Начало Идеи Гледна точка Савле, Савле…
Гледна точка

Савле, Савле…

Теодора Димова
19.08.2014
2033

TDimova

Какво се случва със Савел по пътя към Дамаск? Какво се случва, че става това поразително, главоломно, зашеметяващо обръщане в него, след като чува въпроса „Савле, Савле, защо Ме гониш?”

Този въпрос не се отнася само до Савел, този въпрос не е извън контекста и на нашето битие. Точно обратното – този въпрос е същностен и за самите нас, защото ако нямаме отговор на този въпрос, с нас нищо няма да се случи. Ще бъдем само едни пътници, само едни екскурзианти, които се наслаждават на красивата гледка по пътя към Дамаск. Ще бъдем само външни наблюдатели. Ще бъдем трафаретни християни, регистратори, че там се е случило нещо (може би) важно, но защо е важно, така и няма да узнаем.

Защото случилото се там не се случва на пътя, а се случва вътре – в душата, в сърцето, в съзнанието на Савел. Значи може да се случи и вътре в нас. И само тогава случилото се със Савел е интересно, и важно, и значимо за нас, когато го отнесем към самите себе си.

Но защо да отнасяме подобни въпроси към себе си – ние не сме гонители на Христос, ние сме християни, ние сме последователи на Христос. Точно в това самоусещане, в това самосъзнание е завръзката на драмата. Но защо трябва да има драма? Да, може и да няма драма. Само че ако няма драма, ние си оставаме в територията на конвенционалното, независимо дали то е конвенционално християнство или е просто конвенционално битие. Аз не оспорвам, че в тези конвенционални координати може да се живее добре, спокойно и устроено. И как ще оспорвам, нали виждам, че на повечето хора животът протича и изтича, без да направят и най-малък опит за стъпка отвъд.

В този опит за стъпка отвъд се напипва следващата част от отговора. Без този опит за стъпка отвъд, целият живот е отсам – започва отсам и приключва отсам. Обръщането е стъпката отвъд. И обратно – стъпката отвъд е обръщане.

И така – Савел отива при първосвещеника и измолва от него писма, които да му дадат право да арестува в Дамаск последователите на Иисус и да ги доведе вързани в Иерусалим. Савел е убеден, че това е секта, вредна за юдейското общество. Савел е убеден, че тази секта се състои от фанатизирани последователи на Иисус. Савел е убеден, че тези заблудени фанатици сеят раздор в юдейската религия и затова трябва да бъдат убити, както е убит техният учител Иисус. Последното е същественото – убедеността на Савел, че Иисус е мъртъв и погребан. Ликвидиран!

Затова Савел e убеден, че не гони Иисус. Савел гони учениците, последователите на Иисус.

И изведнъж го огрява светлина от небето, по-силна от слънчево сияние, той пада на земята и там, в праха, чува: „Савле, Савле, що Ме гониш?” Савел не отговаря на въпроса. Не прави дори опит да отговори. Той не знае Кой му задава този въпрос. Как да отговори? Стъписан е, поразен е от въпроса. Какво да отговори? Той е тръгнал за Дамаск да върши нещо с убеденост и страст. Но в убедеността, която има до този момент, няма ресурс да отговори на въпроса, който чува. Няма отговор. Затова отговаря с въпрос – „Кой си Ти, Господине?”

На въпроса „защо?” се отговаря със „защото”. Но нищо подобно не се случва в този необикновен диалог. Убеденият огнедишащ гонител не обяснява „защото…”, а сам задава въпрос – „Кой си Ти?” Савел е паднал на земята, би трябвало да е разгневен от случилото се, може би би трябвало да е уплашен, но ние не откриваме нито гняв, нито страх във въпроса му „Кой си Ти?”

В мига, в който чува въпроса, в него вече е станало някакво обръщане, в самия този миг Савел вече е престанал да гони Този, Когото е гонил. В един миг убедеността му го е напуснала. Това е първият миг на обръщането. Но той още е Савел. Стъписан, озадачен, но все още Савел. Не същият, тръгнал от Иерусалим към Дамаск убеден гонител, но все още Савел – зашеметен, стъписан, объркан.

Това начално объркване, началото на обръщането, идва от личното обръщение и от това повтаряне на името му, от фиксирането върху личността му – Савле, Савле. То напомня на едно друго такова двойно обръщение – Марто, Марто – към улисаната в голяма шетня сестра на Мария. Марта не само се грижела и безпокояла за много неща, не само не разбирала кое е едното само потребно, но дори счела за нужно да направи забележка на Иисус, че „небрежи”, задето сестра й я оставила сама да шета. „Марто, Марто” – колко сдържан и нежен, колко ласкав упрек, колко приятелство и топлота се усеща още в обръщението. Само в това повтаряне на името усещаме и укора, и болката, и тъгата от неразбирането. Но също и загрижеността, и прошката, и любовта. Сякаш същото чуваме и тук, по пътя за Дамаск – „Савле, Савле…” Тази приятелска топлота и ласка е усетил Савел, затова не е гневен, нито е уплашен, а е вече наполовина обърнат.

И другата част от въпроса – „(за)що Ме гониш?” – това вече не е въпрос, това по-скоро е молба: „Не прави това, не Ме гони”. В дълбоката си същност този уж въпрос прилича на заповед от типа „Не убивай!” или „От дървото за познаване на добро и зло, да не ядеш от него; защото в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш”. Това са заповеди, чийто смисъл е изведен от знанието и вкоренен в него. Това исконно знание, вложено при творението и изгубено при грехопадението. Знанието, към което ни връща промяната на ума, метаноята, наричана покаяние. Това връщане към исконното и първозданно светоусещане се случва със Савел по пътя за Дамаск.

Не случайно въпросът на Христос „(за)що Ме гониш?” толкова прилича на въпроса на Бога към Адам: „Адаме, где си?” Тук все едно Иисус пита: „Савле, къде си тръгнал?”

Това не са въпроси, насочени към конкретиката, не са въпроси, на които може да се отговори. Защото в същността си те дори не са въпроси.

Савел е на земята, в праха. Вероятно в този момент в неговото съзнание са проблеснали – както миг преди това е проблеснала светлината от небето – думите на неговия учител, уважавания от цял народ законоучител Гамалиил, който припомня в синедриона как са изчезвали и се разпилявали последователите на лъжеучителите Тевда и Иуда Галилеец. И завършва предупреждението си относно християните с поразителните пророчески думи: „Оставете се от тия човеци и не ги закачайте, защото, ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; ако ли пък е от Бога, вие не можете го разруши; пазете се да не би да излезете и богоборци”. Савел сигурно е бил в синедриона, когато Гамалиил изрича това предупреждение, но тогава не се е вслушал в него. И ето сега, лежащ на земята, в праха, тези думи неумолимо са пронизали съзнанието му.

От този момент насетне всичко се случва за миг – разтреперан и ужасен, Савел проговаря: „Господи, какво искаш да направя?” В този миг Савел вече е разбрал, че като гони Църквата, той гони Иисус. В този миг Савел е вече Павел.

И в Дамаск отива  новият Павел, за да проповядва Евангелието на Иисус Христос…

Теодора Димова
19.08.2014

Свързани статии

Още от автора