0
2288

Роман за властта и свободата

„Опашката“, Захари Карабашлиев, издателство „Сиела“, 2021 г.

От няколко дни на книжния пазар е третият роман на Захари Карабашлиев – „Опашката“, който, съвсем разбираемо, предизвиква голям читателски интерес. Като човек, който от години следи с внимание българската литература, нямаше как да го подмина. Без претенциите за някакъв сериозен рецензентски поглед, маркирам само няколко най-общи наблюдения и впечатления след прочита на романа.

Социално-политически трилър, роман драма, любовна история, реалистично-фантастична дистопия – всичко това са само част от характеристиките, с които може се дефинира формата на романа. Но истинската му стойност е отвъд тези квалификации.

Това е роман за властта и коварните ѝ капани, за свободата, която приемаме за даденост и чието отстояване е лична кауза и отговорност на всеки от нас; книга за промяната, за осъзнатото, а не „сомнамбулно“ участие на човек в живота; книга за изпитанията, пред които ни поставя различността, както и за избора, който произтича от тези изпитания: избор, провокиран от конкретни ситуации, но и избор екзистенциален, който ни определя като човешки същества отвъд стереотипите и социалните обусловености.

От една страна, романът има всичко необходимо, за да събуди любопитството и да поддържа висок градус на напрежение до последната страница: интересен сюжет, остра интрига, драматични и неочаквани обрати, ярки конфликти, умело съвместяване и преплитане на различни техники на фабулиране. Тук уменията и талантът на писателя Захари Карабашлиев са неоспорими. Но извън тези повествователни похвати е не по-малко важен и другият пласт – на автора, който има да каже нещо много важно през тази история – чрез умело и стройно изградена мисловна парадигма, обговаряща актуални обществени, политически и морални проблеми, глобални по своя характер. Въпроси, които тежат върху човечеството в последните десетилетия и които в романа изкристализират с пределна яснота.

Има един много деликатен ключ, който авторът ни дава в началото (по мое лично усещане) и който е много важен за правилната настройка към романа. Откривам го в следната на пръв поглед лежерна, неангажираща вниманието ситуация.

Невена и Павел (двамата главни герои) са в любимия си ресторант, в една уединена малка стаичка, много уютна, и единственото, за което Невена моли сервитьора, е да отвори един прозорец, за да влиза въздух. След като сервитьорът взема поръчката, те заговарят за премиерата, на която преди малко са били и където Невена е изпитала мъчителното усещане, че се задушава: „и Невена показва, като сграбчва шията си с две ръце в пародиен опит да се самоудуши (…) Беше задушно, задушно, душно…

Сервитьорът влиза с бутилка вино върху бяла сомелиерска кърпа на лявата си ръка:
Още ли е задушно? Да отворя още прозорци?
– Отворете виното – казва нетърпеливо Невена. (…) После добавя:
– Ако обичате – и се усмихва обезоръжаващо.
Освен че е пример за отлично изграден диалог, тук е скрита и идеята за задушаващата среда, в която трябва да се живее. Пандемии и смърт, политически задкулисия, провалени лидери и гражданско-социални проекти, неспирни протести (със/зад маски!), корабокруширали семейни отношения… Всичко това създава онзи фон – обществен и психологически, върху който протича животът на двамата главни герои. Фактът, че вече са се намерили, че са на един дъх разстояние, вече е първа стъпка към изминаването на пътя от задушаващата среда към освобождаването – във всеки един смисъл. Неслучайно в един по-късен разговор, когато Павел съобщава на Невена, че е взел решение да се кандидатира за президент на предстоящите избори, тя му казва: „Това ще промени дишането ти. – Дишането ми? – Ще промени сърцето ти. Оттам – всичко останало. Но първо ще промени дишането ти“.

Дишането – тази естествена физиологична функция, се превръща в метафора на свободното и несвободното живеене. Да живееш в свят, в който си перманентно задушен от маски и от политически маскаради, е непоносимо. И човек лесно се изкушава да изпита способността си да промени това – с трогателен наивитет, обречен от самото начало, но с убеденост, че промяната е възможна.

Както и в други романи напоследък, и тук темата за миналото е артикулирана като част от лутанията на съвременния човек, изгубил вяра във възможното по-добро настояще. В разговора между Павел и Джими – един от маргиналните, но много колоритни образи в романа, Джими обяснява защо е изгубил вярата си. Провиждайки в бъдещето, той съзира там само спомени – нищо друго освен минало. А на ироничното подмятане на Павел: „Времето застига опашката си, а?“, Джими отговаря, че „ние сме последните притежатели на добри спомени“. И това отеква тревожно в натежалото от мрачни предчувствия съзнание на съвременния човек.

А опашката? Каква е нейната художествена функция в романа, само ексцентрична приумица ли е? Разбира се, като всеки ключов детайл тя присъства в разнообразни смислови и интерпретативни вариации – от еволюционни, през символни (уроборосът), метафорични, музикални и т.н. Но има един аспект, който според мен е много важен. В романа това е „знакът на жената“, атрибутът на нейната ненатрапчива, но решителна съпротивата срещу статуквото, онова, което може да спаси мъжа (ако се хване за нея) от падане в неговия саморазрушителен нагон за власт, в тъмните моменти, когато от дъното на инстинктивната му природа надига глава животното в него, неопитомено и диво, готово да пожертва любовта заради егото да е ИЗБРАНИКЪТ, ВОДАЧЪТ. Но в същото време опашката е и метафора за нуждата на човека да се връща към началата, към истинските ценности, към простите радости в човешкия живот, които осмислят пътя му. Опашката като атавистичен белег, но и като шанс за човека да види другия отвъд формата и да го припознае като своята сродна душа.

И да, това е също и една история за голямата любов, която не може да бъде разменна монета и да участва в сделки.

Две думи и за стила на романа. Той се отличава с изчистеност и лекота на изказа, с овладян повествователен ритъм, с внимание в избора на езикови средства и с усет към детайла – много често смислово многозначен и обемен. Както вече споменах в началото, диалогът е жив и умело придвижва действието напред, като пълноценно служи и за уплътняване на образите на героите. Смесват се различни стилови регистри, като нерядко те са и иронично-саркастично обагрени.

Надявам се много хора у нас да прочетат „Опашката“. Защото – по думите на самия автор – този роман е замислен и осъществен като повод (не тема!) за разговор. Покана за разговор към обществото ни на фона на неочакваната пандемия, която ни връхлетя и ни даде възможност за преосмисляне на цялата ценностна парадигма – и в личен, и в обществен план.

Героят в романа – Павел, направи своя опит в това и плати цената. А дали ние, реалните герои на това време, сме готови да направим своя опит, е въпрос, на който всеки сам трябва да си отговори.