1
1173

Само вълчият вой ни остана

 

denev

 

Изборите доасфалтираха България. Превърнаха я от родина в плац. В парламента влязоха четири партии, изхвръкнали от един ръкав. Избирателят не се ориентира в голямата лъжа на тези избори – че имаме избор.

Избор всъщност имаше, но той се загуби в гласовете за малките партии или остана при негласувалите, които са половината от имащите право на глас.

В парламента влязоха две двойки партии, които са като скачени съдове. Те разиграват противопоставяне, нападат се една друга и ловят избирателите в мрежите си. Но течността вътре във всяка двойка от тези сиамски партийни централи е една и съща.

Тези, които доизкусуриха по този начин избирателната система у нас, трябва да бъдат намазани с мед и забодени в мравуняк.

Защото сега излиза, че аз съм гласувал примерно за Искра Фидосова. Хайде бе!

Затова само вълчият вой ни остана.

Но все пак животът продължава. Абитуриентите се стягат за баловете си. Майки разхождат бебета с колички, сърфирайки по разбитите тротоари и всеки път аз мислено ги прекръствам – дано вие, малките човечета, да имате по-добър живот.

Какво ще направите наистина, ако се интересувате как са живели хората в някоя страна през дадена епоха? Ще четете старите вестници? Няма как да стане, дори и да знаете чужди езици, защото това е много трудоемка работа. Ще четете исторически книги? Може, но ако става дума за време отпреди век. Чак след сто години историческите книги спират да лъжат.

Какво ще направите?

Ще посегнете към книгите на поетите. Това ще направите. Защото поезията е единствената вярна хроника на времената. Единствената истинска кардиограма на човешките крушения и възторзи.

И затова аз съм донякъде спокоен, въпреки резултата от изборите. Защото в България днес има един поет, който по цели нощи не спи и качва поезия на сайта си. Преписва чуждите стихове, на мъртви и живи поети, на известни и неизвестни поети, превежда, пише и свои стихове. Той живее в едно чирпанско село и е посветил живота си на поезията.

Не го познавам лично. Не бях чел и негови стихосбирки, само тук-таме отделни стихове по интернет. Но наскоро си купих негова книга.

Този поет е от коляното на Ивайло Балабанов и Валери Станков, двама много български поети.

Така че вече съм спокоен, дори и след тези избори.

Докато един победител в изборите се крие като мишка, един поет, взрян във всебългарския мрак на нощта през прозореца на стаичката си с тапицирани отдолу-догоре с книги стени в онова далечно чирпанско село, се грижи за поезията.

Докато бетонират Яйлата, един поет се грижи за поезията.

Докато младичката, колкото дъщеря ми, д-р Йорданова приема спешните случаи в „Пирогов” и умората в очите й тежи като камък, защото и утре ще е дежурна, защото няма кой друг да е дежурен, един поет се грижи за поезията.

И когато след сто години някой се поинтересува как сме живели ние, ще може да научи. Той може да е някое българче, ако още има България; или може да е някой чужденец, някой студент от университета в Бъркли, да речем, ако България вече я няма, който пише например дипломна работа за изчезналите страни през последния век.

Все едно.

Как се казва този поет ли? Казва се Георги Ангелов. А стихосбирката му носи заглавие „Ненамерени хроники”.

Ето едно стихотворение от нея.

 

В Народното събрание

 

Предлагам на тогова да откажем

народна пенсия.

Заслугите му считам недостатъчни:

две-три години уж бил ходил с Дякона

(днес близък с Левски всеки трети пише се);

раняван бил в сражение със турците

(не уточнява как, къде. Свидетели?);

спасявал знамена, спасявал селяни

от турските пълчища при погромите

(и тука не прилага доказателства)…

А за това, че дъщеря му – малката,

била пред гроба, че сина му някъде

в занданите затрили, че от охтика

жена му се споминала – възможно е!:

животът поначало е страдание,

а и не можем да помогнем всекиму.

Накратко, в заключение: молбата му

предлагам да отхвърлим, още повече

че много остро съди ни просителят.

Не вас, зачитам, пише, а България…  

Но, господа,

не сме ли всички

българи?

 

А сега ми позволете, така и така става дума за поезия, да ви цитирам още едно стихотворение. То е на поета Валери Станков.

 

Бирария

 


Поетите на майчица България
мълчат като загърлени със тел.
Цанят ги за пазванти на бирария.
За портиери в някой скъп хотел.

Лепят тапети в нечий хол с „С-200”.
Препускат със слугинското джезве.
Аз знам защо не пишат – не от днеска.
Мълчат не ден, година – векове.

Те пият. Но не пият скоч и бърбън.
Не водят силиконици на плаж.
Умират от инфаркт. Или се хвърлят
под влака. И от осмия етаж.

Невям блажени горе са? Щастливи,
че не живеят тук – и точно днес –
когато ни пробутват смет за сливи
и кацата с помия – за петмез?

Когато пия двеста-триста грама,
поетът в мен излиза от контрол.
И ми се ще да кресна: – Ваш ’та мама! –
това не е живот, а произвол.

Най-страшните поети на България
издъхнаха във клуп. Или в тунел.
Не като мен – пазвантин на бирария,
в която плюска взводът за разстрел.

 

Към това вече няма какво да се добави. Така мисля аз.

Само вълчият вой ни остана.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияДържавникът
Следваща статияСъвременният танц има нужда
от „възпитание на чувствата”

1 коментар

  1. Хубави мисли…познавам поезията на г-н Балабанов, който наистина е голям художник и патриот. Това с което не съм съгласен в политически аспект е, че ГЕРБ и БСП са излезли от един и същи калъп. Аз не вярвам на патологичните антикомунистически клишета и конспиративни теории, 23 години от това стигат; не можеш да изхвърлиш половината народ като национални предатели и да упралвяваш с „чисти и неопетнени“ партии. Но искам да се съглася с г-н Енев по друг начин. БСП, която отначало беше левица, сега е преминала тихомълком в дясното пространство и дори не говори за национализация на енергията, каквато трябва да има рано или късно. Ослушва се и избутва напред същите приоритети, които ГЕРБ насаждаше на хората: борба за чужди капитали и бизнес среда. Тежко и горко на държава с такива приоритети. Да сте чули някой да говори за култура, за възпитание в семейството, за образование и дисциплина в училище, за изчистване на културата и езика ни от кича и американизацията? Никой – нито в парламентарна, нито в която и да е улична партия! Не, г-н Енев, нямаме избор – нито вътре, нито вън. Дори да съберете гласовете на разпилените, пак ще получите „борба за чужди капитали и инвеститори“. Най-много някой да прибави и щипка социална политика, но малко…да не разсърдим американците. Искрено се надявам, че не говорите за такъв избор?