0
1197

Ръкописи и безсмъртия

„Паметта за Алекс е безценна, шепа приятели я почетохме тези дни. Държавни почести нямаше. Не ни и трябваха, не му трябваха и на Алекс.“ Преди година на 28 юли си отиде Алекс Алексиев.

Удивително нещо – ръкописите изчезват,
даже държавите изчезват, а доносите –
те са безсмъртни.

Едвард Радзински

Доноси и държави, от които и Алекс Алексиев лично, и семейството му са си патили неведнъж. И на които, макар и жестоко потърпевш, Алекс никога не отвърна със зложелателство, камо ли със собствени доноси. Той залагаше на приятелството, а приятелството е по природа не донасящо и не мъстящо, а прощаващо. Ето защо негов неотлъчен спътник и пътеводител бе не възмездието, а съветът на древните латинци, че докато дружбата трябва да бъде безсмъртна, враждата трябва да е само мигновена. Познавах го повече от 30 години, а дори и тази мимолетна, и тази мигновена и разбираема вражда не съм забелязал у него ни веднъж – ако е човешко да бъдеш и зъл, Алекс като че ли бе опериран от злото, като че ли сам Първосъздателят бе изтръгнал от същността му злото из корен. Да понесеш толкова незаслужени обиди и хули, да си по рождение белязан с белега на класово-партийната ненавист и дискриминиран на всяка крачка в младия си живот, да изстрадаш толкова свирепа болка, отровила живота ти на родна земя и прогонила те за цели десетилетия в изгнание и въпреки това да прощаваш, вместо да мъстиш – това е вече екзистенциален формат, недостижим за нас и достижим само за Алекс.         

Книгите са като хората, някои са временни, а други – безвременни. Сравнението се оказа май нелепо, след като човекът, а не книгата, е мярка на всички неща, по-подобаващо е да се каже обратното: хората са като книгите. Като се позамисля обаче, еднакво подобаващо е като че ли и едното, и другото. Май че в един или друг смисъл и в една или друга форма е вярно и едното, и другото, май че съществува някаква скрита, но пълна и нерушима съвместимост между човека и книгата. И това е закономерно – книгите са писани от хора, населени са с хора, четени са от хора, а понякога, от век на век, когато, казано на марксистко-ленински език, конкретните нужди на конкретния исторически момент го поискат, и са цензурирани, и са горени дори от хора. (Всъщност горенето е също форма на цензуриране – неговата най-недвусмислена и най-откровена, неговата огнена форма.) Също като хората някои книги надмогват времето, а други са надмогвани от времето. Също като хората някои книги умират преждевременно, втори – своевременно, а (поради друга, мазохистична форма на цензурата – автоцензура) трети се оказват дори неродени и авторът си ги носи инкогнито в себе си – сякаш е бременен с тях, без да роди цял един живот. Нещо повече, също като хората някои книги вампирясват, възкръсват от загробването си и тръгват сред нас за нов живот. А това, че едните (книгите) зомбясват и като физическо тяло, докато другите (хората) го осъществяват само спиритуално, като дух и кауза, като възродено наследство, като исторически спомен, е детайл. Също като при хората паметта за някои книги е хилядолетна, а други са безпаметни, осъдени на смърт още приживе. Като хората книгите биват мъдри и немъдри, дълбоки и плитки, глупави, забавни, досадни, интересни и безинтересни, смислени и безсмислени. При което и при книгите, и при хората смисълът е белег за разпознаване – наличието и отсъствието на смисъл е сертификат съответно за битие и небитие. Като хората книгите се радват понякога на бурен, на сензационен и мълниеносен, но повърхностен и краткосрочен триумф, след което изчезват безследно сред салтанатите на онзи панаир на суетата, който основателно наричаме цивилизация.

Единствената книга, която Алекс Алексиев се надяваше да издаде на родна земя и на роден език, се оказа от неродените. Беше книга за живота, за делото и за безценното наследство на баща му, блестящия сатирик, писател, карикатурист и издател, погубен от комунистическото мракобесие, Райко Алексиев. По негова молба аз трябваше да редактирам книгата. Съдбата победи обаче цялата ни добронамереност. Алекс написа книгата, а аз така и не успях да я редактирам. Какво да се прави – физическата (според мен друга, духовна, няма) смърт се  оказа по-бавна от авторовото перо на Алекс, но и по-бърза от моето редакторско перо. Сега дори не зная къде е, в кого остана, в кого замръкна и в кого осъмна след внезапната му кончина ръкописът. А е ръкопис, ценен не само за преките потомци на Алекс, а и за нас, непреките наследници. Опазвани понякога от грижовни пазители на паметта, но и често громени от короновани палачи, подобни ръкописи така и не се превръщат в книги – въпреки уверенията на класика, че „не се гаси туй, що не гасне”. Оказа се, че се гаси – както приживе, така и посмъртно. Само огненият оптимист Рей Бредбери е на противоположното мнение, на мнението на Вазов. Историята (родна и международна) обаче говори друг, далеч по-безсърдечен език.

Паметта за книгата на Алекс е ценна, паметта за Алекс е безценна. Шепа приятели я почетохме тези дни, отбелязвайки първата годишнина от смъртта му: по обяд – на гроба му в централното гробище (май трябваше да го изпиша с главни букви), а вечерта – в един от няколкото му любими ресторанта в сърцето на столицата. Държавни почести нямаше. Не ни и трябваха, не му трябваха и на Алекс. Все таки паметта беше негова, наше беше само присъствието. Хубавото е, че ги нямаше и демонстрантите, които бяха вилнели само допреди три-четири дни току пред вратата на заведението, което ни приюти вечерта. Тяхната тревожеща от седмици дните и нощите ни отечественофронтовска вандалщина щеше да обезпокои съзерцателността ни, щеше да удави в мътния си порой непретенциозната ни възпоменателна сбирка. На която всеки поразказа на чаша горчиво вино собствения, личния, интимния си Алекс, а така и не се намери помежду ни един стратег, един координатор, който да сбере и снади късчетата спомени, да сглоби от тях един общ, монолитен образ. И Алекс си остана така – раздробен и разхвърлен равномерно и неравномерно помежду ни. Защото на отиване всеки от нас си прибра своя си, споделен краткосрочно на трапезата Алекс обратно, за да го понесе нататък по биографичните си пътища и безпътици. Като че ли Алекс спечели от цялата работа – заживя отново, продължи да живее многократно във всеки от нас и чрез всеки от нас. Всъщност той винаги си е живял и сам за себе си, извън нас, многократно – артистичен, разнолик, живописен като баща си: кръвта вода не става. Като се позамисля, все ми се струва, че след като не смогнахме – спомен по спомен – да сглобим един единен, цялостен и завършен Алекс, тази ни немощ идва да ни подскаже някакъв невидим извън контекста смисъл. Като че ли Алекс дебнеше от отвъдното за съхраняването на нашата земна войнишка дружба. Посмъртното му послание беше ясно като ден: щом не искахме за нищо на света да го загубим, след като напусна земното на път към извънземното, за да можем все така да измамим смъртта и да го имаме въпреки нейното тържество, трябва да се събираме заедно, трябва всеки да донесе и предостави на кръжеца своите елементи, своите съставки, а те по естествен път да се обединят и да се свържат помежду си, за да възстановят, макар и само за някой-друг кръчмарски час, Алекс от кръв и плът.   

А книгата, написана от Алекс с толкова синовна любов и нередактирана с приятелска преданост от мене, си остана все така неведома. Преровихме покъщнини и багажи, компютри и флашпамети преровихме, търсим я под дърво и камък, като Живата вода от приказките на Божена Немцова неуморно я търсим, а тя като Живата вода все така недостижима се оказва. Все някога някъде някой ще я открие, все някой някога ще я редактира и издаде – не се губи, не чезне безследно току-така един знаменит баща, за който синът му дори жив спомен не е съхранил: бил е още почти бебе, когато пълномощниците на правата вяра, зорките бойци от Тихия фронт и родни чекисти го пребиват до смърт пред очите на близките му. В изгубения (надявам се, че е само ненамерен) ръкопис е документиран не само творческият път на един баща и автор, документирана е и любовта на един обичащ и признателен син, какъвто Алекс винаги е бил. Документирани са сатири, карикатури, фейлетони и разкази. А редом до безценните творби и свирепата комисарска ожесточеност на идеологизираните злодеи е документирана. Какво да се прави, едни населяват биографията и паметта си с шедьоври, други с погром над шедьоврите се обезсмъртяват. Две обезсмъртявания, две безсмъртия на една земя и под едно небе – всички сме хора, чеда Божи сме всички, всеки се справя по своему: творецът – творчески, злодеят – злодейски.

Малко преди да напусне този благороден и неблагороден свят Алекс организира първо в Столична библиотека, а след това и в Софийска градска галерия изложба на целокупното творчество на баща си – в този мащаб първа по рода си. След което организира и една пищна трапеза на терасата на Народния театър – поредна по рода си. И на двете събития, които се допълваха хармонично, вече завършеният ръкопис присъстваше вербално, но не присъстваше като книжно тяло. Сега отсъствието му е още по-болезнено доловимо, защото и разказът на Алекс изневиделица замлъкна – думите му за книгата застинаха нейде между земното и извънземното. Като погине, като изчезне безследно нейде из нишите на битието един ръкопис, сякаш авторът му умира повторно – този път като че ли още по-безвъзвратно. Умира, умира някак си Алекс, но и някак си не умира – остава не само в битието на спомена, а и в собственото си безсмъртие. И чрез ръкописа, и извън ръкописа остава, защото Алекс е безсмъртен така, както са безсмъртни любовта и добротата – мъдростта и вълнението, както са безсмъртни. И срещу това безсмъртие физическите закономерности са безсилни, така, както е безсилна порухата дяволова срещу Творението.        

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияУлов на памет в бурно време
Следваща статияЗагадките на Хераклея Синтика