0
2480

Салафизмът във Франция (II)

„Матрицата“ и играта „Доктрината на убиеца“

Огромното мнозинство от джихадистите в тази страна са мотивирани да водят борба против демокрацията и френския обществен модел, който според тях е враждебен на исляма.

„Тези деца на републиката напускат, за да отидат в Сирия и Ирак, без дори да знаят истината за конфликта там. Някои от тях мечтаят да въведат шариата и да основат голяма ислямска държава в Близкия изток. Други се опитват да се върнат в Европа, след като са разбрали, че са се излъгали в „свещената война“ и че всъщност се страхуват от смъртта. Понякога, и това е особено тревожно, те решават да атакуват страните, в които са се родили и в които са получили образованието си.“ Това пише за френските джихадисти, въвлечени във войните в Близкия изток, писателят Франсоа Виньол в книгата си „Джихадистка Франция“.

Ислямистките организации мразят Франция, за тях това е държавата, колонизирала редица арабски и други мюсюлмански земи. Емирът на Салафитската група за пропаганда и борба (GSPC) Юнис ал-Туниси например разпространи в интернет следното: „Франция е нашият враг №1, тя е враг на религията ни и на обществото ни“. Според френския учен Жил Кибел френските джихадисти се обособяват в три потока: най-напред е вълната от 80-те години, когато джихадистите се сражават в Афганистан. Впоследствие техни клонове възникват в Алжир, Египет, Босна и Чечения с една обща цел – сваляне на режимите, зависими от Запада. Втората вълна възниква с възхода на Ал Кайда, когато джихадистите обявяват САЩ за основна мишена, тъй като са убедени, че атаката срещу Големия Шейтан или Дявол ще мобилизира мюсюлманите по света. Що се отнася до третата вълна, тя се появява след терористичните атаки в Париж през януари 2015 г. За джихадистите от тази вълна Европа е главната цел, тъй като тя олицетворява разложения Запад. За постигането на тази цел те разчитат на привличането на маргинализирани младежи от арабски или африкански произход, живеещи в Европа. От направените проучвания става ясно, че по-голямата част от френските джихадисти са родени в предградията на Париж и в мюсюлманските квартали на други френски градове. Жил Кибел ги разделя на три групи. В първата влизат маргиналите от предградията, чието бъдеще е провалено заради липсата на образование и квалификация. За тях джихадът е авантюра, средство за осмисляне на живота и самоутвърждаване чрез насилие. Те избират образа на разрушителя, който се чувства като господар на света. Заради това и прибягват до крайни форми на насилие и търсят участие в близкоизточните войни. Втората група включва юноши, които са манипулирани, след като са се запознали (обикновено в интернет) и са били индоктринирани с идеите на екстремизма. На тях се внушава, че участват в благородна битка за спасението на мюсюлманите. Третата група според Кибел включва синовете и дъщерите на средната класа, които са успели в живота, но все пак чувстват, че са лишени от перспектива и са неспособни да извършат промяната, към която се стремят. Тази група илюстрира неуспеха на политиките на интеграция във френското общество.

Корените на доктриналната манипулация

Според френската изследователка Дуния Буазар, проучила 120 френски семейства, чиито синове са се присъединили към „Ислямска държава“, „повечето от рекрутираните младежи не са особено религиозни“. Въпросните семейства са потърсили помощ от Центъра за превенция на доктриналната манипулация, свързана с исляма (Centre de prevention contre les derives sectaire liees a l’Islam), опитвайки се да спасят синовете си от мрежите на френските джихадисти. Според Буазар 70% от тези семейства са по-скоро атеистично настроени, а 80% не са от непосредствено имигрантски среди. От изследването става ясно също, че кандидат-джихадистите в повечето случаи са деца на учители, служители и адвокати, а не на представители на работническата класа от предградията.

Според доклад на френското разузнаване интернет-рекрутирането на джихадисти се извършва от години. В това отношение могат да се различат две стратегии за вербовка на френски младежи. Според горепосочения Център първата се прилага от „Ислямска държава“ спрямо млади хора, лишени от социални възможности и живеещи в изолация. Тя е наречена „зов на дълга“ (по името на видеоигра, в която играещият открива огън срещу всичко движещо се). Втората се използва от организацията „Джебха ал-нусра“ и се опитва да откъсне кандидатите за джихад от обичайните им ценности и разбиране за граждански дълг. Използва се език, близък до младите хора във Франция, като стремежът е да се проникне в мислите и потребностите им. Според Бузар „само някои текстове в интернет са достатъчни, за да настроят младия човек към екстремизъм“. Центърът за превенция на доктриналните манипулации, свързани с исляма изучава как джихадистите използват филма „Матрицата“ и играта „Доктрината на убиеца“. В публикация по темата се твърди, че „новата терористична пропаганда усъвършенства методите си на рекрутиране чрез по-сериозно специализиране в използването на интернет като предпочитан инструмент. Стига се дотам, че се предлагат персонализирани програми, които привличат младежи с различна ориентация. Обикновено абстрактната доктринална вербовка е последвана от привличане към джихадистка дейност“.

В книгата си „Френските джихадисти“ журналистът Давид Томсън твърди, че огромното мнозинство от джихадистите в тази страна са мотивирани да водят борба против демокрацията и френския обществен модел, който според тях е враждебен на исляма. Те са убедени, че вземат участие в историческото реализиране на ислямската утопия. При това насилието е единственото средство за изграждане на идеалната държава, която ще се управлява в съответствие с буквалния прочит на религиозния текст/Корана. За тях войната е религиозен дълг и политическо средство. Те вярват, че убийствата, които извършват, са с идеална цел и твърдят, че са реалисти, а не побъркани фанатици, за каквито ги обявяват западните медии.

Сулейман и Клеманс: стремежът към джихад и религиозно братство

Сулейман е на 24 години, французин от африкански произход. Съпругата му Клеманс е на 23 г. и е възприела джихадистката идеология. Сулейман признава: „Видях във Фейсбук видео с една неомъжена френска сестра, приела исляма наскоро и решила да отиде сама в Сирия, за да се омъжи там и да се принесе в жертва в името на свещената война. Засрамих се и си казах, че трябва да го направя и аз. Вече нямах никакво извинение. Когато отидох при съпругата си, която бе пред лаптопа си в съседната стая, я запитах: искаш ли да отидеш? Отговори ми, че и тя е гледала видеофилма и почувствала същото като мен. На следващия ден си купихме самолетни билети, за да отидем в Сирия“. От своя страна Клеманс твърди, че когато видяла видеофилма, разбрала, че всичко това я засяга: „Когато видиш как пакистанци се бият, си казваш: Те са добре подготвени, за да се сражават. Но когато става дума за французойка или белгийка, нещата изглеждат другояче. Ние имаме братя по религия, които са отишли в Сирия, когато са били на не повече от 15 години. Когато видиш това, не можеш да останеш тук. Открих своя път и сега нямам никакво оправдание, ако се разколебая“.

В книгата си, която всъщност представлява социологическо проучване, Томсън изследва съдбата на 18 млади мъже и жени във Франция на възраст между 15 и 35 години. Сред тях има такива, които са реализирали джихадисткия си порив, както и други, които не са успели да получат билет за пътуването до Сирия и съответно не са успели да влязат в рая. Всички те обясняват как са загърбили предишния си живот, изпълнени с желание да участват във въоръжената борба. Особено важно е как тези родени и образовани във Франция младежи са били вербувани в най-крехка възраст, за да последват примера на Усама бен Ладен, Ал-Заркауи и Абу Бакр ал-Багдади. Техният фанатизъм ги отвежда по бойните полета на Сирия, където се сражават в редиците на ДАИШ и Джебха ал-Нусра, като същевременно кроят планове за терористични атаки след завръщането си в отечеството. Томсън отхвърля популярната теза, че джихадистките тръгват по този път под влияние на съпрузите си. Според него в много от случаите се случва тъкмо обратното – жените се заразяват с джихадизма, след което увличат своите съпрузи. При това в много от случаите те проявяват по-голям ентусиазъм по отношение на самоубийците-атентатори, отколкото техните мъже. Част от респондентките твърдят, че никабът представлява освобождение за жената и отхвърлят социалната роля на жените във Франция и западния свят. В едно интервю известният политолог Френсис Фукуяма си задава въпроса кое кара мюсюлманките в Близкия изток и Европа да искат да носят хиджаб. Дали това е свързано с внезапното увличане по най-консервативната версия на исляма? Самият той дава следния отговор: „Считам, че носенето на хиджаб е проява на съвременен феномен, свързан с идентичността; те считат, че тяхната идентичност, начин на живот и култура са подложени на атаки. Именно затова упорстват да заявят, че са горди със своята принадлежност и не искат да се извиняват за това, че са мюсюлманки“.

Седрик е французин, който приема исляма и отива на джихад в Сирия. Според него „всеки нормален и нелицемерен мюсюлманин трябва да гледа на себе си като на терорист, защото Аллах казва: „всявайте ужас сред враговете на Аллах, които са и ваши врагове“. По-малкият ми брат е офицер във френската армия и аз му казах: „Понеже прилагам доктрината за „лоялността и отхвърлянето“, ако отидеш да се сражаваш срещу мюсюлмани и се върнеш, ще те заколя на часа и пред всички“. Братът по вяра е по-важен от брата-неверник, макар да идва от същото лоно като твоето. Моята религия е над всичко.“

Животът при безверието и духовните тревоги

Това, което обединява френските джихадисти, е представата за предишния им живот като период на безверие. Някои от тях са били рап музиканти, други са служили в армията или са били обикновени служители с традиционен начин на живот. Всички те твърдят, че предишният им живот е бил нерелигиозен. От интервютата става ясно, че тези, които произхождат от мюсюлмански семейства, са получили в детството си умерено религиозно възпитание. Други, които са приели исляма впоследствие, произхождат от католическа или протестантска среда и преходът им е бил по-радикален. Един от интервюираните първоначално е приел будизма, а едва след това исляма. Има дори младежи, които са от еврейски семейства, или са били активисти от крайната десница. Авторът смята, че „преходът към исляма от джихадистки тип отразява всъщност духовните терзания и стремежа да се намерят отговори на трудните въпроси. Оказва се, че отговорът е в завръщане към религията и това е нещо, което обединява всички джихадисти, независимо дали са били християни, мюсюлмани или будисти в предишния си живот – от Клеманс, Александър, Ясин и Сулейман, до Абу Мусаб ал-Заркауи. Всички те са преминали през две фази: „преди“ и „след това“. Преходът от единия към другия етап е мирогледен. Томсън цитира разговора си с ислямистки боец, който признава, че ръцете му били изцапани с кръв преди да се обърне към исляма и че неговото криминално минало го сближило с „другарите“… Той разказва, че е бил част от ислямистката милиция и споделя, че изпитвал удовлетворение, когато избивал хора. С други думи, джихадистката кауза придава законност на насилието, към което бил привикнал. Всъщност повечето джихадисти преминават от криминално към религиозно насилие. Според Томсън онова, което ги обединява, е тяхната маргинализация, а джихадизмът е мостът, по който се осъществява преходът от фазата на безсилната ярост към тази на героизма. Сред тях има младежи, които принадлежат към малцинствени групи и живеят с усещането, че са достигнали границите на своите възможности поради имигрантския си произход. Дори онези, които са живели добре, признават, че животът им е бил лишен от достойнство. Сред новите мюсюлмани има и французи, които произхождат от имигрантски семейства, идващи от страни на юг от Сахара, от Португалия, Корея или Виетнам. Маргинализацията търси религиозни пътища. Някои младежи възприемат салафитския прочит на исляма, но се оплакват, че поради френската секуларна система не могат да го практикуват. Томсън цитира и разговора си с французин, тясно свързан с терористичните атаки от 13 ноември, който заявява, че всички граждани на западните страни са врагове, тъй като плащат данъци и по този начин финансират западните армии.

Френските салафисти и джихадисти се отнасят с омраза към френския демократичен модел, възприемат го като враждебен на исляма и се стремят да го разрушат. Те считат, че е техен историческият дълг за реализацията на ислямската утопия. Насилието е пътят за изграждане на идеалната „ислямска държава“, която се основава на шариата, а войната е религиозен дълг и политическо средство за реализирането на целта. Според проф. Ферхад Хор Сухафар, автор на книгата „Екстремизмът“ и изследовател в центъра EHESS, проблемът е свързан с френската идентичност. Франция закъснява с решаването на проблемите на социалната и икономическа маргинализация сред младежите от крайните квартали. Това от своя страна води до тяхната изолация, неспособност да се адаптират и да постигнат успех. Френската републиканска политическа система отхвърля каквото и да е място на религията в обществения живот, включително на католицизма. Според Ферхад обаче през последните години френското общество става по-толерантно към мултиидентичността и очевидно осъзнава необходимостта от промяна.

Виж още:
Мохамед Халаф, Салафизмът във Франция (I)