0
2025

Романът на Дора Конова и романът на Кремен

Несвоевременни бележки

Дали спомените на Дора Конова и романът на Михаил Кремен биха се сближили или биха очертали дълбока опозиция помежду си е въпрос най-вече на непосредствените свидетелства за поета и жена му.

Като роман звучат фрагментарните спомени на Дора Конова, публикувани от Петър Величков в “Лора, Яворов и аз”. Добавим ли ги към “Романът на Яворов” на Михаил Кремен, бихме могли без задръжки да говорим за трилогия, ако не бяха потопени във фантастика, отграничаваща ги и от стила, и от хомогенността, и от съдържанието на именития роман. Впрочем, още историята и мотивите на създаването на тези спомени-роман, от една страна, и книгата на Кремен, от друга, маркират не толкова различията в позициите, колкото разнобоя в амбициите и желанията на двамата, отделно в характера на данните, които се интерпретират от тях – независимо, че и двете творения са създадени години след трагедията на Лора и Яворов. Ако старият Кремен непрекъснато се опира на свидетелствата на различни съвременници, сякаш не се доверява на собствената си памет, за да изгради една добра, правдоподобна и хомогенна белетристика (видно от огромната му кореспонденция във връзка с романа), то Конова сегиз-тогиз се позовава на такива свидетели, намирайки паметта си безупречна. За по-чувствителните читатели нейните спомени биха били възмутителни. Но нека оставим тези реакции за тях.

Конова не просто цитира дело 205/1913, тя направо си го редактира, и то преди всичко по своя памет (или усмотрение). Особено показанията на слугинята Йорданка Ангелова и хазяйката Беленска. Човек затъва в едно чудене как се преписват официални документи, дори в мемоарни текстове. Наред с това на читателя, незапознат с многото книги и стотиците архивни документи (дневници, кореспонденции, мемоари), не може да не направи вопиющо впечатление как една 19-20-годишна девойка или мома говори, мисли и постъпва със съзнанието и мъдростта на 70-75-годишна жена (или Конова просто си пише!). За запознатите пък тази очевидност компроментира дори достоверните интерпретации и спомняния. Авторката почти непрекъснато пише, променя, добавя, наставя, редактира. И няма как да не бъде – паметта е динамична и конфабулираща, белите полета в нея провокират развихряне на белетристичен дар, а и в края на краищата листът търпи всичко. Навлезем ли в подробности пък, ще се натъкнем на чисто документални разминавания в интерпретациите и противоречия в данните. Дора Конова хабер си няма, че например Андрей Протич има куп дневници (десетки тефтери, тефтерчета, тефтерченца) – почти неразчитаеми, заради грозния му немски, френски и български почерк – в които нещата съвсем не са така, както тя си “спомня” и които сериозно се разминават даже с неговите писáния във в. “Литературен глас”. В такъв смисъл съвсем находчиви, резонни и коректни са питанията на съставителя П. Величков, поставени допълнително (и подчертаващо) на гърба на корицата: “Убил ли е Яворов Лора или тя се е самоубила?”, “Имало ли е любов между Яворов и Дора Конова?”, “Защо след смъртта на Лора Яворов изведнъж я заобичва извънмерно?” (почти като питанията на поета Ал. Геров в едно старо писмо до Кремен: “защо Яворов ще се самоубива, затова защото Лора се е самоубила?”) и т. н. Разбира се, митологичният тандем “Танатос-Ерос” съвсем не е чужд и на европейската културна история. Като по-психологически той също изисква прецеждане на множество документи и позиции. Не са случайни и наблюденията на съставителя на “Лора, Яворов и аз”, които напълно се покриват с признанието на самия Кремен, “че истината е разтеглива и че всеки я дърпа към себе си”. Цитатът е от едно от многото писма на Кремен във връзка с неговата творба – в случая до Симеон Радев, писано в Княжево на 22. Х. 1952 г. Тъй като то е твърде дълго, ще си позволя само няколко негови цитата на изказвания на съвременници за личността на Лора. Имената са подчертани от Кремен:

“Цвята Рашко Маджарова: “Рашко смяташе Лора за много умна жена. Четяла според него много, и то седнала на маса, съвсем съсредоточена. Рашко никога не признаваше, че Лора била “развалена” жена, че “живяла” с този, с онзи. Тя имала само една любов – с Петър Нейков.”…

Александър Божинов: “За Лора имам много добро мнение. Даровита, интелигентна. Избраха я през 1911 г. за красавица – след Милка Миткова, жената на Поменов. Това обаче не беше правилно: Лора трябваше да получи първата премия.” – “Лора не се обличаше в крещящи безвкусици, беше винаги красиво облечена, издържана. Търсеше аристократичното в шапките.”

Софка Петкова-Мурдарова: “Който злослови по адрес на Лора, той не я познава. За мене тя е една рядка жена, дълбока, чувствителна и много, много скромна. Тя бе една нещастна натура. Спомнете си нейните тъжни очи. Виждали ли сте Лора някога да се смее? Много години минаха оттогава, но споменът за нея винаги грей в сърцето ми.” – “Каквото и да пишете за Лора в книгата си, запазете паметта на тази скъпоценна жена, за която може да се говори само хубаво и добро.” – “Това, дето някои казват, че била небрежна към себе си и нечиста – съвсем не е вярно. Тя имаше една laisser-aller personnel и е възможно за някои хора, които обичат кукленската външност, тя да не им е харесвала. Колкото за Джиджев, ще Ви кажа с положителност, че той искаше да се ожени за нея, но тя не даваше и дума да става.”

Заради стремежа на Кремен да възсъздаде една достоверна, пък макар и художествено оформена картина на интелектуалния живот от началото на ХХ в. и най-вече на сблъсъка между две силни и дълбоки личности, втората част на “Романът на Яворов” излиза чак 20-ина години след смъртта на писателя. Причините са в окачествяването на творбата като “булевардна”, “нехудожествена”, едва ли не и “реакционна”. Наистина, реакцията е бурна и дори жестока. Съществуват множество непубликувани документи, отрупани не само с хули, но с клевети и доноси против Кремен, използващи неверни сведения и за Лора, и за Яворов – до Митко Григоров, секретар на ЦК на БКП; до Вълко Червенков, министър-председател; до Георги Караславов, редактор на сп. “Септември”; отделно до ЦК на БКП с копие до Министерството на просветата и културата и др. Главно от Найденови, особено от Н. Найденов, който пък специално записва и редактира крайно тенденциозни сведения от избрани и необходими му хора. Даже от следователя по дело 205/1913 Иван Божилов, който още през 1934 г. демонстрира във в. “Дъга” напреднала и активна амнезия. През годините множество сведения на съвременници, събирани от Кремен, са изчезнали от архивите; някои от тях не са и включени в книгата му – пълните буквални диктовки – от Никола Тодоров, брат на П. Ю. Тодоров и Минка; от липсващите и в книгата, и в архивите разпити на Офелия Шивачева, дъщеря на д-р Кръстев и др. Може да се предположи защо и с каква цел. Една възстановка на онези години само по документи – публикувани и непубликувани (но и нередактирани) – би могла да хвърли много повече светлина по проблема с трагедията на Лора и Яворов, на техните характери и би разграничила мита от лъжата. И дали всъщност спомените на Дора Конова и романът на Михаил Кремен биха се сближили или биха очертали дълбока опозиция помежду си е въпрос най-вече на непосредствените свидетелства за поета и жена му.

Румен Шивачев (Институт за литература, БАН) е литературен историк, изследовател, поет и правнук на д-р Кръстьо Кръстев. Съставител на книгите „Алеко Константинов – вечният съвременник” (2006), „Д-р Кръстев в писмата си” (2007), „Боян Пенев. Неизвестни писма до Спиридон Казанджиев” (2007) и др.