0
715

Ромен Гари и френската дипломатическа поща

RG

Другото лице на видния френски писател Ромен Гари е разгледано в книгата, която е част от поредицата „Минало несвършено” на изд. „Сиела” и Института за изследване на близкото минало.

Годината е 1946. На първия си дипломатически пост в София пристига младият Ромен Гари. Ромен Гари или Роман Кацев (8 май 1914 – 2 декември 1980), роден във Вилно, днес Вилнюс, писател, интелектуалец, дипломат, кинематографист, журналист – човек, който сякаш е живял няколко живота. Той влиза в дипломатическата кариера след Втората световна война като втори секретар и първият пост, на който го изпраща Ке д’Орсе, е София, където се озовава през януари 1946 г. България е победена и окупирана страна, а докладите, които Гари изготвя, се простират подробно на стотици страници, често изпълнени с тъга.

1Изданието проследява описаните в архивите френско-български отношения в периода 1944–1947 г. Централно място в дипломатическата кореспонденция заемат именно телеграмите, месечните и годишните доклади на младия дипломат, участвал във Втората световна война като авиатор, писателя, когото познаваме с романите „Сияние на жена”, „Лиричните клоуни”, „Лейди Л.”, сборника с разкази „Птиците идват да умрат в Перу” и др. Публикуваме на Райна Карчева и откъс от първа глава.

„Ромен Гари и френската дипломатическа поща”, съставител Райна Карчева, изд. „Сиела” и Институт за изследване на близкото минало, 2016 г., превод Р. Карчева и Илияна Очкова 

ВМЕСТО ВЪВЕДЕНИЕ

Преди да съумеем да реконструираме нациите, необходимо е техните граждани да разберат как въпросните нации са били унищожени: как институциите са били подкопани, езикът – пречупен и обезкървен, гражданите – манипулирани. Те трябва да се запознаят с подробностите, а не с общите теории… Едва тогава ще стане възможно да пристъпим към бавна реконструкция.

(Ан Апълбаум, „Желязната завеса. Смазаната Източна Европа /1944–1956“)

Архивите бяха затворени, достъпът до тях бе забранен.

Ситуацията е коренно променена и днес е въпрос на организация на структурите, отговарящи за архивите (дипломатическите архиви, преди всичко), да гарантират достъп до това изключително важно наследство от нашето близко минало (септември 1944 – септември 1948 г.). Но достъпът не решава всичко. Подходът предопределя резултатите от нашето общуване с източниците, резултати, които дълги години са се оказвали в плен на идеологизиране и изкривяване в името на партийната истина.

Да се опитаме почтено и безкористно да проумеем бавната еволюция на протагонистите, механизмите, които управляват обществото. Да отхвърлим всяка предпоставеност, да осъдим догмите и клишета, да не утвърждаваме факти без доказателства, да издирваме документите, да ги проучваме задълбочено, да срещаме и изслушваме свидетели, да даваме думата на едните и на другите, без сектантство, да се опитаме да разкажем, без да изневеряваме на фактите и на хората, и възстановявайки събитията, (…) да опишем всевечното движение на историята и на живота.

(Жоржет Елже, История на Четвъртата Република, втора част – Република на Противоречията, изд. Fayard, 1968,1993, с. 9).

През 2014 година група независими изследователи се ангажираха с опит за сравнителни изследвания в дипломатическите архиви на Франция и България за периода 1944–1947 г. Идеята бе да се представи чрез автентични източници международният контекст непосредствено след Втората световна война, който упражнява съществено влияние върху съвременната история на България. Прекалено много идеология и идеологически стигмати се намесват в нашето историческо знание и изкривяват в известен смисъл реалностите на онези години. Нашият стремеж бе да потърсим „гласа“ на международните партньори и да чуем техния разказ, който би ни отворил богати възможности за съпоставяне и сравнение.

Работихме многократно във френските дипломатически архиви в прекрасна атмосфера на подкрепа и сътрудничество. (Текстовете на представените в българска версия архиви се намират в Центъра за дипломатически архиви в Нант, принадлежащ на Министерство на външните работи на Франция; архивните масиви се намират в отделение 644PO/1).

Проведохме три дебата с изключителната подкрепа на Френския институт в София и в сътрудничество с френски историци и дипломати, за което сме искрено благодарни. Днес пристъпваме към публикуване на част от текстовете, които ще бъдат структурирани в три тома: пред вас е първият том, съдържащ годишните дипломатически доклади, разработени и изпратени от Легацията в София до Министерство на външните работи на Франция. Тези текстове (политическата част от аналитичните годишни доклади) представляват и допълнителен интерес: годините 1945, 1946 и 1947 са описани от Ромен Гари, известен френски писател и интелектуалец, който в края на 1945 година навлиза в дипломатическата професия и пристига в мрачна София в самото начало на 1946 година.

Текстовете, отразяващи периода септември 1944 – декември 1944, са написани от Жорж Ато, известен в София дипломат с трагична съдба.

Прибавени са и три шифрограми, две от които са написани отново от Ромен Гари (RG), разказващи съдбата на страната ни след ареста и екзекуцията на Никола Петков.

Така е била видяна България през 1944–1946 от френските дипломати в София; това е техният прочит, техният анализ през погледа на професионалисти с богата демократична традиция.

В работата си бяхме подкрепени от представителите на френските власти в София, от Дипломатическия институт към МВнР, университетски преподаватели и академични изследователи.

Най-искрена признателност!

Райна Карчева

 

БЪЛГАРИЯ. ГОДИШЕН ДОКЛАД 1947 Г.

Глава I

Премахване на опозицията

Последните изказвания на Никола Петков в Народното събрание. Процесът на военната организация „Неутрален офицер“. Арестуването на депутата Петър Коев 1. Забраната на опозиционните вестници. Оптимизмът на опозицията и член 2 от Мирния договор. Предложенията на Георги Димитров към земеделците на Петков. Надеждата и оптимизмът на Петков. Отношението на СССР. Заговорът на „Военния съюз“. Признаването на българското правителство от Великобритания. Доктрината Труман и позицията на България. Ратификацията на Мирния договор от Съединените щати. Инцидентът с американската мисия. Отнемането на парламентарния имунитет и арестуването на Петков. Протестът на английските и американските политически представители.

В началото на 1947 г. правителството на Отечествения фронт още не беше признато от Америка и Великобритания. Мирният договор не беше подписан.

Макар и периодично спирани, в София продължаваха да излизат два опозиционни вестника, които водеха ожесточена кампания срещу правителството. Тези вестници, „Земеделско знаме“ на Никола Петков и „Свободен народ“ на социалистите на Лулчев, бяха спрени окончателно на 10 май 1947 г. Опозицията все още демонстрираше ведър оптимизъм и в ожесточените си изказвания от трибуната на Народното събрание Никола Петков нападаше Георги Димитров. Той открито заяви например, че смята да поиска анулиране на последните избори по силата на член 2 от Мирния договор веднага щом той бъде подписан 2.

В този момент обаче започнаха процесите за „конспирация“, аналогични на процесите от 1946 г. По начина, по който те бяха водени и срещу кого бяха водени, можеше да се види, че без решителна намеса от страна на англо-американците земеделската опозиция изживяваше последните си дни.

Процесът срещу военната организация „Неутрален офицер“ беше стигнал до арестуването на депутата Коев, член на Земеделския съюз. На въпроса „Какви са били отношенията им с опозицията“, обвинените офицери отговорили: „Към земеделците на Петков има военна секция, ние бяхме във връзка с нея; те ни бяха обещали съдействието на опозицията.“

Същевременно обаче Комунистическата партия на г-н Димитров даваше аванси на земеделците, приканваше ги да се разберат и „да отидат да работят с него“. Самата опозиция демонстрираше известен оптимизъм. След като през 1946 г. се беше надявала, че американското и британското правителства няма да подпишат Мирния договор и няма да признаят правителството на Отечествения фронт, докато в България не започнат да се прилагат нормални условия за политически живот, гарантиращи свободата на политическите партии, сега тя възлагаше надежда на чл. 2 от Мирния договор, който постановяваше, че в страната трябва да властва „свободен и демократичен“ режим, и не придаваше особено значение на член 4 3 от същия Договор, който предписваше разпускането и забраната на всички фашистки организации в България. Впрочем именно чрез тенденциозното тълкуване на член 4 българското правителство възнамеряваше да избегне правилото, заложено в член 2. В крайна сметка българската опозиция трябваше да бъде ударена като „фашистка организация“, а по-късно забранена. Днес, след екзекуцията на Никола Петков, е трудно да разберем до каква степен направените от г-н Димитров предложения на земеделския лидер реално са отговаряли на някакво желание за негово участие в правителството.

Изключително лошата икономическа ситуация и финансовите трудности, които затрупват правителството, ни карат да приемем, че водачът на комунистите наистина е искал по-скоро да сподели отговорността за управлението с опозицията, но при условие че вижда доказателство за същото послушание от страна на земеделците на г-н Петков, каквото показват „Звено“ и останалите съюзници от правителствената коалиция.

Възможно е освен това Никола Петков навремето да бе отишъл малко по-далеч в своята непримиримост. Той прекалено много се надяваше на Америка, често въпреки здравия разум. Твърде горд и проникнат от демократичните парламентарни традиции, за да се съгласи с лекота със ситуацията, той поставяше условия, които безпристрастният наблюдател, предвид международното положение, не можеше да приеме за реалистични.

Искаше преди всичко портфейла на Министерството на вътрешните работи, което в тази страна беше равнозначно на комунистическа капитулация.

С понякога досадна настойчивост легацията е сигнализирала чрез кореспонденцията си за грешката, която Никола Петков допуска в преценката си за отношенията между СССР и САЩ. Нещо доста учудващо за един искрен демократ, Никола Петков, изглежда, вярваше, че правителството на Съединените щати може да вземе също толкова рисковани решения, колкото и едно авторитарно правителство. Дори и да нямаше други причини, а те не липсваха, не беше възможно президентът Труман да предприеме подобен ход без натиска на общественото мнение в Америка. Във всеки случай, дори правителството на Съединените щати да беше убедено, както беше убеден Петков, че СССР ще отстъпи в България, ако бъде изправен пред енергичната, да не кажем груба реакция на американците, все пак беше очевидно, че страната не заемаше централно място сред американските приоритети. Ако един ден Америка се подложеше на подобно изпитание, то едва ли залогът щеше да бъде България. При преценката си за отношението на Съединените щати водачите на опозицията, и на първо място Никола Петков, за пореден път даваха доказателство, че вярват в любопитната и типично българска гледна точка, че страната е от изключително важно значение в световната политическа игра.

От само себе си се разбира, че тези бележки по никакъв начин не осъждат земеделския лидер. Връщането му в правителството на Отечествения фронт при условията, поставени от г-н Димитров, със сигурност би означавало край на Земеделския съюз като голяма демократична партия.

От началото на делото срещу организацията „Неутрален офицер“ тръгнаха „спонтанни“ петиции от поля и фабрики с искане опозицията да бъде изхвърлена от Народното събрание. В българската преса опозицията бе представена не само като реакционна, а и като истинска платена пета колона на „американския империализъм, която влага цялата си надежда в една нова война, противопоставяща едновремешните съюзници“. Едновременно с това дебатите в Събранието ставаха все по-ожесточени и термините „убийци“, „предатели“ и „продажници“ се превърнаха в разменна монета. Все пак, с изключение на отнетия имунитет на Петър Коев и арестуването му, друга мярка срещу опозицията не беше предприета. Тъпченето на едно място от страна на Комунистическата партия беше обяснено с това, че механизмът на Коминформа все още не функционираше и оттам липсваше синхрон в действията на различните комунистически партии от Източна Европа. Или иначе казано, тъй като Мирният договор все още не беше ратифициран и правителството на Отечествения фронт не беше признато, Българската комунистическа партия не беше в удобно положение за организиране на офанзива.

Нещо доста парадоксално – може би до известна степен присъствието на руските войски е спряло настъплението на Комунистическата партия срещу опозицията.

По всяка вероятност СССР чисто и просто не е искал да се нагърби с пряката отговорност за унищожаването на опозицията в България преди подписването на Мирния договор.

През този период на привидно затишие правителството се задоволи само да изкове оръжия срещу опозицията. На 15 февруари започва процесът срещу обвинената „в таен заговор“ организация „Неутрален офицер“, който беше първата брънка от веригата, довела до арестуването на Никола Петков; незабавно бюлетин на Министерството на информацията съобщи за разкриването на още една тайна организация в армията, наречена „Военен съюз“. Бюлетинът се бе погрижил да обясни, че тя няма нищо общо с Военния съюз, съществувал при предишния режим, чиято „патриотична и антифашистка дейност“ се беше увенчала със славния преврат от 9 септември 1944 г. В същото време обаче се разкриваха връзките на някои хора от опозицията с „новия заговор“.

Главният обвиняем в новата „конспирация“ беше генерал Станчев, един от героите в „Отечествената война от 1944 г.“, задържан вече от много месеци. Впрочем през 1945 г. като условие за участието си в правителството на Отечествения фронт Никола Петков беше поискал портфейла на Министерството на вътрешните работи да се даде на генерал Станчев. По този начин беше изкована нова брънка от веригата.

Все пак на 11 февруари британското правителство призна „де юре“ българското. На 20 януари Съединените щати също бяха подписали Мирния договор. На 2 април Договорът беше ратифициран от Великобритания. Така се успокоиха последните притеснения на комунистите и се изпариха последните надежди на опозицията за утвърждаване на американските позиции в страната. Същевременно речта на президента Труман от март, макар и индиректно, но ясно уточняваше американското отношение към България. В известен смисъл, за да използвам формулата на Стенли Болдуин 4 за Рейн, те ограничаваха влиянието си до границите на Турция и Гърция. Съединените щати, изглежда, признаваха провала на политиката си в България и можеше да заключим, че изоставяха тази страна на съветското влияние.

Можем също да кажем, че след тази реч и най-бурните протести или ноти от страна на британското и американското правителство не можеха да окажат ни най-малко въздействие над българското правителство. То правилно беше преценило, че американците предварително са показали картите си и както и да заплашват, окончателно са се отказали от мисълта за намеса в България, за да се ограничат само до Гърция и Турция.

Вероятно дори и в отсъствието на подобна позиция от тяхна страна ликвидацията на българската опозиция щеше да се състои. Онова, което все пак можем да кажем, е, че след като бе декларирана определена позиция, българското правителство вече знаеше, че може да проведе операцията без сериозен риск, още повече че на 5 юни, двадесет и четири часа преди арестуването на Никола Петков 5, Съединените щати бяха ратифицирали Мирния договор. Интересно е все пак да отбележим, че преди да направи „големия удар“, българското правителство беше сондирало още веднъж противника с малка проява на сила, която като че ли беше останала незабелязана за света, но беше много успокоителна за комунистите, що се отнася до намеренията на американците.

В началото на юни полковник от американската военна мисия се напил в една планинска хижа и откачил портрета на Георги Димитров от стената. Лекарят на военната мисия, българин, който бил в компанията му, потърсил убежище в мисията. Г-н Димитров поискал веднага предаването на д-р Ангелов 6 и изгонването на полковник Струман. Към този момент Съединените щати все още не бяха ратифицирали Мирния договор и американското правителство имаше все още възможност да напомни на г-н Димитров, че мисията им е част от окупационните войски в победена страна. След кратки колебания обаче шефът на военната мисия предава д-р Ангелов на милицията и решава да отзове полковник Струман. След като по този начин отново е изпитан противникът, българското правителство преминава към директна атака. На 6 юни то оповестява отнемането на имунитета и арестуването на водача на опозицията Никола Петков. В същото време около 4000 души, които са подбрани сред поддръжниците на опозицията и по-специално сред свързаните с английската и американската мисии, получават заповед за интерниране в срок от 3 дни в трудови лагери в провинцията. Тази „мобилизация“ е направена съгласно един закон за „незаетите лица“, който беше гласуван през ноември 1946 г., но още не беше прилаган.

Ето малка хронологична таблица, от която ясно личи задвиженият от партията механизъм за действие срещу опозицията в съответствие с еволюцията на международното положение на България като победена страна.

1)  Подписване на Мирния договор от Съединените щати – 20 януари 1947 г.

2)  Подписване на Мирния договор в Париж – 10 февруари 1947 г.

3)  Юридическо признаване на българското правителство от правителството на Великобритания – 11 февруари 1947 г.

4)  Арест на депутата Коев, обвинен в заговор срещу държавата – 5 февруари 1947 г.

5)  Ратификация на Мирния договор от Великобритания – 2 април 1947 г.

6)  Окончателна забрана на опозиционните вестници – 10 май 1947 г.

7)  Ратификация на Мирния договор от Съединените щати – 5 юни 1947 г.

8)  Арест на Никола Петков – 6 юни 1947 г.

Очевидно е, че Никола Петков е арестуван веднага щом в София разбират, че Съединените щати са ратифицирали Договора. Включително и с датата на този акт арестът е предизвикателство към Съединените щати и „империалистическия лагер на долара“. Той е не просто обикновено предизвикателство или жест, а мярка, предназначена да покаже на привържениците на опозицията и на недоволните вътре в самата Комунистическа партия, че няма на какво да се надяват и че властите не се притесняват от Съединените щати.

Арестът, разбира се, предизвиква протестите на политическите представители на САЩ 7 и Великобритания (7 юни 1947 г.), но те остават напълно формални.

 

Превод и бележки Илияна Очкова

1  Петър Коев – адвокат, депутат от БЗНС, обвиняем в процеса срещу военната орга- низация „Неутрален офицер“, изфабрикувано дело за конспирация с цел притискане и сплашване на опозицията.

2  Член 2: България ще вземе всички необходими мерки, за да осигури на всички лица под българска юрисдикция, без разлика от раса, пол, език и религия, упражняването на човешките права и основни свободи, включително свободата на словото, на печата и на публикациите, на съвестта, на политическите мнения и на обществените събрания.

3  Член 4: България, която в съответствие със Споразумението за примирие, е предприела мерки за разпускането на всички организации от фашистки тип на българска територия, било то политически, военни или паравоенни, както и други организации, които водят враждебна пропаганда спрямо Обединените нации, не ще позволи за в бъдеще съществуването и дейността на организации от такова естество, които имат за своя цел да отнемат и да не позволят упражняването от хората на демократичните им права.

4  Стенли Болдуин (1867–1947) – британски политик, член на Консервативната партия, министър-председател на Обединеното кралство (1923–1924; 1924–1929; 1935–1937).

5  Информацията за отнемането на имунитета и ареста на Никола Петков е оповестена на 6 юни 1947 г.

6  Д-р Благой Ангелов, лекар на американската мисия. Описаният случай се разиграва в хижа „Алеко“ на Витоша. Вж. Витка Тошкова, „България и САЩ: документи за дипломатическите отношения (1939–1947)“, част първа, С., ИК „ДиоМира“ 2014, с. 327 и 328.

7  По това време дипломатически представител на САЩ в България е Мейнард Барнс. Негова лекция, изнесена пред Националния военен колеж във Вашингтон, също дава част от картината за положението в България през разглеждания период. Лекцията е преведена и публикувана със съкращения във в. „Култура“ от 15 април 1994 г., а по-късно в книгата „НРБ от началото до края“ на Института за изследване на близкото минало от авторски колектив под общата редакция на Ивайло Знеполски, изд.„Сиела“, С., 2011 г., с. 91; от септември 1947 г. Барнс е заместен от Доналд Хийт.