0
815

Русия е разделена на две

Swetlana_Alexijewitsch_2013

Мен ме наградиха като беларуска писателка, но аз пиша на руски и съм шестият писател с Нобелова награда, който пише на този език. Нито един от тези писатели не е бил оценен в Русия.

Как приеха новината за дадената ви Нобелова награда в Беларус и Русия?

Беларусите са много доволни. Бях удивена, когато на пресконференцията след обявяването на наградата, дойдоха не само журналисти, но и множество беларуси, които ме прегръщаха, радваха се и дори плакаха от емоции. За мен това бе истински шок, не очаквах такава реакция. А това, което видях в руските блогове, беше ужасно. Наричаха ме русофоб и предател, платен от Държавния департамент. Всякакви такива глупости.

Но Лукашенко ви поздрави.

Да, но не беше пръв. Най-напред ме поздрави президентът на Германия, след това президентът на Украйна и дори Михаил Горбачов.

А Путин мълчи.

Защото имам твърда позиция по въпроса за Украйна. Аз казвам ясно, че това, което Владимир Путин направи в Украйна, е окупация, нахлуване на територията на друга държава. Русия сега е разделена страна. Тя вече не е една Русия, а две, и тези две Русии се борят една срещу друга. Путин разпали там гражданска война. Наистина в Русия написаха много хубави неща за Нобеловата награда, която получих, но има и много агресия от страна на привържениците на Путин, тези т. нар. „патриоти“.  Опитай се да кажеш истината, веднага ще бъдеш обвинен във всичко. Мен ме наградиха като беларуска писателка, но аз пиша на руски и съм шестият писател с Нобелова награда, който пише на този език. Нито един от тези писатели не е бил оценен в Русия. Принудили са Борис Пастернак да се откаже от премията, Иван Бунин са считали за отцепник и предател. С Йосиф Бродски е същото. Отнесли са се така с всички, с изключение на Михаил Шолохов, който е бил лоялен към Йосиф Сталин. Всички останали са наричани в пресата бесни кучета и предатели, искали са да ги изгонят от страната.

Откъде идва това унижение на собствените творци?

Споменатият Бунин е гледал на революцията и социализма така, както ние гледаме на тях сега. Той е изпреварил своята епоха и затова не са го признавали. Същото е с Пастернак, който 70 години по-късно се оказва така близък на нас и толкова чужд на своята епоха. Сега атакуват мен и други писатели – Людмила Улицка, Борис Акунин – за това, че говорим за Путин. Ще дойде време, когато руският народ ще се срамува от това, което прави сега, и ще възприема „путинския период“ като някакво умопомрачение, както днес германците си спомнят 30-те години на ХХ век.

Мислите ли, че това е възможно?

Някога изглеждаше, че Сталин ще е вечно жив. Мина време и ние вече можем да го оценим адекватно. Макар че сега Путин определено счита Сталин за велик вожд. Все още му откриват музеи, макар в мирно време да закриват такива музеи. Времето не може да бъде спряно. Малките и големи диктатори са временни фигури. Къде са днес Хитлер, Мусолини, Сталин?

Тук говорим за хората по върховете, а какво ще кажете за обикновените граждани? В книгата си „Времето на секъндхенда“ показвате тези „малки“ руснаци. Комунизмът рухна, но в тях самите е още жив.

Да. Те дори сами казват за себе си: „Съветският съюз го няма, но ние (неговите граждани) сме тук“. Аз следя този феномен, тъй като ме интересува какво в тази идея така силно увлича и хипнотизира хората и защо им е така трудно да се откъснат от нея. Мисля, че това е свързано с факта, че ние, демократите, не използвахме своя шанс, пропуснахме го. Ако отидеш от големия град на село или в някое малко градче, ще видиш ужасяващи картини. Осиромашели хора, които изпитват носталгия по миналото. На тях им се струва, че тогава държавата се е грижила повече за обикновения човек, че в обществото е имало някакво равенство. А сега, ако нямаш пари, ще чуеш: „Вън оттук“.

Дори в Полша сред по-възрастното поколение може да се чуе лозунгът: „При комунизма беше по-добре“.

Именно, макар ситуацията в Полша да е диаметрално и необратимо променена. В Русия расте младо поколение, чиито родители – обикновени хора, нямат абсолютно нищо, те не могат да изучат децата си, камо ли нещо друго. И започват да си спомнят времето, когато не беше нужно да имаш пари, за да учиш в университета или да се лекуваш. Днешният период е тежък, защото малък брой хора окрадоха страната, а останалите останаха без нищо.

Това е някакъв живот, изтъкан от митология.

Всички мои книги развенчават митове. Например, в последната, която издадоха в Полша, „Цинковите момчета“, се боря с мита, че ние сме такива големи и справедливи, че навсякъде се стараем да установим мир. В Афганистан наричат руснаците „съветски хитлеровци“. Така са въдворявали мир те. За това разплащане с миналото ме изправиха пред съда.

Именно. Вие пишете за това в края на книгата. Там поразява тъкмо големият дисонанс между това, което героите признават пред вас, и онова, което говорят пред съда, при това във ваше присъствие. Сякаш някой ги е настроил.  

Една от войнишките майки ми каза: „Аз ви разказах, за да разберете какво съм преживяла, но не трябваше да пишете книга за това“. Това е една от най-добрите истории в книгата: историята на една майка, която сама е възпитала сина си. На мен ми звъннаха нейни приятелки и ми казаха, че са докарали ковчега с тялото на сина й. Тази жена ми разказа, че синът й бил обикновен дърводелец, а не войник. Призовали го на служба, но в армията не го научили на нищо – нито да стреля, нито да хвърля гранати. По време на службата ремонтирал дачата на генерала и изведнъж го пратили на война – убили го още първата седмица. Тази майка ме помоли да напиша цялата истина. И аз я написах. Това е страшен разказ… Пристигам в съда и виждам, че тази жена ще свидетелства срещу мен. Питам я: „Наташа, какво правиш тук?“ А тя ми отговаря: „Аз искам син герой, а не син убиец, както е при тебе“.

Значи за тях честта е по-важна от истината?

Не е трудно да „промиеш мозъците“ на руските войници, те са част от идеологията. Не смятам, че в Русия живеят идиоти. Това са много умни хора, но когато пет телевизионни канала всеки ден говорят за „фашисти“ и „бандеровци“ в Украйна, хората започват да вярват в това. И те са твърдо убедени, че там воюват поляци, американци, но пък руснаци няма. Те са заложници на тази идеология.

Това може ли да се промени, ако се смени властта?

Зависи кой ще дойде на власт, а в това отношение може да се случи всичко. На власт може да дойдат фашисти, които са дори по-лоши от Путин. Всички знаят добре, че в Русия възникна т. нар. „лагер на патриотите“, които са доста по-големи екстремисти от Путин. Много по-страшни.

Познатото зло е за предпочитане пред непознатото?

Това е национализмът. Руският национализъм. След перестройката всички страни от бившия СССР преболедуваха национализма. Започнаха граждански войни. В Русия това не се случи. Засега има само словесни престрелки, но това може бързо да се промени. Не е ясно какво ще бъде занапред.

Страхувате ли се?

Не. Възприемам това като природно явление, защото в това развитие на нещата има някаква логика. Аз и всички мои приятели четем книги за това как са изглеждали нещата в Германия през 30-те години на ХХ в., когато фашистите идват на власт, или през 1917 г., когато са разразява революцията в Русия. Виждаме, че случващото се днес много напомня за онези години. Тогава също никой не е вярвал, че на власт ще дойдат болшевиките и ще се пролее толкова кръв. Това е била някаква маргинална групировка. Всички главни идеолози в днешното обкръжение на Путин преди 10 години бяха извън основното течение. На тях им се присмиваха и никой не ги слушаше. А сега те решават всичко.

Нищо не може да се планира и предвиди.

Абсолютно нищо, тъй като това е стихия. Нищо не може да се предвиди. Особено сега, когато огромните суми от нефта отиват за развитието на силна армия, за кораби, самолети, танкове. Тежко и горко на хората по-нататък. Сега се водят две войни: в Украйна и в Сирия. Освен това в Чечения е доста неспокойно, в Кавказ също.  За това са нужни пари, но такива няма. Икономиката се срива и е неизвестно какво предстои.

Бихте ли искала да погледнете Путин в очите?

Аз дори имах такъв случай. Беше по време на седмицата на руската книга във Франция. Тогавашният президент на Франция Жак Ширак прие в своята резиденция руски писатели. Там беше и Путин. Той застана пред мен, такъв невисок, неизразителен. Използва гладки фрази. Това не е личност от мащаба на Вацлав Хавел, от каквато се нуждаем. В неговото лице няма интелигентност.

Интервюто е дадено пред полския портал onet.pl. Превод Димитрина Чернева.

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в западно-украинския град Станислав (днес Ивано-Франковск) като дъщеря на украинка и белорусин. След военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. След като завършва журналистика в Държавния университет в Минск, работи за „Сельская газета” и литературното списание „Неман”. Своя метод да разказва художествено отделни съдби, превръщайки ги в хроника на Съветския съюз, използва за пръв път в книгата „Войната не е с лице на жена“ от 1983 г., документирала преживяванията на войници, партизани и цивилни по време и след Втората световна война. В „Цинковите момчета” (1989) думата получават ветерани от Афганистан и майки на загинали войници. И тази книга й причинява съдебни процеси. Следващата – „Чернобил. Хроника на бъдещето”, е потресаващ документ за трагедията на засегнатите от ядрената катастрофа от 1986 г. Репресиите принуждават Светлана Алексиевич да напусне Минск. Последната й книга е „Времето на секъндхенда”, разказ за колапса на Съветския съюз. Нобелова награда за литература за 2015 г.