показани в техния верен, натуралистично дори верен релеф, съвсем не е реализъм, пък и не знам доколко е изкуство, когато липсват убедително защитени идейно-художествени позиции.

Не можем да приказваме за реализъм в романа, когато авторът задръства зрителното ни поле с факти, натура, бит, а отсъства художествено-реалистичното преосмисляне на тоя инвентар. И обратно, ние бихме могли да приемем всякаква приказност и чиста фантастика за истински реализъм, стига той да бъде художествено осъществен.

По този въпрос може да се говори много, но аз доста се отклоних.

Как разбирате отношението между традиция и новаторство? Какво разрешение търсите на този проблем във Вашето лично творчество?

Смятам, че традицията и новаторството са неразривно свързани. Невъзможно е едното да се отделя рязко от другото и още по-малко да се противопоставят. Според мене дълбоките корени на новаторството са в самата действителност, но тия корени благотворно се подхранват от почва, обогатена вече от традицията.

Под традиция аз разбирам творческата асимилация на литературното наследство, но не и подражание на това наследство. Ония, които се придържат сляпо о някакви уж неизменни форми, трябва да знаят, че това най-малко намалява кредита на тяхната инициатива, а оттук вече се поражда и съмнение за верността им към епохата. Също така невъзможно е едно новаторство, доведено до пълна откъснатост от сложния процес на възприемане и развитие на човешката култура.

Тук искам да изтъкна един неприятен парадокс. Нашата обществено-политическа действителност е по същество новаторско явление в световната история. А нашата литература, пък и нашето изкуство вместо да имат своето авангардно място в тая новаторска действителност, кретат някъде в ариергарда.

И затова мисля, че не може да се разисква дали да се даде път на новаторството, или пък на традицията. Приказките са излишни! Новаторската епоха иска новаторско изкуство! Ако ние не ѝ го дадем, ще дойдат други, които ще ѝ го дадат, разбира се, с неприятни за нас последици.

Според Вас каква е връзката между сюжетно-описателното и интелектуалното начало на романа?

Смятам, че сюжетно-описателно начало в романа като произведение на изкуството няма и че някакъв чисто интелектуален дестилат също не може да има. Онова, което аз бих нарекъл интелектуално начало, това е задължителното идейно-художествено мислене – единство на светоотношение и светоусещане, което всъщност са художествено обобщените представи на автора за определена действителност. В този смисъл всички големи романисти – Достоевски, Стендал, Балзак, Толстой – са интелектуални автори.

Що се отнася до моите предпочитания, те са за едно по-кристализирано, по-обобщено и по-изявено интелектуално мислене. Естествено това у мен е стремеж, който не зная в каква степен ще съм способен да реализирам.

Мисля, че в никое сериозно интелектуално произведение няма вмъкнати мисли, а мисли, родени в органична връзка с цялостната авторска концепция, с основния замисъл и строеж на произведението. Вмъкването на такива мисли, когато са вън от организма на произведението, е игра, към която ние трябва да бъдем внимателни. Ала на мене ми се струва, че нямаме право да смятаме за „вмъкнати“ публицистичните, есеистични или други елементи, когато те бъдат оправдани. Това са просто форми. И щом като те най-добре ще изразят нашите мисли, защо да не ги използваме, а да ги присаждаме на сюжета?

Духът на времето, мисля, е по-склонен не към плътния маслен портрет на героя, а към графиката. В този смисъл аз съм за така нареченото маркиране на характера на героя, от което се получава достатъчна представа за героя в светлината на авторското виждане, без да е необходима детайлна разработка.  

Това е във връзка с моето схващане, че ние трябва да правим читателите си активни читатели, или както бих ги нарекъл, читатели-съавтори. Това е и по-достойно за тях, и по-увлекателно. Поставяне на задачи пред читателя като читател-съавтор би сближило читателя с автора. Според мен едно от достойнствата на истински съвременния роман ще бъде загатването.

Следващият ни въпрос е всъщност съвсем същият. Как се отнасяте към опитите на някои съвременни автори да внесат или вмъкнат естетични, философски, публицистични и други елементи в романа?

Приветствам такива опити! Те ще внесат нова струя в нашата национална литература. Ще кажа с риск да предизвикам възражения, че аз предпочитам възможно безсюжетния и безфабулен роман. Моето мнение е, че фабулата при сегашната степен на развитие на читателя, когато тя жанрово не е необходима, се явява една евтина измама за предизвикване на евтини интереси у читателите. Казах, когато жанрово не е необходима!

Какво впечатление Ви правят излезлите напоследък романи на млади писатели?

Това е сложен въпрос, пък и едва ли бих могъл да отговоря обективно, тъй като и аз съм от това поколение. Обаче онова, което най-много ни липсва нам, на младите автори, е младостта на произведенията ни! Това е вторият парадокс в днешния ни разговор. Младост, в най-хубавия смисъл на тая дума, трябва да има в нашия роман!

Кой от днешните наши романи най-много харесвате?

„Иван Кондарев“ на Емилиян Станев и особено втората част на романа. Смятам, че това е едно от най-големите произведения на нашата национална литература, че за пръв път е направен опит да се внесе едно прогресивно и в политическия, и във философския смисъл разбиране на тая епоха. Това прави романа напълно съвременен.

Как схващате връзката между различните национални литератури? Кое смятате за полезно и кое за вредно във взаимните влияния?

Смятам, че културните постижения на всички народи са в единна връзка и че всеки народ участва в златния фонд на човечеството с най-доброто, което той е създал. В този смисъл изключвам съществуването на една закрепостена литература сама за себе си, както бих изключил и съществуването на една откъсната от родната земя литература. Големите художествени обобщения, валидни за човечеството, до които са се домогнали велики писатели, са дошли по пътя на тяхното национално развитие. От това следва, че връзката между различните национални литератури би била много полезна, ако се осъществяваше така, както трябва. Контактите, които биха се установили, несъмнено ще родят интересни замисли, нови оригинални творчески направления, от които всеки народ би спечелил.

Когато ще говорим за разделението на света на социалистически и капиталистически, трябва да кажем, че ние бихме научили много от големите образци на съвременната западна литература, без да сме задължени, разбира се, да консумираме идеологическите разбирания на тия писатели.

Текстът се публикува с любезното разрешение на © Любен Марков и съдействието на Димитър Кенаров. Заглавието и подзаглавието са на Портал Култура.

Още по темата:
Георги Марков, За големия български роман
Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияДесните – делене и събиране на празни черупки?
Следваща статияКоалиция на политическата хипноза