0
1210

„Само историята поддържа куража ми“

Интервю с писателя Бойко Беленски, автор на романа „Цар Калоян“

С какво времето на Калоян е интересно за нас? Ето, през последните години се появиха цели два романа за него – твоят, „Цар Калоян“, през 2017 г., а тази година и романът „Калоян Боговенчаният“ на Васил Лазаров? Като прибавим и класиката на Фани Попова-Мутафова „Солунският чудотворец“, както и „Калоян, цар на българите“ на един безспорен майстор на историческите четива като Димитър Мантов, излиза че образът на Калоян е един от най-вдъхновяващите за нашите творци. Твоето обяснение?

Магията около образа на цар Калоян е безспорна. Неслучайно това е най-популярното историческо име, с което съвременните родители кръщават децата си. Той успява не само да продължи делото на своите братя и да укрепи държавата, а успешно се противопоставя на кръстоносната сила. Дори разбива Бодуен Фландърски, като отстоява нашата независимост. Епична, величава битка край Адрианопол, в която блясва геният на царя-тактик! Може би с неговата популярност (макар и понякога пренебрегвана) се обяснява успеха на книгата – за две години след основния тираж имаше още четири допечатки. А това, че не уважаваме достатъчно достойните си предтечи, мога да илюстрирам с отношението ни към Тервел и 1300-годишнината от спасението на Европа. Покойният Божидар Димитров афишираше всенародното честване на този факт, но скоропостижно ни напусна и никой нищо не направи, за да припомни как сме разгромили 200-хилядната арабска войска, обсадила Константинопол. И какво е последвало от това…Търсенето на книгата за цар Калоян се предопределя най-вече от именния избор. Родителите и прародителите искат да направят достоен подарък на своите деца и внуци – съвременни Калояновци. Родова героизация…

Ти натрупа солиден опит в писането на исторически романи. Как се потапяш в епохата? Първо набавяш необходимата информация и сетне започваш да пишеш или навлизането в материята и творческият акт вървят успоредно?

Първо определям белите петна в нашата история (случая с цар Петър Делян и „Поличба“). Вярно, за Калоян бе писано много, но имаше неща, които ме смущаваха. За това обаче по-късно… В повечето случаи знанията ми са недостатъчни, затова първо вниквам в материала, търся конфликтите, определям главните герои, сблъсъците и т.н. Когато си доктор по история, си вещ само в рамките на своята дисертация. Аз не съм енциклопедист. Всичко ми се отдава с много четене и неимоверен труд. Непрекъснато сменям умствената с физическата дейност. Работохолик съм, това е тайната. Спазвам стриктен режим и живея сред природата (между четири планини), от която се зареждам. В последно време винаги лягам в десет часа, но след три-четири часа вече бодър мога да стана и да работя. Призори. Славей съм, а не сова. За лишенията не ми се говори. Който ме познава, знае, че писането е допинг, зависимост. Потапяш се и всичко изчезва. Най-често първо наум ми идва заглавието. Така че сюжетът и повествованието трябва да го защитят. При всяка следваща глава прочитам предходните. Така по-предните глави имат по 50, 40, 30 редакции и стават все по-съвършени. Накрая преуморен и отегчен може и да претупам нещата, но винаги спазвам правилото, че началото и финалът трябва да са грабващи, завладяващи. Дано успявам, а да не се заблуждавам, че съм се справил. Това само читателите могат да кажат… Най-приятно е когато си направил скелета и започваш да лепиш мускулатурата. Така че непрекъснато правя някои добавки. Ако не спра навреме, мога и да разваля текста – въпрос на преценка и самоконтрол…

Натъкна ли се на факти или хипотези за личността на Калоян, непознати на широката публика?

На Фани Попова-Мутафова първо прочетох „Дъщерята на Калоян“. Бях възхитен. Но щом започнах да чета „Солунският чудотворец“ и стигнах до твърдението, че още като малък на Йоаница му казвали Калоян – се ядосах. Вече бях понатрупал знания по темата и знаех, че този прякор той е получил след пленяването си и престоя в Константинопол. Захвърлих книгата. Получих обвинения от доброжелатели, че силно съм се повлиял от Фани. Отново взех книгата и си наложих да я дочета. Удиви ме, че до средата името на фландреца е Бодуен, а по-късно необяснимо защо ставаше Болдуин. В латинското правонаписание няма буквата „л“. Макар и дъщеря на генерал, авторката не бе точна при описание на оръжията. Ако специалист прочете за пленяването на императора, ще види дилетантския подход при описването на ритуала (използването, вземането и връщането на меча). Специалисти се опитаха да ме убедят, че в оригинал не е било така, а социалистическите редактори нарочно са преправили текста, за да я компрометират. Издирих по-предно издание. Е, така си беше. Същото разминаване открих и при друга една прехвалена авторка. Ще спестя името ѝ, но си личеше, че още доста е трябвало да поработи, пък и редакторът се е придържал сляпо към текста ѝ и е допуснал много плява и повторения.

Според теб адекватно ли е отразена епохата на Асеневци в учебниците по история?

Имам шепа внуци, но дори от любопитство не съм разгръщал учебниците им. С това се занимава половинката ми. На мен времето не ми стига. Но от коментарите и примерите, които дават, които чета и гледам по телевизията, разбирам, че нивото на изказ и достоверност е много ниско. Но за Асеневци каквото и да се каже – все ще е малко. Нали те са основоположници на втората ни държава. Пък и какви трагични съдби! С удоволствие да се развихриш…

Доколко куманският субстрат е основополагащ при утвърждаването на Второто българско царство? Тече ли и куманска кръв в жилите на тримата Асеневци? Немалко историци направо застъпват тезата, че и трите царски династии на Второто българско царство – Асеневци, Тертеровци и Шишмановци, са от кумански произход.

Няма как да твърдя това за трите фамилии, защото не съм генетичен специалист. Но че в нашите вени тече много смесена кръв – това е факт. Доказват го български и чуждестранни изследвания. Тракийските ни гени обаче са преобладаващи и ние трябва да се гордеем, че сме наследници на Орфей и Спартак, че повечето от гръцките богове и герои са по-близо до нашия род, а не да пренебрегваме произхода си. Не знам откъде придобихме в характера си нихилизма и хейтърството, но както едно време интернационализмът, днес чуждопоклонничеството е на път да ни изроди.

Книгата ти завършва с нещо като отворен финал, взрян в стъпките на бъдещия цар Иван Асен II, напуснал след смъртта на чичо си пределите на България. Той ли е следващият ти творчески проект?

След Петър Делян, Тервел, Калоян и Телериг отново продължих темата за по-близката ни история (Раковски, Ботев, Вазов). Стамболов бе преди това. Сега завършвам роман за генерал Владимир Вазов. Мога и да издам заглавието – Сведете знамената с почит! Живот и здраве да е, възнамерявам да се завърна към второто българско царство или империя, както някои колеги историци се опитват да реставрират този термин. Изборът е направен, но това отново е въпрос на време, на много четене и труд – неща, които за мен значат пристрастеност, зависимост и удоволствие. 

Разкажи за рода си. До колко колена назад знаеш живота на предците си? Понякога не си ли се забавлявал от мисълта, че тъй като прозвището на цар Асен е Белгун, а твоето име – Беленски, може пък в жилите ти да тече и царска кръв?

Изкушаващо е да оповестиш, че в жилите ти тече Асеневска, царска кръв, но уви. На младини на мъжете казвах, че съм свързан с Белене (е, не че съм бил репресиран, за късмет късно съм бил роден), а пред жените свързвах фамилията си с бельо. Впрочем в Лвов Николай Петев ми лепна прякора Бельо Пушилката. Надали защото претупвам нещата, лъжа и задимявам около себе си, а по-скоро, че съм бързак, бързо се паля и при определени условия съм много деен. Родът ми води началото си от Беломорието. Предците ми са живели в Солун. Тогава населението му е било 80 процента славянско. За съжаление аз още не съм стъпвал там. Преселили са се някъде в началото на миналия век в село Беленци, Луковитско. Фамилията ни е била Петрови. След отиването в Кнежа част от тях са станали Петровски, тъй като там окончанието е на ски, а на прапрадядо ми казвали онзи от Беленци и така сме станали Беленски. Това е, което знам за корена си, и чрез това интервю дано то се съхрани за наследниците и бъдещите поколения.

И последно. Искам да изразя възхищението си от зададените въпроси. Отдавна не съм получавал толкова смислени, задълбочени и добре формулирани питания. Това показва детайлно вникване в материала. Страхувах се да не ме вкараш в съвременното безпътие, защото съм омерзен от действителността и досега единствено славното ни минало, историята ни поддържа гордостта, оптимизма и куража ми.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияМиналото на страната на бъдещето
Следваща статияИзвън литературата