1
4233

Русо-филео/фобията и националният интерес на България

Драган Цанков

Как един съвременен българин може да обясни положителното или отрицателното си отношение към Русия с „доброто на България”?

В руски контекст „Дядо” Драган Цанков е запомнен с две неща: с „русофобското” изказване: „Не ви щем ни меда, ни жилото!”, и с това, че е създал Прогресивно-либералната партия, „русофилската” партия на България. Такива преки противоречия в поведението са карали съвременниците му също да го оценяват противоречиво и често негативно. Едва след смъртта му се появяват положителните обобщения:

Ст. С. Бобчев: Шестедесет години той служи́ пред олтара на българското отечество [] неуморно, неспирно, непрекъснато”.[1]

Ив. Д. Шишманов: „Дядо Цанков имаше несъмнено някои слабости, но и едно голямо, преобладаващо качество, нещо, което обяснява всичко и изяснява много: неговата фанатична вяра в гения на българския народ. Не залудо той нерече своя цариградски вестник „България”.[2]

Авторите на тези оценки очевидно смятат, че „България” е ultima ratio – пределно основание – както за тяхната аудитория, така и за тях самите. (Те са честни хора, а не манипулатори на целеви групи и не биха написали нещо, в което не вярват лично.) Тази проста мисловна схема, макар че може да отпрати към лозунги и поведения от нацистки тип, практически е доста приложима. Нали на практика не са чести ситуациите, в които сме изправени пред дилеми като: да я има България, или да го има светът? А до нацистките крайности не сме длъжни да стигаме и, с малко акъл, няма да стигнем. Затова ще приема за изходно положение, че „България” – „доброто на България”, „осъществяването на българския идеал” и други подобни, които като обяснителен принцип на едно човешко поведение се отнасят до едно и също – на практика за мен са, и би трябвало за всички ни да са, ultima ratio.

При Дядо Цанков нещата са ясни: когато „не ще ни меда, ни жилото”, той въстава против руската политика, защото иска да има независима държава България, а не „Задунайска губерния”. Когато след това е за Русия, прави го, защото иска да я има Санстефанска, а не Берлинска България – и залага на Русия за осъществяването ѝ. Именно затова по-горе слагам неговите последователни „русофобство” и „русофилство” в кавички, защото не става дума за ирационални чувства, а за напълно рационални и прозрачни политически избори, ръководени от една и съща логика. Така че Дядо Цанков не се е водил от филео/фобии; а че ги е използвал политически – в името на България – е отделен въпрос.

Не са ясни обаче нещата при нас. Приехме, че България и за нас е ultima ratio. Тогава какви поведения можем да обясним/оправдаем по този начин? Първият отговор, който ни идва, е: „Всякакви!”, което обезсмисля „България” като обяснителен принцип, зер бившите ченгета обявиха, че са работили за България, но за България твърдяха, че са работили и бившите опозиционери на режима на Живков, което накара пък мнозинството, което в това отношение не бе работило нищо, да заключи, че ченгетата са били дисиденти, а дисидентите – ченгета.  Но тази обща неяснота при прилагане на ultima ratio е прекалено голяма за една малка статия; да се ограничим с неяснотата досежно Русия. Тогава как един съвременен българин може да обясни положителното или отрицателното си отношение към Русия с „доброто на България”? Тук веднага ще се обособят два типа отговори: рационални и ирационални.

С ирационалните не можем да се заемем, защото са лични, а не разполагаме с достатъчно експериментален или клиничен материал, за да можем да типологизираме. Допускаме обаче, че сравнително малка част от днешните българските граждани биха казали искрено: „Аз съм за/против Русия, ама не знам защо, нещо така отвътре ме кара…” Всички останали ще дадат някакво основание. Само защото някакво основание се дава, затова ги наричам тук рационални (по същество може да са пълни глупости, но в случая ни интересува ходът на такова мислене, не истинността му). Тук вече имаме изходни данни, но, бързам да кажа, далеч недостатъчни. Затова типовете обяснения, които ще предложа, са само хипотетични:

  1. Благодарен: Русия ни освободи от турците! Америка ни освободи от комунистите! (Тези хипотетични автохарактеристики задължително ще съдържат ред исторически неточности и политически некоректности, но това е характерно за тях.) Затова трябва да сме им благодарни! А щом ще сме благодарни, трябва да ги слушкаме във всичко! Ако не ги слушкаме във всичко, значи сме неблагодарници! („Морална рационалност”)
  2. Силовик: Русия/Америка са най-силните! Затова трябва да ги слушкаме във всичко! Иначе ще ни набият! („Прагматична рационалност”) И понеже е прагматична – което на българсски най-често се превежда като аморална – можем и да послъгваме, доколкото можем, че ги слушкаме във всичко, а скритом да се погрижим и за себе си… („Патриотично” становище) Можем примерно да гепим нещо допълнително от плячката, която силните са взели от ония слаби, които не са слушкали във всичко.
  3. Търговец: Русия/Западът са най-големите пазари. Но по политическа конюнктура България не може да развива търговия и с едните, и с другите. Затова трябва да изберем Русия: там нашите световно-неконкурентни стоки традиционно се търсят, а и политически е добре, защото руските власти ще ни улесняват. Пардон, затова трябва да изберем Запада: тъкмо ще се принудим да даваме световно качество, за да издържим на световната конкуренция, а и политически е добре, нали сме от Запада. („Печалбарска рационалност”)
  4. Инерционен: България винаги е била с Русия! България винаги е била Европа! („Антиисторична рационалност”) Дотолкова антиисторична (за такива хора все едно не е имало Трети март, нито Девети септември), че се срива от първата реплика в Ганковото кафене: „И като сме били, цъфнахме ли?”
  5. Политик: тук е по-сложно, защото за разлика от другите типажи, страните не са огледално еднакви, защото лъжат за различни неща (поради което тук имаме „лъжеполитическа рационалност”). И русофобът, и русофилът-политик говорят, че имат един и същ идеал за България: демократична, добруваща, правова държава, зачитана от всички и зачитаща всички други държави и народи. „Политикът-русофоб” декларира, че е за Запада, но лъже най-вече за зачитането: той всъщност презира руския народ по расистка схема от типа „руснаците са генетично увредени”, макар че на Запад расизмът не върви. Но по аналогична расистка схема презира и всичко живо в България, което според него, не е родено като част от „елита”. Оттук и в идеала му за България думите „демокрация” и „добруване” отиват толкова далеч от обоприетия смисъл, че и те стават лъжи. „Политикът-русофил” лъже предимно за правовата държава и за демокрацията. Той е за Русия не защото иска и тя да стане демократична и правова, а защото мечтае тя да се върне към затворено общество от сталински тип: всеобща работа в името на идеално бъдеще, а който не ще, с него политическата полиция ще си свърши работата; максимална техническа модернизация плюс културна стагнация чрез максимална изолация, осигурени пак чрез държавно насилие, и пр. И България да се върне там заедно с Русия. А във външно отношение – какво ти зачитане, когато външният свят е враг!

Като имаме пред вид тези хипотетични типажи, може би ще преценим по-добре някои реални политически поведения. Например лошо скриваното презрение на русофобстващата ДСБ към „работническата класа” в България. Вярно, на ДСБ това ѝ гарантира маргинално политическо съществуване, но тази партия от такива дреболии не се трогва. Или нежеланието на русофилстващата БСП да се признае открито за русофилска – вероятно поучена от примера на „Атака”, чието лозунгово русофилство ѝ носи много по-голяма руска, отколкото българска подкрепа. Макар че в русофилията си БСП използва „рационалностите” и на благодарните, и на силовиците, и на търговците, и на инерционните.

И нищо чудно: тези типажи, макар хипотетични, се използват с успех от партиите, защото са извлечени от нашата реалност. Тези хипотетични типове ходят сред „народа”, както биха казали в БСП, или „електората”, както биха казали в ДСБ – и сме ги виждали неведнъж, в по-чист или по-смесен вид. Общото при тези две уж напълно противоположни партии по отношение на Русия е, че под „рационалността” на думи в тях действа една и съща ирационална схема: на интелектуалното заболяване филео/фобия. Болестното е, че ultima ratio тук не е България, а „Западът” за русофоба и „Русия” за русофила. А „интелектуалното” в тази болест е именно липсата на интелектуално – филео/фобът не иска да мисли. И в резултат, неспособен е да си представи, че Русия или Западът могат да извършат каквито и да било действия, та той да им се противопостави. Винаги със Запада!/Винаги с Русия! А когато Дядо Цанков е ту с Русия, ту против нея – заради България – подобни хора го обвиняват го в непоследователност.

Поучен от смешен опит, тук ще го напиша изрично: не проповядвам интересчийски лъкатушения, а принципиално обоснована промяна в отношението, основана на промяна в реалността. Например аз веднага ще си променя отношението към Путиновия режим, ако се убедя, въз основа на негови действия, че той е престанал да бъде „Путиновия режим”, та дори и с Путин начело! И внимателно следя Америка на Тръмп – защото ако тя наистина започне да се държи като „Америка на Тръмп”, одма ще си променя общоположителното отношение на общоотрицателно.

Е, тук просто няма как да не си припомним думите (изглежда, точно приписвани) на българския цар Борис III, че министрите му са англофили, генералите – германофили, народът му – русофилски, а само той май е останал българофил. Малко след това го убиха.

На главната страница: Мориц Корнелис Ешер, Среща, литография, 1944.

[1] Ст. С. Бобчев, Летопис на БАН, 1914.
[2] Ив. Д. Шишманов, „Драган Цанков” в: Българска мисъл, 1928.
И двете цитирания са по книгата на Маргарита Ковачева Драган Цанков. Общественик, политик, дипломат (до 1878). НИ, С., 1985.

Деян Кюранов е доктор по философия, завършил Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Съосновател на неформалното сдружение "Екогласност" и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.
Предишна статияОт бездънната бездна
Следваща статияДжаз в мъглата

1 коментар