0
4129

Рошавата гарга

Поредните избори минаха, но следващата неделя предстоят следващите – президентският балотаж. Рекордьори сме не само по смъртност, но и по избори. Също така и по намаляваща избирателна активност. И съвсем закономерно – по липса на резултат от изборите. Всъщност на мен само ми се струва, че липсва резултат. Основният резултат – да бъде свален Борисов, беше постигнат. Изчегъртването се оказа процес, който изисква още и още избори. Гласоподавателите за протестните партии намаляват на всеки следващи избори, но на фона на спадащата активност, процентите им се запазват, запазва се и устремът им. Следователно успехите предстоят.

Не крия, че политическите процеси през последната година ме отвращават, защото отровиха обществената атмосфера с омраза, агресия, настървение, мъст. Обществото беше истеризирано. Убедена съм, че ако редовните избори бяха дочакани без площадни изстъпления, ГЕРБ щяха да ги загубят. Ако събитията се развиваха естествено, спокойно и законно, ГЕРБ щяха отдавна да са извън властта. Могат да се изброят доста причини, които ме карат да мисля така. Поставям акцента тук, защото съм убедена, че това не е субективно усещане. На фона на тази перспектива е още по-очевидно, че протестите в тяхната необуздана форма бяха безполезни. Значи целта им е била друга. Мога да се досещам каква е, като правя аналогии между събитията, и първото, към което ме връща паметта, е подпалването на партийния дом. В началото на прехода именно то зададе посоката и стила на политиката за години напред.

Ако се действаше по закон, политическите процеси у нас щяха да се развиват нормално, спокойно, цивилизовано и продуктивно. Като в Германия, където Ангела Меркел също беше твърде дълго на власт и имаше натрупано недоволство срещу нея. Но не беше свалена с развалена риба, подпалена слама и шествие с ковчези.

Мечтая си колко по-хубаво щеше да бъде, ако протестите не бяха добили своята извратена форма и поляризацията на обществото не беше достигнала необратими предели. Колко щеше да спечели България от това. Можем да го видим по другите държави. В Унгария също има протести срещу Орбан, но поне аз не съм забелязала да приемат форми като нашите. Както и протестите срещу Бабиш в Чехия. Къде ли няма протести! Срещу какво ли не се протестира! Имаме възможност да сравняваме. Нито протестите, нито изборите водят до идеална форма на управление, но поне изборите не довеждат до неконтролируема конфронтация между хората. Дано, докато търсим идеалната власт и идеалните политици, да не се избием помежду си.

Причината две поредни Народни събрания да бъдат безплодни е в безидейните протести. Свалянето на едно правителство не е идея. Затова и беше съвсем закономерно в двете поредни народни събрания да бъдат излъчени такива партии и депутати. Те бяха техен продукт. Бяха тяхно продължение. Бяха толкова идейно непродуктивни, че дори сега, на третите избори, счупеното едва ли ще може да бъде поправено. Струва ми се, че както е тръгнало, следващото (ако не бъркам 47-о) Народно събрание трябва да се събере на едно-единствено заседание с една-единствена точка в дневния ред – да насрочи дата за следващите избори. Като ще е гарга – да е рошава.

Всички партии излъчваха предизборни обещания и заклинания, че този път правителство трябва да бъде образувано на всяка цена. Това дори като израз е плашещо. Но реалността е друга, а обещанията и заклинанията не я променят по магически начин. Въпреки всичко ми се струва, че вариантът с рошавата гарга е по-вероятен. Защото една безпринципна коалиция може да разроши гаргата още повече. Единственият принцип, около който може да бъде сглобена една четирипартийна коалиция, е отстраняването на ГЕРБ. Но това все още не е принцип, а само цел. И нали всички досега повтаряха, че коалиция не се прави от аритметичен сбор. А сега всички усилия са насочени той да се получи. И понеже е на всяка цена, може и да се получи.

Доброто управление изисква политическа класа с визия. Спрямо нашият политически микс дори споменаването на израза „политическа класа“ звучи нелепо. Видяхме го в многобройните предизборни интервюта и дебати по телевизиите. Повечето от кандидатите бяха клиширани, жалки, безпомощни, смешни. Съжалявах водещите, които ги интервюираха. Няколко пъти си налагах да изгледам цяло интервю или дебат, въпреки че не беше лесно. Празното говорене беше резултат от промените в Изборния кодекс, направени от последното Народно събрание, с които се даде равно ефирно време на нелепи кандидати. Това допринесе съществено за отблъскване на избирателите.

На този гротесков фон ме впечатлиха думи в интервю с Кирил Петков. Той сподели причината, която го е насочила към политиката, след като е изградил добра бизнес кариера. Представил си как, когато стане на 60 години, ще лежи на някой скъп плаж, но няма да е щастлив, защото не може да си щастлив, ако страната ти е нещастна. И ще се упреква, че не е направил нищо, когато е можел, защото се е уплашил. Затова взел решение, че сега е моментът да преодолее страха, за да не се упреква на стари години. Думите му ми прозвучаха искрено. Въпреки проблемите около неговата личност, такава мотивация заслужава уважение. А дали е бил искрен, предстои да видим.

Рядко говоренето на политиците разчупва клишето. Рядко се чуват откровени думи. Това е обяснимо, като се има предвид, че те най-често не са разбирани и са посрещани „на нож“. Както стана с последните предизборни откровения на Лозан Панов – жалък рецидив от време, което все искаме да считаме за отминало, но все се убеждаваме, че то е формирало неизкореним манталитет. И този манталитет е надпартиен.

В средата на миналата седмица Лозан Панов изказа съмнение за задкулисни действия в бъдещето правителство. Последваха груби коментари към позицията му от хора, които допреди ден са се отнасяли към него с уважение. А написаното е негова позиция от много години. Обръща се към толкова много и дълго лъганите хора, като припомня, че част от демократичната общност от миналата година фаворизира Румен Радев, когото той още в началото на кампанията определи като „фалшив герой“. Алармира, че корените на новите момчета, които ще ни „спасяват“, отново водят към „угоените паяци“. Пита защо никой вече не помни, че г-жа Корнелия Нинова беше част от Тройната коалиция, чиито кражби доведоха господин Борисов на власт с измамата, че ще ни донесе справедливост. Слага пръст в раната с думите: „Демократична България“ би извършила истинско предателство към избирателите си, които вярват в каузата „съдебна реформа“, ако задкулисно крои планове да управлява с г-жа Нинова“. Най-смелата част от обръщението му е по адрес на Румен Спецов. Такива думи не се прощават. Той беше наказан, а ние предстои да видим колко е бил прав.

А Радев е пълният антипод на Панов. Неговият възход се дължи единствено на езика на омразата и злъчното говорене. Ако от личността му и кампанията му се махнат презрителното отрицание и самонадеяното високомерие, от него няма да остане нищо, ще се окаже празен от съдържание президент, който за пет години не е свършил нищо, освен да се бори срещу персоналния си враг Борисов.

Хубавото от тези избори е, че поставиха БСП на четвърта позиция – нещо, което трябваше да се случи преди 30 години. Днешните проблеми произтичат от това, че не се случи тогава, а сега е почти безсмислено, защото столетницата ще се докопа до властта с помощта на партиите, които доскоро се легитимираха като десни.

Преброяването на гласовете приключи бързо, защото са рекордно малко. Рекордно големи бяха амбициите, но те трудно ще бъдат осъществени с такава ниска легитимност на избраните.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияВ униформата на спомените
Следваща статияГорко на белязаните с милост