0
5269

Салам в естествено черво

Пазарувах от магазин за месо. На съседния щанд бяха колбасите. Там между продавачка и купувач беше започнал нехаен диалог за качеството на един или друг колбас. Точно когато си тръгвах, чух следното изречение, произнесено от продавачката, възпълничка трийсет и няколко годишна жена.

Този салам, господине, е м-м-много вкусен, в естествено черво е, като по бай Тошово време!

Спрях се, обърнах се, уж се заглеждам в изложените меса. Значи бай Тошовото време е някакъв висок еталон, чрез който се рекламираме, а?! казах заядливо, не успявах да прикрия възмущението си.

Младата жена изведнъж придоби изражението на Грета Тунберг от речта ѝ пред ООН, сложи ръце на кръста си и ме обля с водопад от думи. Да, грижели се да продадат стоката си като всеки търговец, магазинът им, ако продължавало така, щял да затвори, имала дете, за което сама се грижела, къде щяла да си намери нова работа и т.н.

През това време се напрягах да си спомня някой салам от бай Тошово време, който може да се даде за пример. Не съм много по саламите, но освен телешки, хамбургски и шпеков друго не ми идваше на ум. И никога ги  нямаше всичките едновременно – или единият, или другият. Понякога „пускаха” кървавица, понякога даже луканка. Най-редовно имаше варена наденица, на която ѝ казваха „кучешка радост“. Редовно имаше и един вид кренвирши, за които пък се говореше, че в месото им слагали тоалетна хартия. Това е абсурдно, защото самата тоалетна хартия беше дефицитна, беше семейно събитие да се сдобиеш с нея, „пускаха“ я рядко, но така се говореше, явно за да се обяснят вкусовите качества на кренвиршите.

Та вие не можете да помните по бай Тошово време какво е имало, защото не сте била още родена, изстрелях съкрушителния си довод с чувството, че ето, ще стана победител в разпрата.

Не съм била родена, но знам, че тогава е нямало престъпления, че сиренето е било сирене, а хлябът хляб, че всеки е можел да отиде на море, че саламът е бил от естествено черво, точка!

Побягнах.

Страшно е да се стои в близост до такива хора.

Не може да се отрече, че пропагандата по разкрасяването на сивото минало у нас се изпълнява професионално, че сайтовете и троловете им си вършат черната работа успешно. Бай Тошовото време вече се наложи като паралелна действителност, която е част от ежедневието ни, извинете!, като по-добрата и справедлива част от ежедневието ни. В междуградските автобуси доста често звучи естрада от бай Тошово време, „Една българска роза” се пуска винаги когато самолетът от чужбина кацне на родна земя, а кулминацията на сватбите е „Твоята песен и тъжна, и весела, шарени черги тъче и на овчарите гайдите грабнала, халища луди плете“, еклектичното съдържание на която предава българската история в три изречения.

Идеологическото замърсяване е част от замърсената среда, в която живеем. По времето на социалистическото строителство почти не се обръщаше внимание на замърсяването, причинявано от „промишлените гиганти“. Стоманодобивния гигант Кремиковци е построен до столицата, въпреки че кремиковската желязна руда е неподходяща за производството на качествен метал, сложна е за обработка и е богата на отровни примеси. Като основен мотив за изграждането му е изтъкнато подобряването на класовия състав сред населението на столицата. Демографската политика на партията обръща естествените демографски процеси с главата надолу. Всичко се прави в интерес на партийната идеология и се пренебрегва икономическата нерентабилност,  липсата на адекватна технология за използването на рудата, отдалечеността на стотици километри от пристанищата и замърсяването на въздуха, почвата и водата не само на столицата, но и на цялото Софийско поле. В продължение на десетилетия металургичният комбинат, наименуван на съветския вожд Леонид Брежнев, поглъща пари от държавния бюджет като бездънна яма, докато накрая закономерно фалира и се превръща площадка да добиване на скрап. Можело е милионите, които са налети в него, да бъдат използвани по-разумно и ефективно, но тогава къде щяха да работят онези 35 000 работници и чиновници? И не са само те. Една четвърт от товарите на Български държавни железници се осигуряват от гордостта на черната ни металургия. Благодарение на него функционира и пристанището в Бургас, тъй като половината от товарите, които обработва, са за или от Кремиковци. Тоест работата на стотици хиляди хора е да преливат от пусто в празно.

Десетилетия наред комбинатът произвежда огромно количество продукция, но тя се продава на загуба, която се компенсира от бюджета. От бюджета се погасяват и дълговете за екология, които държавата така и не събира, тоест, също са за нейна, тоест наша сметка. Оказва се, че основната продукция на гиганта е била отровен пушек. Тази продукция е осигурявала ниски, но гарантирани заплати, панелни жилища, москвичи, както и онзи прочут салам.

Имаше и нещо с още по-висок престиж от салама в естествено черво – това бяха стоките върнати от износ. Съществуваше такъв израз – „върнато от износ“. С него се изразяваше най-доброто качество за някоя стока. „Върнато от износ“ означаваше почти „корекомско“. Не си давахме сметка тогава колко е унизително една стока да е върната от износ, държавата, за която е предназначена да прецени, че не може да бъде пусната на техния пазар поради лошо качество, лош вид или поради дефект, но нашият потребител, свикнал на грозните и безцветни дрехи, се реди на опашка за същата стока, ако тя не е продадена „под рафта“ или „с връзки“. За по-младите от 30 години трябва да поясня, че изразите в кавички също са нарицателни от времето на онзи лелеен салам.

Днес в паметта на много от тези стотици хиляди хора са останали гарантираните заплати срещу нископроизводителен труд, мнозина от тях продължават да обитават неуютните панелни жилища, за които са чакали години, животът им е преминал в еднотипните панелните квартали и най-големият им деликатес е бил саламът в естествено черво. Трийсет години по-късно продължават да живеят с онзи свит кръгозор и да го предават на децата си.

Такъв беше животът на всички нас. Разликата между нас е дали изпитваме носталгия по онова сиво и оскъдно време или си го спомняме с болка и гняв.

След като носталгията по заводите и саламите от бай Тошово време е така неизтребима, това означава, че хибридната война се води успешно. С всичките пороци на днешния мутренски капитализъм, качеството и стандарта на живот днес превъзхождат живота в трикратно фалиралата социалистическа България. Стабилно стоим на последното място в Европейския съюз, но на никой носталгик не му минава през ум да емигрира в Русия, за да живее по-добре или да изпрати децата си да учат там, а не в Европа. Напротив, в България трайно се заселват все повече руснаци. Наскоро авторитетното френско политическо списание „Нувел обсерватьор“ публикува разтърсващо разследване, в което обяви, че режимът в Кремъл харчи 12 милиона евро за хибридната война в България. Явно пропагандата си струва огромните разходи, щом родените след бай Тошово време въздишат по салама му и го имат за еталон.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияИзкуство без граници в Пловдив
Следваща статияНовата Зора: Метамодернизъм II