Историческият оптимизъм на Снайдър е… както е немодната дума, моралистичен. Историята не е предопределена нито вече направена – правим я ние и тя е резултантата на всичките ни вектори на воля и свободен избор.
През 1945 г. излиза Пътищата на свободата, роман от Жан-Пол Сартр. Запитах се –дали Тимъти Снайдър със заглавието на най-новата си книга, излязла този месец, полемизира с поведението на Сартровите герои? Френски интелектуалци от 1938-1940 г., те се преживяват като хора, вървящи по „пътищата на свободата”, а всъщност тъпчат на място, загледани в себе си, неспособни да взимат съдбовни решения – докато пристигат немците, поизбиват ги, взимат им Франция и практически им решават екзистенциалните проблеми.
Нали и днес обаче Западът, отдаден на консумеризма, се е загледал в себе си по социалните мрежи, а способността му да взима решения е разклатена от сродния с екзистенциализма постмодернистки релативизъм; нали и днес една друга по-източна страна – Русия – щедро предлага практически решения на всички световни проблеми. Дали Снайдър би се съгласил с такава груба аналогия между Хитлерова Германия и Путинова Русия? Не зная, но знам че тази аналогия е опит за политическо мислене, основано на историята. А позицията на Тимъти Снайдър винаги е била, че днешното ни политическо мислене трябва да се основава на историята – не на идеологии. Затова и последната му книга фиксира проблемите, които се получават, когато политическото мислене престане да се основава на историческото. Главният проблем е синтезиран в заглавието: престанали да мислим исторически, ние сме тръгнали по пътя на несвободата. И сме се оставили да ни води експертът по несвобода Русия. Как именно Русия осъществява това водачество, ще разгледаме, по Снайдър, в Новоруски легенди и митове ІІІ; тук целта е да видим мисленето на Снайдър за Европа и Америка днес, и разбиранията му за историята изобщо.
Снайдър е строг фактолог и книгата му е конструирана така, че подобни прости политически изводи се основават на огромен брой свидетелства за реални събития от последно време. (Бележките за изворите на неговите факти заемат 60 страници дребен шрифт, една пета от книгата!) Той неслучайно я е посветил „На репортерите – герои на нашето време.“ Снайдър презира вечно популярния скептичен цинизъм: за него истинската журналистика служи на истината, тя не е слугиня на силните на деня, както не им е слугиня и историята.
Силните имат полза от политиката на силата, затова я налагат като единствената рационална политика. И тогава историческото бъдеще става лесно предвидимо: по-силният винаги печели, затова от по-слабите се очаква разумно да пасуват. Това за Снайдър е светът на несвободата. Но съществува и светът на свободата – на свободния избор – но избор едновременно вдъхновяван и ограничаван от историческото знание. То ни дава две подпори. Първо, че силните не винаги се ръководят от ползата, затова и не винаги правят силова политика – в много случаи избират да правят политика на ценностите. Второ, че и слабите могат да побеждават силните, и това се е случвало неведнъж – колкото и да изглежда невероятно за разума, свел себе си до пресмятания. Банални истини – но ги забравяме с последователност и лекота, винаги, когато започнем да правим политически прогнози, основани на силови калкулации.
Историческият оптимизъм на Снайдър е… както е немодната дума, моралистичен. Историята не е предопределена нито вече направена – правим я ние и тя е резултантата на всичките ни вектори на воля и свободен избор. Поради което сме отговорни за нея – морално. И поради което са възможни най-различни варианти: в една ситуация ще се наложи волята на глупавите, друг път – на умните, или на самопожертвувателните, на непукистите, на алчните, на продажните, на честните, на садистите… Тези неща Снайдър не е написал в книгата си, защото за него на равнище гражданска позиция те са очевидни, а като основа на метода на една историческа школа в политологията биха се превърнали в много специализирано четиво; но аз ги пиша, защото за нас и у нас те не са очевидни дори на гражданско равнище.
„Неизбежното“ и „вечното“
Така Снайдър етикетира двете главни световни митологични нагласи днес. Митологични – ще рече по необходимост антиисторични. Подбрал е названията така, че да не съответстват емоционално на съдържанието, и това е авторов сигнал, че ще става дума за заблуди. Особено важно за Снайдър е, че и двете се проявяват в днешна Америка (макар и не само в нея).
„Неизбежното“ – като мит – ни кара да очакваме нещо неприятно (на което не можем да убегнем) – но ето ти приятна изненада: неизбежно е по-доброто бъдеще! (Засилен вариант на разсъждението на друг френски философ – Панглос, един предшественик на Сартр, според когото „Всичко е за добро в най-добрия от възможните светове.“[2]) Историята ни сочи, че близкото бъдеще често се оказва по-лошо от настоящето и от близкото минало. Лекът против това „лошо“ е всеки да му се противопоставя, лично. Но според Снайдър голяма част от американците са се отказали от отговорността на индивида. „Американската мечта“ е, че всеки, който работи здраво, ще просперира – но за много от тях това е деградирало до колективистичното „Америка така и така ще просперира, и всички ние с нея – няма защо аз да се напрягам.“
Само че, предупреждава Снайдър, автоматичен прогрес няма никога – а в наше време има автоматичен регрес. И ако не направим усилие – умно и точно – регресът ще продължи до разрушаване на нашата цивилизация. Която вече е ерозирала поради популизма – най-силната манифестация на историческото немислене днес – прочее, и на немисленето изобщо. Процесът е напреднал, популизмът става все по популярен сред управляваните, започва да предопределя управляващите и да дирижира управлението. Драстичните примери са: в Европа, изборът на Брекзит, в Америка – изборът на Тръмп. И това стана възможно, защото масовият стремеж към без-действие, основан на мита за неизбежното, освобождава полето за масов стремеж към зло-действо. А този стремеж е основан на другия мит – мита за „вечното“.
„Вечно“ пък наумява нещо хубаво, доколкото изключва смъртта – но съдържанието на тази така етикетирана от Снайдър вечност е – вечно страдание. Това е нагласа, традиционна за Русия. Но новият проблем, сочи Снайдър, е че идеологията на страданието е намерила почва и в Америка, и именно тя определи резултата в последните президентски избори. Докато вярващите в неизбежността на доброто не правеха нищо, вярващите във вечността на страданието избраха Доналд Тръмп.
Снайдър анализира факта, че от 1980 г. насам неравенството в Америка се е увеличило драстично. Заплатите растат непропорционално на производителността на труда; същевременно, държавата взима все по-малко от най-богатите: за 0.1% от американците с най-високи доходи – от 65% до 35%, а за първите 0.01% – от 75% до 25%.[3] Това ново неравенство предизвиква не само по-лош живот, но и по-лоша нагласа към живота. Това е нагласа, огледална на „неизбежното“, но с обратен знак: каквото и да правиш и да не правиш, всичко ще става по-лошо, а „американската мечта“ е мъртва – както дословно казва и Тръмп в предизборната си кампания (цитиран от Снайдър). Снайдър обяснява, че за хора с такава нагласа модел на света не е „играта с положителен резултат“ – при която и двамата играчи печелят ново богатство; нито дори „с нулев резултат“ – при който печалбата на единия е загуба за другия, но общото за двамата богатство си остава същото; моделът им е „игра с отрицателен резултат“ – при който и двамата губят богатство, като целта на играта е другият да загуби повече от тебе. (Представена в шопската култура чрез максимата „Я сакам на Вуте да е зле.“) „Аз ще загубя от орязването на бюджета за здравеопазване – но на прошляците ще им стана по-зле! Аз ще загубя от огромните разходи по затварянето на границата с Мексико – но на тия гадни испаноговорящи ще им стане много по-зле!“ И тем подобни.
На нас това ни е по-ясно отколкото на американците, на Балканите традицията на страданието е отдавна разработена – новост е разпространението ѝ в масов мащаб в Америка. Да, Снайдър обвинява за това и Русия (това ще видим в следващата статия) – но още повече обвинява собствената си страна. Активните мероприятия на Русия са успешни, защото Америка се е изменила. Тук Снайдър не критикува чрез левичарски лозунгчета – а включва своето дълбоко, историческо познаване на американското общество. Когато американци заявят, че не очакват по-добро утре – значи американското общество има проблем. Аморализацията, депрофесионализацията и алчността на днешната американска политическа класа са главните причини: властовият елит е част от проблема, не от решението. Интелектуалният елит или критикува властта по левите схеми от 1960-те години, безсилни днес, или мазохистично приема „вечното страдание“ с лозунга „Така им се пада!“ (На кого? На управляващите или на управляваните? Или на всички, които не са „аз, възвишеният интелектуалец“?)
Обобщена, схемата на Снайдър е следната: отказът от индивидуална отговорност и личен избор води до две днешни форми на антиисторично съзнание: „неизбежният прогрес“ и „вечното страдание“. Те двете едновременно ни тласкат по пътя на несвободата и ни правят податливи на тласъците на Русия в същата посока. Това е нова проблемна ситуация, която няма как да бъде решена по пътя на business as usual: ако правим както обикновено, ще се озоваваме сред все по-голяма несвобода.
_______________________
[1] Timothy Snyder The Road to Unfreedom. Russia, Europe, America. Tim Duggan Books. New York, 2018
[2] Уточнявам, че философът Панглос е герой на Волтер от Кандид.
[3] Цит. съч. с 260.
