2
7689

Само поради комунизма ли сме такива?

Отговор на критиките на Огнян Минчев

Текстът ми от миналата седмица („Защо българите продължават да русофилстват“) предизвика критичен коментар от моя колега Огнян Минчев, на който ми се струва редно да отговоря, макар че, признавам, някак не ми се искаше да се задълбочавам в обширни разисквания върху новата българска история. Това е самостоятелно и „друго“ занимание, а в момента глобалните политически събития, поне за мен, са далеч по-важни за коментиране. И все пак.

Като начало ще обърна внимание на колегата Минчев, че статията ми неслучайно има за подзаглавие „По-дълбоките исторически причини“. Защото, разбира се, комунистическото съсипване на българското национално самочувствие, изтреблението на нашия пред-деветосептемврийски национален елит, целенасоченото натрапване на едно „българо-руско братство“ като ерзац-заместител на европейската ни принадлежност, аз ни най-малко не отричам като най-очевидна причина за патологично задържалото се у мнозина наши сънародници русофилство. Само че да се изкушим да обясняваме последното единствено с 45-годишния комунизъм на мен пък ми се струва „сериозна и потенциално заблуждаваща грешка“. Както отбелязвам в началото на статията си от миналата седмица, под комунистически, руски колониален гнет бяха и другите страни от Източна Европа, но ще трябва да се признае, че в тях рецидивите от този режим и преди всичко на русофилията са несравнимо по-слабо изразени отколкото в България. Изглежда все пак има и „по-дълбоки исторически причини“ за онова, което ме безпокои – по-дълбоки от отровното комунистическо наследство, което въобще не отричам.

Мисля обаче, че ние сами си отнемаме възможността да се доберем до тях (и да ги обмислим), ако се предадем на една изкушаваща особеност на специално нашия след-десетоноемврийски антикомунизъм, състояща се в реактивната идеализация на епохата от 1878 до 1944 г. или по-просто казано на „България, каквато е била преди Девети“. Тази идеализация може и да е политически разбираема, но е – с извинение – исторически наивна и лично аз не съм склонен да я практикувам. Въпросната идеализация, особено на най-ранните етапи от тази епоха, се дължи и на изработения по парадигмата на исторически романтизъм наш национален историко-литературен канон, в който влизат най-вече героичните „пикове“ и героичните „трагедии“ на българите, докато неблагообразията им остават в сянка. И ето: тук ще започна с най-ранните исторически факти, които остават в тази сянка.

1. Фактите около самото начало на новата българска история. Не можем да отречем, уви, че българите са май единственият народ в съкрушаващата се в края на ХІХ в. Османска империя, чието освобождаване е извършено практически не от него самия, а от външна сила – руската имперска армия, като при това е мотивирано не тъкмо от „братските ѝ чувства“ към българите, а като етап от започналото век по-рано геополитическо настъпление на Руската империя на югозапад. Всъщност преди Руско-турската война ние нямаме нито едно въстание срещу османския поробител, сравнимо по мащаб и по постигнати резултати с гръцките в началото на ХІХ в. и със сръбските и черногорските в средата на същия век. Едно историческо (а не романтическо) четене на „Записките“ на Захарий Стоянов ни показва например, че числящото се към националния ни исторически канон Старозагорско въстание практически не се е състояло, а прословутото Априлско фактически е обхванало много ограничени райони на страната, при това крехкият елит на иницииралите го е трябвало да си служи с трогателни манипулации, за да го запали изобщо (срв. самолегендирането на Гаврил Хлътев като „чуждестранния революционер Бенковски“, фалшивите свидетелства на „апостолите“, че цяла България е „покрита с въстанически комитети“ и т.н.). Направо казано, нито едно от нашите „национални въстания“ не достига мащаби, дори далечно съпоставими с гръцките, черногорските, сръбските и всъщност въобще не се отразява на статуквото в Османската империя. Техният отзвук в Европа е отзвук от репресиите след тях, а не от самите тях. Въпреки че в националния ни канон по-нататък участието на местното българско население в Руско-турската война от 1877–78 г. е стилизирано през образа на „опълченците на Шипка“, истината е, че българите по-скоро понасят, а не участват масово в тази война. Известно е например, че в Търново Стефан Стамболов насилствено – „с камшик в ръка“ – е трябвало да събира от местните средства за снабдяване на руската „армия-освободителка“. Всичко това свидетелства, че българите дори до самия край на ХІХ в. не са били обхванати, както другите балкански народи, от същинско желание за национална еманципация, а характеризиращият духа на целия ХІХ в. т.нар. „либерален национализъм“ у нас е бил кауза на много тънък слой люде, които, доколкото техните имена (а не на многобройните „дедо-Въловци“ у Захари Стоянов) са останали в романтическия ни национален канон, ни заблуждават за ситуацията по нашите земи в края на ХІХ в. А върху тази особеност на самата поява на нашата нация в Новото време си заслужава да се замислим.

2. Да, ще се съглася с Огнян Минчев, че след освобождението ни (и от Османската империя, но и от повече от десетилетния натиск на „освободилата“ ни Русия да ни управлява като своя балканска губерния) България в началото на ХХ в. преживява определен „национален подем“. Ще му напомня обаче, че той, уви, е твърде, твърде кратък и по същество се съкрушава сериозно още с приключването на балканските войни (1914 г.). Българите може и да са се „били като лъвове при Чаталджа, Одрин и при Дойран“, но значителна маса от същите „лъвове“ веднага след края на Първата световна война дават властта на БЗНС на Александър Стамболийски – една масова партия на „провинцията“ с отчетлива антиелитарна и антинационалистична идеология, с което разкриват дълбинен разлом в обществото ни като цяло. Разкриват една – неанализирана сериозно в историографията ни – реакция на „народната“ маса срещу „елита“, гражданството и гражданското общество изобщо. Ще попитам: не е ли тази реакция, доколкото нейната същност е насочена срещу урбанизма („буржоазността“), и в последна сметка срещу онова, което въплъщава крехкият ни „европеизъм“, свидетелство, че „националният подем“, който приписваме безкритично на „всички българи“, е бил чувстван като тегоба от значителна част от същите тези българи. А това също следва да ни замисли.

3. Да, ще се съглася с Огнян Минчев и че от самото си конституиране като суверенна държава и чак до 1944 г. България се ръководи от един „военен, интелектуален и – донякъде – политически елит“, който неизменно стои в нейния авангард. Ще се усъмня обаче, че този елит действително съумява да „възпита трайно обикновените хора“ в България в духа на „патриотизъм и национално достойнство“. Нещо повече, мисля, че този елит у нас – именно до самата 1944 г. не успява да проникне в дълбочина в националния ни манталитет, да „политизира“ (в най-широкия смисъл на тази дума) масата на българското население. За което свидетелстват три много важни неща. Първото е, че на този „елит“, в който неслучайно иманентна част е висшето военно съсловие (по родова линия аз самият съм негов потомък) поне трикратно се налага да „нормализира“ политическата ситуация в страната с инструмента на… преврата. А прибягването до този „инструмент“, задействан и в трите случая – историците ни знаят това – от един ad hoc формиран съюз между висши военни и (непартийни) интелигенти, свидетелства, че този елит не е можел да разчита на съдействие при разрешаване на кризи „отдолу“ от широките слоеве на обществото, че това наше общество не е било в състояние да се справя с корупционни процеси, че е било проникнато (най-малкото в доста голяма степен) от гражданска апатия. Което пък в най-последна сметка означава, че „елитът“ в пред-деветосептемврийска България си е оставал отделен от „народа“ и му се е налагало да „интервенира“ в него по този именно насилствен начин.

4. Второто много важно свидетелство за взаимната непроникнатост на „елит“ и „народ“ до самата 1944 г., е това, което е основна теза на Огнян Минчев. Главната (ако не и единствената) причина – казва той – за срива на нашето национално самочувствие (и респективно за „филството“ към руския ни поробител) – е изтреблението на този наш пред-деветосептемврийски елит. Напълно съм съгласен, че той е бил изтребен (или социално и екзистенциално смазан) от руския завоевател и неговите местни наемници. Но ще попитам: не е ли постъпил точно така завоевателят с елитите и в другите източноевропейски страни? Защо тогава лишените от своя „елит“ поляци, чехи, унгарци имаха силите не просто да съхранят своето национално достойнство и самоуважение, но и бързо да формират – в тоталитарни условия – нов, дисидентски, отстояващ (и отстоял) националния им идентитет елит (отстоял например ревностния католицизъм сред поляците, който официалният комунистически атеизъм въобще не успя да съкруши; културната „централноевропейскост“ у чехите, словаците, унгарците, която официалният „източен“ интернационализъм въобще не успя да съкруши)? Или отново ние, българите, ще се самоизтъкнем като най-големите жертви в сравнение с всички останали? Не, казвам, щом изтреблението на нашия пред-деветосептемврийски елит е довело у нас до последиците, които се опитваме да си обясним с Огнян Минчев (и една от най-важните сред които е замяната на националното самочувствие с унизителната гордост, че сме „по-малкият брат“ на „Големия“), това означава, че този пред-деветосептемврийски елит у нас е бил крехък, недостатъчно проникнал в дълбочина и – изглежда глухо (до 09.09.1944 г.) „недолюбван“ от значителна маса, в която не сме се вглеждали до днес достатъчно критично и която наивно сме склонни да идеализираме от дистанцията на десетилетията.

5. Най-накрай – третото (и емпирически удостоверимо) свидетелство, че не просто изтреблението на нашия пред-деветосептемврийски елит е причината за дълбоките девиантности в нашето национално самочувствие, е удивителният факт, че само за пет години след 1944 г. партията на комунистите в България от тясна криминално-политическа шайка, каквато е тя дотогава, нараства до 140 хил. души членове. Трудно ми е да приема, че този масов неин ръст (впрочем към 10.11.1989 г. членовете на БКП у нас бяха достигнали практически 1 млн. души) може да се обясни само с ефекта от репресиите веднага след 9 септември и паническото желание да се предпазиш от тях, като се присъединиш към репресорите. Тук има нещо по-дълбоко, явно присъствало в масата на сънародниците ни и преди тази фатална дата. Защото и тук ще кажа, че на червен терор след завоюването си бяха подложени и останалите народи от Източна Европа, но сред тях – нека го провери Огнян Минчев – партията на комунистите никога не придоби тази масовост, която имаше у нас. Не, не казвам с това, че именно комунизмът е имал някакви дълбинни корени в България преди 1944 г. Казвам обаче, че някакви дълбинни корени това очевидно не тъй проблематично за нас „спасяване“ чрез доброволно предаване на колонизатора, явно е имало сред масата от българите, а то, то свидетелства за по-дълбоките проблеми с националната ни идентичност.

И най-последно – ще кажа на моя опонент, че цялата тази неутешителна „диагностика“ на дълбоките причини за нашата русофилия аз правя не за някакво мазохистично удоволствие, а защото възнамерявам (скоро) да се размисля какво не направихме ние – демократите, за да ги видим, изучим и да се опитаме да им противодействаме. Какво не направихме ние до днес, когато една нова заплаха от Русия вече е надвиснала над главите ни. Това обаче наистина е друга тема.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.
Предишна статияТри цитата с коментар
Следваща статияКръговрат от линии и цветове

2 КОМЕНТАРИ

  1. професоре, и двамата изпуснахте предателската роля на БПЦ като векове преди Възраждането е пробутала образа на Дядо Иван в между очието на демоса. Рецидив който продължава и до днес.

  2. Г-н професор, очевидна е не съвсем точната историческа интерпретация на събитията! Факт е, че България, като част от Османската империя заема централно място в евроейските и владения „чревото адово“, както много сполучливо е казано. Това определя степента на репресиите, асимилицията и т.н. , които се прилагат върху населението от тази територия, респективно отражението на тези жестокости върху психиката на народа. (Така отбелязва и Иван Вазов – това не е Сърбия, Гърция и т.н. – ще скочат и ни изколят.) От тази гледна точка самочувствието на българите е доста под това на другите народи и заради това на „спасителя“ дядо Иван се гледа месиански! Разбира се всичко това добавено към руската имперска политика от Екатерина за излаз на проливите(респективно разглеждането само на България, като Задунайская губерния) и свързаната с това пропаганда за славянство и т.н. става двоен удар върху народопсилогията на българите. Това е основната причина за необяснимото русофилство на българите, определено от дядо Методи Кусев , като стигащо до идиотизъм. След 1878г. тази руска пропаганда не спира, напротив и даже в един от броевете на Църковен вестник е отбелязано, че БПЦ не може да се бори срещу милионите на Съветска Русия за пропаганда! За другите народи – поляците до ПСВ са част от руската империя,това е все едно да има масово туркофилство в българите; гърците са в периферията (Корфу, който е само на 10 км. континента никога не е бил завладяван от турците за 350 господство), гърците 30 години водиха гражданска война след 1944 за да установят социализъм и комунизъм., което никога нямаше да се случи в България , ако не беше Червената армия. С други думи – според мен не е коректно да се приписват отрицателни качества на даден етнос, а по-точно да се анализира комбинацията от обстоятелства за поведението му!