0
2330

Самотност на личността в България

Липса на общност и на истинско общуване

низ0909

Защо ние, българите, нямаме ясна идентичност и ценности, защо трудно се обединяваме около смислени цели и каузи, трудно намираме съмишленици и лесно се отчайваме? Дискусия с участието на Момчил Методиев, Калин Михайлов и Тодор Велчев.

Защо ние, българите, в началото на XXI век сме такива, каквито сме? Защо нямаме ясна идентичност и ясни ценности, защо трудно се обединяваме около смислени цели и каузи, трудно намираме съмишленици, лесно се отчайваме и бавно потъваме в общата посредственост? Защо цяла бездна ни дели от нашето минало? Около тези въпроси сдружение ХАРТА организира поредица от дискусии, посветени на „липсващите звена в най-новата българска културна история“. Липсващо звено е понятие от еволюционната биология и маркира недостига на знания и свидетелства за важни преходни периоди, чрез които евентуално бихме могли да възстановим цялостната картина на развитието на живота. В културната история на една нация „липсващите звена“ са не само научен проблем. Те могат да имат съдбоносно значение за нейното бъдеще, защото са не само празнини в познанието, но и липса на общение с творците на националната култура: изявени и самобитни личности, чийто живот и мисъл имат своето значение, а забвението на делото им води до прекъсване на приемствеността и тежко заболяване на националната памет. Първата дискусия, посветена на темата за липсата на общност и самотността на личността в България, се проведе в Софийския университет в края на януари тази година с участието на Момчил Методиев (историк), Калин Михайлов (литературовед) и Тодор Велчев (сдружение ХАРТА).

Момчил Методиев: Обществените нагласи показват атомизация и разпад на по-големите общности

Българската история, особено през ХХ век, е съпроводена от няколко големи разрива, които са не само обществено-политически, но и чисто личностни, ако щете биографични. На един от тях, този от 1989 г., повечето тук сме били свидетели.

Въпросът, който си задавам, е защо България изглежда тъжно място за живеене, след като по икономически показатели тя далеч не се развива чак толкова зле, колкото се твърди. Непрекъснато се повтаря, че сме най-бедната страна в ЕС, най-корумпираната държава, имаме най-лошата съдебна система. Всички държави имат проблеми, но когато се вгледаме в обективните данни, виждаме – поне през последните десет години – една непроменяща се позитивна тенденция. Въпреки обективните показатели обаче на равнище оптимизъм нещата не се променят, оплакването е масово, така да се каже всеки се оплаква.

Защо България е тъжно място? Разбира се, можем да се задоволим с някое по-частично обяснение, например това, че демокрациите по принцип и по дефиниция са катастрофични. При демокрациите винаги наближава някакво драматично събитие, просто такова е естеството на медиите. Например в края на 50-те години американците са абсолютно убедени, че съветският модел работи много по-добре и Съветският съюз ще ги задмине, ще ги залее икономически. Не е така при диктатурите, там всичко се описва с прекрасни краски, там се очаква светлото бъдеще. Често се повтаря, че в демокрацията е възможен икономически успех, но диктатурата води до икономически провал. Историческият опит категорично сочи, че това не е вярно. В диктатурата също е възможен успешен икономически модел. Между икономическия и политическия модел няма пряка и задължителна връзка. Историческите примери в това отношение са много. Например Южна Корея, която до 1988 г. е диктатура, режимът на Пиночет в Чили, до голяма степен Гърция и др. Историята обаче показва, че комунистическите диктатури водят до икономическа криза. Сравнението между Южна и Северна Корея е много добър пример в това отношение. Територията на Южна Корея е малко по-малка от тази на България, но населението й е значително повече – около 49 милиона души. Северна Корея е с по-малко население от южната си съседка, но като територия също е сравнима с България. През 50-те години и двете страни са практически на икономическото дъно. Те се движат паралелно до налачото на 70-те години. За пръв път през 1967 г. Южна Корея изпреварва северната си съседка по БВП на глава от населението. Трябва да отбележим, че в Северна Корея предпоставките за развитие са по-добри, заради създадената в предходния период от японците инфраструктура, която е по-добра в северната, отколкото в южната част на страната. В примера с Корея виждаме как различни диктатури – едната авторитарна, другата комунистическа – се развиват по различен начин, особено след 1974 г. Тогава настъпва отлепянето в икономическо отношение на Южна от Северна Корея. Днес Южна Корея е 15-та икономика в света, БВП на глава от населението възлиза на 20 000 долара. Става дума за драматична социална промяна, защото когато са били малки, хората от моето поколение в Южна Корея не са имали например хладилници. Тоест има нещо, което отличава Южна от Северна Корея. Излиза, че не е достатъчно просто да бъдат мобилизирани ресурсите. Диктатурата има това предимство спрямо демокрацията, че тя може много бързо и сравнително лесно да мобилизира ресурсите в икономическо отношение. Под ресурси разбирам всичко – човешките ресурси, наличните технологични ресурси, инфраструктурата, природните изкопаеми. Диктатурата може да канализира всички тези ресурси много по-бързо и по-лесно, отколкото демокрацията и пазарната икономика. Проблемът е, че идва един момент на насищане. Когато настъпи този предел на мобилизиране на ресурсите, спира икономическият растеж, примерът със Северна Корея е много добър в това отношение. Тук е именно гигантското предимство на демокрацията и пазарната икономика – в иновативността, тъкмо иновативността води до по-висока производителност.

Ще покажа как се променят тези тенденции в България след 50-те години на ХХ в. От графиките се вижда, че до средата на 70-те години тенденциите са относително позитивни. Трябва да кажа, че ползвам данните на Георги Ганев от Центъра за либерални стратегии. След средата на 70-те години започва тенденция на понижаване на раждаемостта и повишаване на смъртността. Пак по това време започва спад в средния доход на глава от населението в България, тази тенденция продължава до 1989 г. и след това. Така че 1989 г. не е фактор в това отношение, а просто една дата, след която тенденцията продължава в почти същия стремглав порядък, в който се е движила и до този момент. Прави впечатление, че към 2013 г. България почти е достигнала най-високата точка на доближаването до средния за света доход на глава от населението. Тоест вижда се, че при комунизма за известно време – до средата на 70-те години – мобилизацията на ресурси дава някакъв ефект, но оттам нататък, именно поради липсата на иновативност, тенденциите са отрицателни. Графиките показват, че днес практически имаме много по-малко работоспособно и заето население, тъй като раждаемостта спада, а смъртността се покачва, но въпреки това брутният вътрешен продукт на глава от населението, съотнесен към Западна Европа, през 2013 г. е практически равен на най-високия му ръст по времето на комунизма, а именно през 1975 г. Тоест по-малко хора произвеждат много повече. Обективните данни сочат, че през последните години икономиката на България се движи в позитивна посока. Тези данни са показателни за историческия провал на комунизма. Подобно е движението на данните за БВП във всички държави в Източна Европа от 1950 г. до 2002 г. Практически до 1989 г. нито една от тези държави няма независима икономическа политика. Идеологията води до една и съща крива на развитие. С казаното дотук за развитието на България в годините на комунизма и след 1989 г. ще се опитам да обясня защо въпреки относително успешното икономическо развитие на страната през последните 10-15 години, тя все пак е едно тъжно място за живеене.

Както казах, 50-те години на миналия век са период на обществена мобилизация, която нанася тежка социална травма. Национализира се земята, хората се закарват в градовете, където се построяват панелни блокове, всички тези хора се вкарват в едни гигантски заводи и започва процес на индустриализация. Практически обаче това е период на оскъдица. Масовият човек се труди, но личното му благосъстояние не се подобрява. Нещата се променят едва през 60-те години, тогава идва първата консуматорска вълна и това много ясно личи в културата. 60-те години са период на относително размразяване и оптимизъм. Този период е относително щастлив и за църквата, до 1970 г. например не е вербуван нито един митрополит в Държавна сигурност. През 60-те години България се чувства като част от Източния блок и споделя неговия успех. През 1960 г. Хрушчов удря с обувката си по катедрата в ООН и казва: „Ще ви погребем“. По това време американците наистина си мислят, че губят космическата надпревара. Идва обаче един повратен момент, когато целият този оптимизъм свършва. Източният блок губи Студената войната през 1968 г. Пражката пролет, доктрината за ограничения суверенитет, брежневското безвремие и разбира се, излизането на „Архипелаг ГУЛаг“ – сякаш това е повтратната точка, моментът, когато става ясно, че този режим няма накъде да се развива. 1968 г. е повратен момент и за погледа на Западна Европа към Източния блок, доколкото източните режими са изглеждали в известен смисъл идеологически привлекателни за голяма част от западноевропейската левица. В България според мен повратната година е 1967 г., тогава е създадено Шесто управление, което е ясен знак за промяна в политиката, особено по отношение на интелигенцията и културните среди. Защо 1967 г.? Трудно ми е да отговоря на този въпрос, единственото, което ми хрумва е заговорът на Горуня през 1965 г. Така или иначе в началото на 70-те години тенденциите са за низходящо развитие.

Проблемът след 1989 г. е отварянето на границите, масовата емиграция е причината почти всяко семейство в България да преживее дискомфорта на раздялата. Това е един от факторите, допринасящи за усещането, че нещата вървят зле. Социологическите данни, които ще цитирам, са от европейско изследване на ценностите, направено през 2012 г. Този тип изследвания се правят на 4-5 години, тъй като се отнасят към ценностните ориентири на хората, тоест към едни относително стабилни показатели, които не се променят по начина, по който се променят електоралните нагласи. От изследването става ясно, че обществените нагласи у нас са сравнително консервативни. Извънбрачната връзка на женен мъж или жена – измерването е по десетстепенна скала – не се оправдава никога от 55% от хората. Хомосексуалността не се оправдава отново никога от 48%. Същевременно абортът никога не е оправдан от 22%, но е сравнително оправдан за 23% от анкетираните. В данните за развода средният отговор – тоест и оправдан, и неоправдан – събира най-голяма подкрепа: 27%. Евтаназията и самоубийството категорично не са подкрепяни от обществото. Смъртното наказание никога не е оправдано според 28% от запитаните и е винаги оправдано от 16% от запитаните.

Данните за религиозността са особено интересни. На въпроса: „В какво вярвате?“, „в Бог“ отговарят, че вярват 67% от запитаните. Щом се завие обаче към по-християнски въпроси, отговорите са поразителни. В задгробния живот не вярват 52%, в ада не вярват 55%, в рая не вярват 51%, 52% казват, че вярват в греха, а 32% отговарят, че не вярват. Следващият въпрос е изключително показателен: „Кое от следните твърдения е най-близко до вашите вярвания?“ – „съществува Бог“ се подкрепя от 32%, „съществува някакъв дух или някаква сила“ – от 45%. Доминираща е идеята за съществуването на дух или сила, а не на триединния християнски Бог.

„Кои са важните неща във вашия живот?“ – „най-важно е семейството“, отговарят 85% от запитаните. За 17% е важна религията, а за 31% тя не е важна. „Участвате ли в някаква църковна или религиозна организация?“ – положителен отговор дават 1,3% от запитаните, а отрицателен – 98,4%. На въпроса дали се чувстват щастливи 45% от запитаните отговарят, че по-скоро се чувстват щастливи. И идваме до въпроса, който ме впечатли най-много: „Смятате ли, че по принцип на повечето хора може да се има доверие или трябва много да се внимава с тях?“. „На повечето хора може да се има доверие“, отговарят 17%, а 79,4% споделят, че с хората трябва много да се внимава. Според това изследване излиза, че ако в залата има сто души, които ме слушат, 80 от тях категорично не ми вярват, което е доста демотивиращо.

Интересни са и данните за отношението към религиозните ритуали. Огромното мнозинство от българите смятат, че основните религиозни ритуали – при раждане, сватба и смърт – трябва да бъдат спазвани. Между другото това е и най-тежкият проблем, с който се сблъсква комунизмът по отношение на църквата – опитът за заличаване на основните църковни ритуали, както ги наричат тогава: кръщение, венчавка и опело.

На пръв поглед данните показват, че по отношение на извънбрачните връзки, хомосексуалността, самоубийството българите споделят изключително консервативни морални ценности. По-сериозно е разделението по въпроса за абортите. По отношение на общността и това доколко се чувстват съпринадлежащи към някаква общност те посочват единствено и само семейството. Съпринадлежността към семейството повишава и интереса към религиозните ритуали, които са повод за събиране, но в никакъв случай данните не сочат да има връзка между консервативните морални ценности и някаква християнска вяра.

Тези социологически данни показват, че случилото се в българското общество през последните 60 години, както и това, което виждаме като моментна снимка отпреди две или три години, сочи към една много тежка социална травма. Става дума за социалното инженерство след 50-те години, на което всеки български гражданин е бил обект. Тази социална травма се задълбочава отново в годините на прехода, особено в началото на 90-те, когато държавата, която по време на комунизма е осъществявала някакъв контрол и закрила, сякаш изчезва напълно от живота на хората и ги оставя на произвола на съдбата. Котвата, към която се връщат българите, е семейството, практически единствената общност, на която можеш да разчиташ в моменти на криза, и това много ясно личи от социологическите данни. Не религията, а семейството. Религията си остава просто абстракция.

Допълнителните данни показват, че българите са изключително скептични към големите идеологически проекти. Разбира се, някои големи проекти, да речем на националистическите партии, събират подкрепата на шумни малцинства, които обаче така или иначе си остават малцинства. Така че според мен бъдещето е на малките проекти, които си поставят малки и конкретни цели с видими резултати и които имат доста по-голям шанс за успех. С други думи обществените нагласи показват атомизация и разпад на по-големите общности, което кара хората да се приютяват или търсят закрила в малките общности, за които са сигурни, че няма да ги предадат.

Момчил Методиев е доктор по история на СУ “Св. Климент Охридски” и автор на книгите Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава, 1944-1989 (2010), Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава (2008) и Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери (в съавторство с Мария Дерменджиева, 2016). Участвал е в съставянето на документални сборници, издадени от Комисията по досиетата.

Калин Михайлов: Всяка истинска общност е място за проява и растеж на личността

Искам да въведа една по-персонална перспектива. Езикът на цифрите, графиките и статистиките задава контекста на нашето говорене, но ако не свържем този език на цифрите с личната човешка история, може би няма да изпълним перспективата. Затова искам да придърпам нещата в тази посока. Момчил говори за малката общност. Аз ще започна със семейството, една миниобщност, която в момента е под постоянен прицел, знаете, че се правят опити за нейното предефиниране. Искам да кажа нещо лично във връзка със семейството. Беше далечната 1989 г., която за мен в личен план беше преломна. Нямам предвид само политическите събития в България, казвам в личен план, защото това беше годината, когато аз и моята съпруга създадохме семейство. Това се случи още преди 10 ноември. Няма да забравя нашата венчавка, която беше извършена полутайно в един столичен храм само в присъствието на свещеника и свидетелите. Това бе едно много дълбоко преживяване, усещане за встъпване в един твърд ангажимент, който събира двама души, и за невидимото присъствие – освен на тези двама души – на един трети. Ангажимент, който надхвърля тези двама души и ги свързва в нещо трето, което е по-голямо от тях самите, взети поотделно. Наистина има нещо тайнствено, което се извършва в този момент, и наистина идеята му е да продължи във времето, докато сме живи. Когато човек се ангажира с решимост в това тайнство, той знае, че семейството е не просто съюз, в който не виждаме тази тайнствена благодатна страна, че в семейството като тайнство има нещо много повече.

Второто нещо, което искам да споделя, е преживяване от един по-късен момент, вече след 1989 г. Струва ми се важно да го изтъкна с оглед на кризата в църковната общност, на липсата на общност в църквата. Става дума за мое пребиваване за няколко месеца в един манастир извън България. В този манастир, където имаше общност, за първи път усетих едно измерение на действителността, не говоря за онова невидимо благодатно измерение, което със сигурност е присъствало и във венчанието, а за един по-широк контекст, в който човек наистина може да си даде сметка, че има едно отвъдно, трансцендентно измерение на действителността, което е особено важно. Видяхме в изследването, за което говори Момчил Методиев, че има една декларирана вяра в Бог, независимо как си го представяме – като върховно същество или като личност, има някаква липса на идеята за отвъдност, много редуцирана идея за отвъдност на съществуването и отвъдното измерение на живота. Позволявам се да вмъкна два много лични момента в нашия разговор, но ми се струва, че това е опитът на църковния живот – когато откриеш, че си с хора, които цениш, с които си във взаимоотношение, надхвърлящо твоя тесен индивидуален опит, когато се свържеш с една надвремева общност, защото всички знаем, че църквата не е само странстващата църква тук и сега, но тя има и едно отвъдно измерение. Впрочем това не е само православна визия. В този смисъл, участвайки в църковния живот, аз не просто съм в една общност с хората, които ме заобикалят и които ценя, а съм част от нещо, което надхвърля това наше преживяване тук и сега, нещо, което трае, нещо, което идва по-отдалеч и което продължава. Защо смятам, че това е важно за темата за общността? Струва ми се, че това е въпросът, който възникна в мен, когато премислях моето говорене пред вас. Как да свържем това изобщо с характеристиките на общността и можем ли да го свържем? Трябва ли тогава да мислим всяка една общност като квазицърковна, тоест трябва ли всяка общност да има някакъв вид предание, приемственост? Това е въпрос, който е донякъде отворен, аз нямам готов отговор и го поставям в дискусията. Тук има опасност, тъй като знаем, че тоталитарните партии също са нещо като квазирелигиозни общности. В този смисъл можем ли да търсим в една секуларна, в едни светска общност някакви характеристики на църковната общност, ако се приема, че тя наистина е образец, модел?

Нашата идея за дискусиите тръгна в някаква степен от писанията на Владимир Свинтила и неговата книга „Етюди по народопсихология на българина“. Там той говори за потискането на изявената личност, за аморфната маса на колектива. Можем да противопоставим колектив и общност. Разсъждавайки в посоката, която е била близка и на Владимир Свинтила, за неговата болка от невъзможността личността да расте в България, от това, че извисената личност няма почва у нас, че аморфната и безлична маса господства над личността, си помислих, че може би пресечната точка между всички видове общност е личността. В крайна сметка всяка общност, независимо дали е църковна или не, трябва да бъде място за събиране, за проява, за растеж на личността. Тогава опираме до една много голяма тема – темата за личността.

Мнозина от вас сигурно са чували за книгата за майка Гавриила „Аскетика на любовта“. В тази книга майка Гавриила, която е една много интересна и пълноценна личност, издава своята тайна за способността си да общува с хората, защото в истинската общност има общуване и това общуване е пълноценно. В някои езици, във френския например, има много голяма близост между думите общност и причастие. Та майка Гавриила казва, че се опитва да вижда в другия човек Христос, независимо дали той е християнин, дали е станал Христов или не. С други думи опитва се да види онова, което е заложено във всеки човек – Божия образ. И аз си мисля, че това е една от посоките, в която бихме могли да тръгнем, когато говорим за личност – да включим тази фундаментална реалност, че във всеки от нас е заложен този Божи образ, друг е въпросът какво сме направили ние с него, дали той е заровен и замъглен. Мисля, че във всяка истинска личност би трябвало да протича процес на движение към възстановяването на този Божи образ.

низанка09

В рамките на нашето предарително говорене ми дойде един образ – става дума за дървена фигурка, която се състои от различни части. Оказа се, че се казва низанка, тоест нещо, което се ниже като гердан. Тази низанка се състои от различни колелца. Въпросът ми е какво общо има тази низанка с личността. Ако общността е сбор от истински личности, тогава ми се струва, че тази низанка има отношение към всичко това, защото тя има нужда от гръбнак, нещо твърдо, за мен това твърдо нещо е заложеното от Бога вътре в нас, това е Божият образ, без който низанката се разпада. Различните колелца ми се струва, че могат да бъдат свързани с различните ни идентичности. Моята идея е, че най-голямото колелце е това, че ние изобщо сме хора, а по-тесните колелца са някакви наши по-частни идентичности, било то етнически или професионални. Но трябва да има нещо, което да крепи всичко това ведно, в противен случай всичките ни идентичности ще се разпаднат.

Калин Михайлов, роден през 1966 г. в София, е литературовед, есеист и поет. Преподава история на западноевропейската литература в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите Стихотворения (1991), Тихи трипове (1998), Мориак и Бернанос: два романни свята между насилието и любовта (2006). Доктор по филология.

Тодор Велчев: Сдружаването за българина изглежда допустимо само за земни цели и краткосрочни проекти

Чисто икономическите и социалните показатели изглежда не могат да обяснят защо за все повече хора България е едно тъжно място за живеене. В началото на прехода и през 90-те години иначе доста разпокъсаната българска общност се чувстваше свързана с някакви цели, надхвърлящи просто оцеляването и просперитета. Спомням си митингите през 90-те години, когато съвсем непознати хора се заговаряха и си говореха не само за политика, а дори за вярата и за Бог. Тогава хората чувстваха копнежа по една общност, която се е загубила някъде в липсващото звено. И пак казвам, това беше нещо повече от желанието България да стане нормална и правова държава.

Липсата на общност проличава днес и в нежеланието на българина да участва в духовни и религиозни общности и да им сътрудничи – 98% е наистина впечатляващ процент. Това означава, че българинът смята самотата на духа за естествено състояние. За това говори също огромното недоверие към другите. Сдружаването, съобщаването – за да има общност трябва да има съобщаване – за българина изглежда допустимо само за земни цели и краткосрочни проекти, малки проекти, както казва Момчил. Това е крайно неестествено, защото ако духовната дейност е най-висшата порява на човешкото същество, то е съвсем естествено тя да бъде споделяна с другите или да се търси помощта на другите, за да осъществим това, в което вярваме. Тук има някакво отричане на себе си и на клона, на който седим. И най-сетне, когато говорим за общност, ние имаме предвид обикновено едно общество от свободни личности, защото другото е колектив или аморфна маса. Но ако има една общност, която е тъкмо общество от свободни личности, които зачитат другия, способни са да се съдружават около някакви цели, надхвърлящи непосредствения им интерес, тогава има място и за истинско общуване.

Трагедията на България – при това още преди комунизма – е, че такава общност изобщо не се е съградила или по-скоро тъкмо е започнала да се изгражда и настава катастрофата в средата на 40-те години. И личността в една такава неслучила се общност неминуемо се чувства самотна. По времето на социализма имаше едно понятие – вътрешна емиграция, оттегляне на личността от обществения живот. Показателно е, че в България вътрешната емиграция остава единственото спасение за изявената личност. И накрая – отговорността на църквата за изграждане на модел за общност от свободни личности. Ако моделът е успешен вътре в църквата, той ще бъде възприет и от обществото. Защото в крайна сметка единственото, което свързва всички хора в църквата, е една личност – Богочовекът Христос, който е призовал всеки един лично да участва в тази общност и същевременно го прави част от нея.

То­дор Вел­чев е завършил фи­зи­ка в Со­фий­с­кия уни­вер­си­тет “Св. Кли­мент Ох­рид­ски”, където преподава от 2001 г. (ка­тед­ра “Ас­т­ро­но­мия”). Занимава се с научни изследвания в областта на звездообразуването. Съосновател на сдружение ХАРТА (2003 г.).

Снимка на главната страница: Николай Трейман.