Руската култура

Откъс от последната книга на видния изследовател на руската култура академик Дмитрий Личахов (изд. „Изток-Запад“, превод от руски Мария Петкова).

Последната книга на академик Дмитрий Лихачов е равносметка на изучаването и осмислянето на руската култура. Авторът отстоява хуманистичната концепция за единното културно пространство и развенчава много митове, като обосновава европейската ориентация на руската култура, която е вградила в себе си християнските ценности.

Той нееднократно подчертава, че значителна роля в усвояването на християнската писмена култура са играли българите и тяхната писменост. Същевременно разкрива природата на националната самобитност на Русия, проявяваща се в каноните на естетиката и в православната религиозна практика. Тази дълбоко лична книга предизвика и съзнанието за отговорността ни към нашия общ дом – към живата и неживата природа, както и към онази част от света, която човекът сам изгражда – културата.

Църковнославянският език, пренесен в Рус от България не само чрез книгите, но и устно – чрез богослужението, веднага става в Рус своеобразен индикатор на духовната ценност на онова, за което на него се е говорило и писало. България даде на източните славяни висшия слой на езика, „полюса на духовността“, обогатил извънредно нашия език, вдъхнал му нравствена сила и способност да възвисява мислите, понятията и представите. Това е езикът, на който са доверявали най-възвишените мисли, на който са се молили и на който са писали тържествени слова…
Дмитрий Лихачов

Дмитрий Сергеевич Лихачов (1906–1999) е изследовател на средновековната руска литература, изобразително изкуство, история и фолклор, член на Академията на науките на Русия. В трудовете си разглежда и старобългарската литература и изкуство, делото на Кирил и Методий, Търновската книжовна школа и нейното влияние върху руската литература, което той определя като „Второ южнославянско влияние“.
През 1928 г. завършва Петроградския университет с диплома по романо-германска и славяно-руска филология. Същата година е арестуван за участие в научен студентски кръжок и изпратен в Соловецкия лагер. В периода 1931–1932 г. като лагерник работи на строежа на Беломорско-Балтийския канал, освободен е предсрочно на 8 август 1932 г. Между 1934–1938 г. е сътрудник в Ленинградското отделение на издателството на Академията на науките на СССР. Поканен е да работи в отдела за древноруска литература в Пушкинския дом, където изминава пътя от младши научен сътрудник до академик (1970). Получава световна известност с работите си като литературовед и текстолог на древноруската литература и най-вече с изследването си върху Слово за Игоревия полк (1955). Сред по-известните му изследвания са: Човекът в древноруската литература (1958), Културата на Русия от времената на Андрей Рубльов и Епифаний Премъдри (1962), както и Възпоменания (1995).

Д. С. Лихачов, „Руската култура“, изд. „Изток-Запад“, превод от руски Мария Петкова, 2018 г.

Трите основи на европейската култура и руският исторически опит

Oтдавна ме интересуват от историософска гледна точка главните особености на европейската култура и отношението на Русия към тях.
Кои са главните особености на европейската култура?
Ако трябва да се определят географските граници на Европа, това не представлява особена трудност, защото до голяма степен е нещо условно. Можем да се уговорим Европа да се смята до Урал, до Босфора и до Кавказ.
Много по-трудно обаче е да се определят нейните духовни граници. Географските и духовните граници не съвпадат.
Културата на Северна Америка например без съмнение е европейска, макар да е извън географските предели на Европа.
И наред с това трябва да признаем, че ако географските граници на Европа при цялата им „материалност“ са условни, духовните особености на европейската култура са безусловни и определени.
Те могат да бъдат възприети непосредствено. От моя гледна точка съществуването им не изисква доказателства. Те могат да бъдат охарактеризирани и назовани.
Европейската култура е преди всичко личностна култура.
А след това е възприемчива към други личности и култури (в това е нейният универсализъм).
И накрая, това е култура, основана на свободата на творческото самоизразяване на личността.
Да се спрем на възприемчивостта към другите култури. Достоевски в знаменитата си реч на Пушкинските тържества приписва тази възприемчивост единствено на руския човек, докато всъщност „общочовечността“, възприемчивостта към чуждите култури е обща основа на цялата европейска култура.
Европеецът е способен да изучава, да включва в сферата си всички културни явления, всички „камъни“, всички „гробове“. Те са му „близки и родни“. Той възприема всичко ценно в културата не само с ума, но и със сърцето си.
Европейската култура от самото начало изучава, разбира и обхваща културите на Античността, на Близкия изток, на Египет, а през последните две столетия – всички култури на света: на Китай, Япония, Индия, Африка и т.н.
Европейската култура е култура на универсализма, при това на лич­ностния по характера си универсализъм. Личността на човека, неговите индивидуални особености и отлики, неговият талант и убежденията му се ценят най-високо в европейската култура.
Личностният характер на европейската култура определя особеното ѝ отношение към всичко „друго“, т.е. към всичко извън пределите на дадена култура.
Това е не само търпимост, но донякъде и влечение към другото. Оттук е и принципът за свобода, за вътрешна свобода на човека.
И трите принципа на европейската култура – нейният личностен характер, универсализмът и свободата ѝ – са немислими един без друг. Отнеме ли се едното, разрушават се и двете останали. Отнеме ли се универсализмът и се почита само собствената, национална култура, загива и свободата. И обратно. Тази страшна опасност се прояви при националсоциализма, фашизма и сталинизма.
Основа на личността е свободата на самоизразяване. Само свободата осигурява на човека лично достойнство.
Личността израства само при наличието на „обратна връзка“ с други личности. Свободата е реализация на творческата личност.
И така, трите основи на европейската култура са: личностност, универсализъм и свобода. Без една от тях не могат да съществуват и другите две, но и пълното осъществяване на една от тях изисква реализиране на двете други.
Трите основи на европейската култура са ясно свързани с нейната мисия, с висшето ѝ предназначение: да запази в недрата си, в своята наука и в своето емоционално разбиране всички култури на човечеството – както сегашните, така и предишните.
Всяка култура и всеки културен народ има своя мисия в историята, своя идея.
Но тъкмо тази мисия и тази идея се подлага на целенасочените атаки на злото и може да се превърне в „антимисия“.
Злото, по мое убеждение, е преди всичко отрицание на доброто, то е неговото отражение със знак минус.
Злото изпълнява своята негативна мисия, като атакува най-характерните черти на културата, свързани с нейната мисия и с нейната идея.
Колкото по-силно е доброто, толкова по-опасен е неговият „противовес“ – злото, носещо в себе си индивидуалните черти на културата, но отново със знак минус.
Така например, ако народът е щедър и щедростта е най-важната негова черта, злото начало в него ще бъде разточителството и прахосничеството. Ако най-характерната черта на народа е точността, злото ще се прояви като инертност и бездействие, доведени до пълно безсърдечие и душевна пустота.
Призрачната индивидуалност на злото е отражение със знак минус на творческата индивидуалност на доброто. Злото е лишено от самостоятелно творческо начало. То е нетворческо отрицание и нетворческо противостояние на доброто.
От казаното от мен за характерните особености на злото става ясно защо в европейската култура то се проявява преди всичко под формата на борба с личностното начало в културата, с търпимостта, със свободата на творчеството, отрича всичко онова, което представляват основните ценности на европейската култура. Злото в Европа – това са преди всичко религиозните противостояния на Средновековието и тоталитаризмът на ХХ век с неговия расизъм, със стремежа да потисне творческото начало, свеждайки го до една оскъдна посока, с унищожаването на цели нации и съсловия.
Изхождайки от казаното, нека се обърнем към чертите на доброто и злото в руската култура, в руския народ.
Славянофилите единодушно посочваха главния признак (особеността) на руската култура – нейната съборност. И това е вярно, ако се ограничим само с положителната страна на руската култура.
Съборността е проява на християнската склонност към общественото и духовното начало. В музиката – това е хоровото начало. И то наистина е твърде характерно за руската църковна музика, за оперната музика (ясно изразено е у Глинка, Мусоргски и др.). В стопанския живот – това е общината (но само в най-добрите ѝ проявления) и т.н.
С това се родее търпимостта в националните отношения. Нека си припомним, че легендарното начало на Русия е ознаменувано от съвместното призоваване на варяжките князе, в което заедно участват и източнославянските, и угрофинските племена, а след това Руската държава винаги е била многонационална. Универсализмът и прякото влечение към другите национални култури са характерни и за Древна Рус, и за Русия от ХVІІІ до ХХ век, в чието създаване освен руси участват немци, татари, поляци, украинци, белоруси, угрофински народи и други.
Това е особено характерно и за руската наука, за нейните многонационални интереси. Руската императорска академия на науките е създала забележително славянознание и изтокознание. В нея са работили велики ки­таисти, арабисти, монголоведи, иранисти, индолози, японисти, угрофиноведи, слависти, тюрколози. Петербург и Москва са били центрове на арменската и грузинската култура.
Струва си да се обърне внимание и на това, че старата столица на Русия, Петербург, е била средище на различни европейски изкуства. Тук са строили италианци, немци, холандци, французи, шотландци… Тук в различни творчески области се изявяват немци, шведи, французи, поляци – инженери, учени, търговци, художници, музиканти, занаятчии, декоратори, специалисти по паркоустройство.
Стремежът на народа към свобода, към „воля“ се изразява в постоянно придвижване на населението на север, на изток и на юг. Селяните се стремят да избягат от властта на държавата в казачеството отвъд Урал, в дебрите на северните гори. Следва да се отбележи, че националната вражда с местните племена е относително незначителна. Не подлежи на съмнение и дълбоката привързаност на народа към старината, изразяваща се в спазване на традиционния църковен ред и в движението на староверците, които също се стремят да избягат по-далеч от държавната власт.
Върховете на доброто граничат с най-тъмните усои на злото. И руската култура постоянно е обезсилвана от „противотежестите“ на доброто: взаимната вражда, тиранията, национализма, нетърпимостта… Отново ще обърна внимание, че злото се стреми да разруши най-ценното в културата.
Това води в Русия до непрекъснати покушения срещу свободата на лич­ността, до тиранични форми на управление, до закрепостяване на селяните, заточения на „политическите“, религиозни преследвания (особено срещу старообрядците), национални преследвания.
Амплитудата на колебанията между доброто и злото сред руския народ е извънредно голяма. Руският народ е народ на крайностите и на бързия и неочакван преход от едното към другото и затова е народ с непредсказуема история.
Показателно е, че в руската култура на атаките на злото са подлагани всички нейни европейски и християнски ценности: съборността, националната търпимост, обществената свобода.
Злото действа особено интензивно в епохата на Грозни (то не е било характерно за руската история). А също и при царуването на Петър, когато евро­пеизацията се съчетава със заробване на народа и засилване на държавната тирания.
Своя апогей атаките на злото в Русия достигат в епохата на Сталин и „сталинщината“. Но и след това не отслабват, въпреки нарастващата съпротива.
Характерна е една подробност. Руският народ винаги се е отличавал с трудолюбието си, по-точно със „земеделското си трудолюбие“, с добре организирания земеделски бит на селяните. Земеделският труд е бил свят.

А тъкмо селячеството и религиозността на руския народ са усилено унищожавани. От „житница на Европа“, както постоянно я наричали, Русия става „вносител на чуждо жито“. Злото придобива материализирани форми.
Ще обърна внимание на една поразителна особеност на злото в наши дни.
Както е известно, най-обикновената и най-силната клетка на обществото, на неговата спойка в условията на свобода, е семейството. И в наше време, когато руската култура има възможност да се освободи от мрежите на злото – от нетърпимостта, тиранията, деспотизма, оковите на национализма и прочие, именно семейството сякаш „безпричинно“, а всъщност най-ве­роятно целенасочено, става главна мишена на злото. Ние всички трябва да осъзнаем тази опасност, особено в нашата родина.
Злото атакува в гръб!

Екология на културата

Екологията като наука. Ако се съди по наименованието, екологията е наука. Същевременно начинът на употреба на това наименование е съвсем друг; казват: „в дадения район екологията е добра или лоша“, „екологична катастрофа“, „екологична обстановка“ и прочие. По характера на дейността си еколозите приличат на пожарникари: призовават ги да спасяват, да избавят, да установяват и т.н.
А всъщност екологията трябва да бъде наука не само по название. Тя трябва да изучава обстановката, преди да се е влошила или да е останала благоприятна.
Какви са задачите на екологията като наука? Тя изследва света като цяло. Целта на такова изследване е възможността да се помага на света, да се „лекува“ и да се изяснява доколко безопасни са внасяните от човека промени.
Говоря за „свят“, понеже може да става дума и за природата, и за човека. Разбирането за целостта и целесъобразността на света е въплътено в дума – oikos (от гр.) – дом. За дом може да служи както природата – живата и „мъртвата“, така и онази част от света, която заобикаля човека. Разбирането на последното изисква пояснение. Човекът изгражда свой дом – културата. Тук влизат навиците, обичаите, заниманията, всичко, което той създава около себе си – в което живее и което следва да бъде наричано култура в широкия смисъл на думата, включително наука, техника, религия и прочие. Културата като органично цяло лесно може да бъде нарушена, както става и с природата като органично цяло.
Като че ли предметът на изучаване в единия и в другия случай, т.е. в изучаването на целостта на природата, на природните връзки на всичко с всичко, на връзките между всичко, създадено от човека, с което той по свое желание се е заобиколил (в резултат от своята дейност), е безкраен и предварително предполага безкрайност на изучаването.
Наред с това обаче екологията се основава на определени представи за природата.
Светът е създаден като цяло с многообразни вътрешни връзки, които не бива да се нарушават. Всички биологически, физически, космологически връзки, целият план на света съществуват, за да може светът да съществува в своите връзки, като запазва в себе си съществуването на човека.
Въпреки това в света не всичко е съвършено (абсолютно) благополучно и идеално. Много е неблагополучното и в самия човек.
Следователно целите на екологията като наука, основана на определена философия, е да внесе твърде ограничени поправки в различните частни редки случаи, когато природата е „сгрешила“.
С това е свързано не само опазването на Вселената като органично цяло, но и профилактичната помощ на природата от страна на човека като единственото същество в нея, което може да говори и да защити правата ѝ за достойно съществуване: правата на растенията, на животните, на рибите, дори на пейзажите с планините, горите и цялата красота, която също се нуждае от защита.
И така, основната ми мисъл е, че екологията е наука (а не само практическа дейност), основана на определени представи за света като органично цяло. Навремето В. И. Вернадски предложи понятието „ноосфера“, подразбирайки, че сферата на човешкото влияние е сфера на влиянието на разума (от гръцкото noos – разум). Историята обаче демонстрира повече неразумно и разрушително влияние на човека, отколкото разумно. Затова аз предложих по-скромен термин – „хомосфера“ – сферата на влияние и въздействие на човешката дейност върху околния свят – както разумната, така и неразумната. Примерите за неразумна дейност по унищожаване на природата, природните запаси и културните ценности са много. Може дори да се каже, че тази дейност непрекъснато се разширява, и ако не бъдат предприети разумни мерки, светът е застрашен от пълно унищожаване. Изхождайки от всичко това, преди време предложих предпазлив термин за защита на човешката култура – екология на културата, посрещнат първоначално с известни възражения, но впоследствие приет и широко разпространен в световния научен и публицистичен печат.
Екологията е поглед към света като към дом. Природата е дом, в който живее човекът. Но културата също е дом за него, при това дом, създаван от самия човек. Тук влизат най-разнообразни явления – материално въплътени и въплътени като идеи и различни духовни ценности.

Културна екология – това са и произведенията на архитектурата, на различните изкуства, включително литературата, това е и езикът, това е и цялото културно наследство на човечеството. Ако изхвърли каквото и да е от сферата на културната екология, човекът ще се лиши от част от своя „дом“. Затова грижата на еколозите трябва да се простира не само върху условията, в които човекът живее сред природата, но и върху условията, в които човекът съществува сред създаваната от него култура. Културата може да бъде по-висока и по-малко висока, тя може да бъде по-удобна за живота и по-малко удобна. Едното не съвпада с другото, макар да се докосват. Но помежду си се докосват и екологията на природата, и екологията на културата, защото човекът не противостои на природата, а е част от нея. Затова екологията на културата наред с екологията на природата са единно цяло, различавано само условно за удобство на изследването.
Органичното, твърде сложно единство е свойствено не само на природата, но и на човешката култура като цяло. Единството често се нарушава и в природата, и в културата, но го има като някаква идеална форма на съществуване на човешкото естество, и от човека зависи да осъществи единство между двете – природното и човешкото.
Но най-напред за единството на културата. За разлика от целостта на природата целостта на културата се изучава от различни видове истории на културата. Отдавна е установено, че отделните култури, влияейки си взаимно и съпоставяйки се не само в географското пространство, но и в историческото време, се стремят към някакво невинаги достижимо единство. Прогресът в различните видове средства за съобщения разширява възможностите за обединяване на културите, впрочем невинаги без значителни загуби, от които така или иначе спасяват музеите, библиотеките, архивите и просто грижовното отношение към паметниците, присъщо на уважаващите миналото си нации и образовани хора.
Необходимо е впрочем да кажем, че тъй наречените истории на културата, изучаващи културата на един народ, на един континент или на цялото човечество, изпускат много връзки, които излизат извън рамките на нашите тесни съвременни представи за културата. Това особено важи за явленията от общочовешки характер, за всичко онова, което излиза извън рамките на една националност или група националности.
Изучавайки екологията на културата, трябва да се обърне внимание, че екологичните катастрофи засягат извънредно широки културни сфери. Например износът на културни ценности и изваждането им от сферата, до­стъпна за една или друга група хора (най-простите примери: високата входна такса в музеите, библиотеките и пр.). Към екологичните бедствия, възникващи в наше време, следва да отнесем обедняването на лексиката на руския език, замяната на руски думи с еднозначни чужди думи, изчезването на склонението на сложните числителни. Изчезването на поговорки и пословици в устната реч на едни и на отделни изрази от басните на Крилов или „От ума си тегли“ на Грибоедов у други. Зони на екологично бедствие могат да се окажат киното, класическият репертоар на театрите, частично музиката и много други.
Предмет на изучаване на екологията на културата трябва да бъдат взаимоотношенията между отделните области на културата – например между изкуството и науката, – тяхната взаимна зависимост, равномерното им развитие в обществото. В областта на науката на изучаване подлежат взаимоотношенията между хуманитарните науки и „естествените“, „точните“ (към които принадлежат и някои хуманитарни – например лингвистиката) и „неточните“ (към които частично принадлежат и „естествените“ като географията). Особен интерес буди изучаването на органичното единство в границите на човешкото поведение: спадането на сексуалната стеснителност и стеснителността от функциите на човешкото тяло; намаляването на общата стеснителност и на интереса към личната репутация в човешкото общество, в резултат на което изчезват чувството за чест и честност, настъпва хаос в науката, в икономическата област и т.н.
Не е нужно да говорим доколко „екологията на културата“, изследваща органичното единство и равновесието на всички страни на човешката култура, представлява интерес за нормалното развитие на човешкото общество, за създаването на определена система на възпитание, за правилното разпределение на средните и висшите учебни заведения в страната и повече или по-малко обмисленото разпределение на различните образователни и специални дисциплини.
Екологията на културата не е просто „грижа за опазване на паметниците на културата“, както в повечето случаи се възприема сега – това е най-сложна и най-отговорна дисциплина, призвана да играе първостепенна роля в културната политика на държавата и в разбирането на взаимовръзката между всички части на културата и на възможните сривове в тази област.

Екологията е нравствен проблем

Наглед връзката между екология и нравственост е разбираема от само себе си. Това е така, но същевременно тя изисква обяснение.
Човек остава сам в гората, в полето. Той може да извърши куп пакости и единственото, което го възпира (ако го възпира!), е нравственото му съзнание, чувството за отговорност, съвестта.
Но и човечеството като цяло в сегашното му осъзнаване съществува „насаме с природата“. Не означава ли това, че само от нравствеността на човечеството зависи неговото отношение към заобикалящия го свят и към природата конкретно? Но нали съвестта на един човек е нещо реално при цялата ѝ неопределеност, а съвестта на цялото човечество като единно цяло е абстракция.
Следователно нещата не са толкова прости.
През ХХ век ролята на етиката и самите етични принципи се усложниха прекомерно. Сега се изисква не просто чувство за морална отговорност, а е крайно необходима научно-приложна разработка на етичните проблеми в различните области.
Научната етика например изисква внимателно проучване, дефиниране и изводи във вид на точно формулирани правила. Не само етиката на взаимоотношенията между учените, между ръководителите и учениците, но и етиката на отношението към предшествениците, нравственото разбиране на понятието „предшественик“ в една или друга научна дейност, в едно или друго научно откритие. Например в много сложния въпрос за авторството на научната идея, на научния подход. Етично разглеждане изискват целите и начините на редица научни експерименти: например в областта на „генното инженерство“ (спомням си печално знаменития термин „инженери на човешките души“). Допустимо ли е създаването на изкуствени торове, които са вредни за природата и човека потребител?
Съвременното общество не може да съществува без висока нравственост и култура, подчертавам, особено съвременното общество. Защото благодарение на най-сложната техника и най-отговорната наука нашият свят стана по-изложен на възможно въздействие от страна на човека.
Във всички времена, в никое общество без култура и нравственост не могат да действат законите на икономиката, правото, историческите закони (всяка поява на тирани забавя развитието на обществото, макар някому да се стори, че „добрата тирания“ може да насочи обществото към щастливо бъдеще). Нравствеността превръща „населението“ в уредено общество, смирява националните вражди, принуждава „големите“ нации да зачитат и уважават интересите на „малките“ (по-точно, малобройните). Нравствеността в страната е най-могъщото обединяващо начало. Необходима е наука за нравствеността на съвременния човек!
Не може да се смята за нормално едно общество без състрадание, жалост, милосърдие, доброта и благотворителност, без отговорно отношение към децата, старците, болните, ощетените и просто бедните. Обществото не може да съществува без безкористието на заможните, учените, художниците…
Какво движи добротата и безкористието? Желанието за прослава? Но тогава вече няма безкористие или то е много малко, понеже славата е също корист…
Смятам, че ние не си представяме ясно що е доброта. Мислим си, че доб­ротата само дава, но добротата и получава! Когато човек извършва акт на милосърдие, той става по-щастлив, духовно по-богат. Това е „духовно възвръщане“ на добротата, „духовна корист“. Освен това добрата постъпка служи за умиротворяване на обществото, на семейството. Другарството просто заменя колектива. Появява се общност (на работници и служители) вместо „кадри на предприятието“.
На тази тема може много да се говори, жалко, че за нея малко се мисли.
Искам да се върна към това, с което започнах: нравствеността е особено нужна в съвременното общество. Защо? Защото не забелязваме, че през последните десетилетия живеем в твърде особен свят. Сега ние с вас сме извънземни и не забелязахме как сме станали такива! Променили сме се не ние, променила се е планетата, на която живеем: станала е малка, пренаселена и извънредно зависима от нас.
Всъщност светът на науката се е усложнил невероятно в сравнение с онзи преди десетки години. От всеки учен се изисква нравственост с „хиляди волта напрежение“. Ако се допусне грешка в опит, който струва понякога стотици хиляди или милиони рубли, и се скрие грешката, ако се фалшифицират фактите и се внесе смут в обществото на учените, ще се сринат или задълго ще се забавят изводите на цял отрасъл на науката. Знаем го от примерите на Лисенко, Мар и Вишински. Спомнете си войната против кибернетиката, генетиката, космополитизма, формализма… В науката сега са нужни не само чест и честност вместо честолюбие, ласкателство и угодничество, но и предпазливост, скромност: пълно осъзнаване на собствените си мащаби и на всичко свое.
А в промишлеността? Все по-голямо значение придобива качеството, а не количеството: било то качество на бетона, на метала, на готовите изделия за всички „кръгове на живота“, които от кръгове на мечтания рай лесно могат да станат кръгове на ада.
А в историята? В медицината? В армията? Колко нравствени проблеми решава сега един шофьор в транспорта или строител на язовир, на нефтопровод, на АЕЦ…
Специфична област е дипломацията на държавите, нравствената отговорност на „високите договарящи се страни“ и на отделните дипломати.
Напоследък с цялата си острота изпъкна нравствената страна на националните взаимоотношения, на отношенията към културата и културните паметници на другите народи, включително и на изчезналите от дадена територия. Особено важна област на „усложнилата се етика“ е работата на чиновниците, тяхната правдива информация и недопустимото т.нар. административно мамене, тоест лъжата, с която началниците се отървават от онези, които търсят тяхната помощ или пробутват своите планове и проекти, финансирането на своите замисли…
Най-сложни, отговорни и драматични са отношенията на човека към природата поради нейната „немота“. И тук също не всичко е толкова просто, както изглежда. Нещо повече – разработването на проблема за нравственото отношение към живата и „мъртвата“ природа дори не е и започнало. Необходима е ясна и призната от всички философия на екологията, въз основа на която ще се изгражда и етиката на екологията.
Ние казваме „човекът и природата“, „отношението на човека към природата“, тоест разделяме човека от природата. От моя гледна точка това е дълбоко погрешно. Човекът не противостои на природата: той самият е неразделна част от нея. Но ако е „част“, то каква? Тук се сблъскваме с проблеми от чисто мирогледен характер и с необходимостта да признаем, че светът, с изключение на някаква неясна част, е създаден на разумни основания. Тоест длъжни сме да признаем разумното начало в света. Науката в различните дисциплини все повече се приближава до това признание.
Светът е органично цяло. Една от най-важните философски книги на златния век на руската култура от края на ХІХ – началото на ХХ век на философа Н. О. Лоски така се и нарича „Светът като органично цяло“ (1916). Сега, за да се създаде философия на екологията, а въз основа на нея – етика на екологията, мирогледната страна на тази книга при всичките ѝ достойнства, за съжаление, е вече недостатъчна. Нужно е да се привлекат по-широки, а главно съвременни данни, за да се покаже нагледно взаимната връзка на всичко съществуващо в света.
Преди всичко е необходимо, струва ми се, да се обърне внимание на следното: при милионите разновидности живи същества – животни, птици, насекоми, растения – човекът е единственото същество, притежаващо реч и разум. Това задължава човека да говори и да отговаря за всичко живо в света, за всички същества, за растителния свят и дори за тъй наречения „мъртъв“, за който не можем да бъдем напълно сигурни, че е „мъртъв“.
Човекът отговаря не само нравствено за всички живи и за всичко мъртво, лишено от осмислена, „умна“ реч (не само от емоционални възгласи), но е и морално задължен да говори от тяхно име, да защитава правата и интересите им.
Човекът е носител на самосъзнанието на Вселената. Отдавна вече говоря, че нашият „дом“, в който живее човечеството, се състои не само от природен комплекс (в който влиза и човекът като част от природата), но и от културен комплекс.
Ние живеем в среда на исторически паметници, на произведения на изкуствата, на резултати от научни изследвания, на технически постижения… Затова екологията от моя гледна точка се състои от две части: опазване на природата и опазване на културата. Последната е още по-важна, защото засяга самата човешка същност. Човекът е част от природата, но той е част и от създадената през хилядолетията култура.
Човечеството и природата могат напълно да загинат не само биологически заедно с унищожаването на всичко живо, но и духовно, вследствие гибелта на културата. И в единия, и в другия случай може да действа правото на неразумния силен, което създава изключително опасна ситуация.
Подобно съчетание на бездуховно човечество и безкултурна природа е напълно възможно чрез бездуховната „техника на преустройството“. Нещо повече, ние вече вървим по този път, без да го забелязваме.
Човекът е част от природата и липсата в нея на духовния човек, сякаш представляващ „самосъзнанието на вселената“, лишава от смисъл съществуването не само на човека, но и на всичко съществуващо, цялото мироздание… Такава обезглавена природа е безсмислено да се опазва.
Обединяването на двете части под общо наименование „екология“ – екология на природата (с човека) и екология на културата (също с човека) е още повече разумно, тъй като много често природата и културата страдат по еднакви причини. Ще посоча елементарен пример. Киселинните дъждове в Петербург разрушават едновременно в Лятната градина и мраморните статуи от ХVІІ–ХVІІІ век, и околните дървета. И следствието е едно: Лятната градина в Петербург може да загине и фактически вече бавно загива.
Отношението към природата и отношението към културата изискват общи нравствени правила и самоосъзнаване на човека като част от природата и част от културата.
В историята има три етапа на подход към проблема на природата и културата. Първият етап, който сме изминали, е насилственото изземване от природата на всичко насъщно. Вторият етап, към който преминаваме, е разумното изземване, „озъртайки се“, но също насилствено, и третият етап – може би в далечно бъдеще – е пълното прекратяване на насилието над природата и културата и съвместното съществуване на общото, съюзеното.
Тези три етапа са набелязани много кратко, но достатъчно ясно в големия труд на Владимир Соловьов „Оправдание на доброто“. На тях е посветена само една страничка. Ще си позволя да цитирам изцяло откъса от този труд. Неговите становища не съвпадат само в началната част с онова, което пиша аз, затова пък е много важна заключителната част.

Вече знаем две условия, при които обществените отношения в областта на материалния труд стават нравствени. Първото, общо условие, е областта на икономическата дейност да не се обособява и да не се утвърждава като самостоятелна, независима. Второто условие, по-специалното, е производството да не се извършва за сметка на човешкото достойнство на производителите, нито един от тях да не става само оръдие на производството и на всеки да бъдат осигурени материални средства за достойно съществуване и развитие. Първото изискване има религио­зен характер: да не се поставя Мамон на мястото на Бога, да не се признава вещественото богатство за самостоятелно благо и крайна цел на човешката дейност, поне в стопанската сфера; второто е изискването за човеколюбие: да бъдат съжалявани трудещите се и потиснатите и да не бъдат оценявани по-ниско от бездушни вещи. Към тези две ще прибавя и трето условие, на което, доколкото ми е известно, още никой не е обръщал сериозно внимание в този ред на идеи. Разбирам задълженията на човека като стопански деец относно материалната природа, която той е призван да обработва. Това задължение е директно посочено в повелите за труда: да обработва земята, т.е. да служи на земята [курсивът мой – Д. Л.]. Да обработва земята, не значи да злоупотребява с нея, да я изтощава и разрушава, а значи да я подобрява, да влива в нея по-голяма сила и пълнота на битието. И така, не само нашите ближни, но и материалната природа не бива да бъдат само страдателно и безучастно оръдие за икономическо производство или експлоатация. Тя не е сама по себе си или отделно взета цел на нашата дейност, а се включва като особен самостоятелен член в тази цел. Подчиненото ѝ положение спрямо Божеството и човечеството не я прави безправна: тя има право на нашата помощ за нейното преобразяване и възвисяване. Вещите нямат права, но природата или земята не е само вещ, тя е овеществена същност, която ние можем и затова сме длъжни да спомагаме за нейното одухотворяване. Целта на труда по отношение на материалната природа не е нейното използване за добиване на вещи и пари, а нейното усъвършенстване – за съживяване на мъртвото в нея, за одухотворяване на вещественото. Начините (курсивът тук и по-нататък е на В. С. Соловьов) не могат да бъдат посочени тук, те са задача на изкуството (в широкия смисъл на гръцкото techne). Но преди всичко е важно отношението към самия предмет, вътрешното настроение и произтичащата от него насока на дейността. Без любов към самата природа не може да се осъществи нравствена организация на материалния живот.

По-нататък В. С. Соловьов още веднъж подчертава необходимостта „човек да използва превъзходството си над природата не само за своето, а и за нейното възвисяване“.
Като признаваме, че светът представлява органично единство, не бива да твърдим, че то е толкова съвършено, че не може да бъде подобрявано. И в това отношение, от моя гледна точка, на помощ на човека трябва да дойде не само обичайната любов към земята, но и науката – истинската наука, а не псевдонауката и псевдонаучните решения, взети въз основа на натъкмени умозаключения и факти. И така:
Отношение към Земята и към Почвата – каквото е съществувало у потомствените селяни и е било основа не само за тяхното благополучие, но и за техните празнични радости.
Отношение към дърветата, чиято експлоатация (добре обмислената сеч на горите) трябва на всяка цена да бъде съпровождана не само с „попълващи“ залесявания, но и със значително разширяване на горските масиви с грижа за красотата на възстановяваните и новосъздаваните пейзажи.
Отношение към реките, езерата, изворите и изобщо към водата, при което да се имат предвид интересите и на всичко живо, което ги обитава, както и красотата на природата.
Отношение към паметниците на културата (исторически, архитектурни, музейни, библиотечни, архивни и други) като най-велика ценност, оправдаваща съществуването на света, на вселената. Отношение към собствения дом…
И тъй нататък.
Всичко това трябва да се гради върху нравствена основа, върху основата на определена философия на екологията, върху научно изучаване на целостта на мирозданието, на света като органично и разумно цяло.
Пред нас е опитът на древните култури, сред тях е и древноруската. Тя цялата е била пронизана от нравственото начало. Човекът се е усещал като част от света. В най-светлия – източния ъгъл на къщата си селянинът е окачвал икони – към слънцето. Къщата е била и храм. Църковната служба е напомняла на човека за историята в нейното тогавашно разбиране. Животът му е имал висш смисъл. Отношението към земята кърмилница е било религиозно: селянинът се е изповядвал пред земята. „Майко, влажна земьо!“ Тя е била светиня за човека. Той е почитал кладенците и изворите. По бреговете на реките са ставали годежите на младите. На реката поверявали и старите икони: пускали ги да плават надолу по течението. Имало е почитани гори и дървета. Службата на Троица е била служба за всичко живо: украсявали черквата с брезови клони, застилали пода с трева.
Литературата е била посветена изключително на въпросите на морала и мирогледа. Любима книга е бил Шестодневът, в който се възпява разумността на всичко случващо се в природата. Природата в Шестоднева е описана като органично цяло. Това е химн на разумността на устройството на света.
Крайна цел на човешката дейност е преобразяването на света. То трябва да се разбира не като промяна на лицето му – външно префасониране на света, а като израз на цялото заложено в него разумно начало и освобождаване на това начало от пречещото му зло, противоречащо на разумното начало, на неговата самоизява.
Разумното начало на камъка е да бъде строителен материал за прекрасни архитектурни творения. Разумното начало на земята е в растителността, която расте върху нея. Разумното начало на растителността е да служи за превръщането на Земята в цветуща градина, чийто първообраз е раят. И тъй нататък.
Първообраз на тази дейност на човека е художественото творчество. Самата дума „техника“ неслучайно произлиза от гръцката дума, означаваща изкуство. Светът в резултат на дейността на техниката-изкуство, или на изкуството-техника, трябва да стане напълно съвършен и съвършено пълен, като запази всичко най-добро, което е имало в него, тоест всичко онова, което влиза в „кристала на единството“.
Такъв трябва да бъде идеалът на човешката дейност и такава е крайната голяма (истинска) цел на техниката.
Човечеството не може да живее само с моментните грижи без ясна цел за бъдещето.