0
252

Сантименталността няма място в творбата

DOM6
Фотография Яна Пункина

Къде е моят дом? Директен въпрос, отправен от фотографска изложба. Предполага непосредственост, въвличане в света и езика на обектите – на хората, които безлики и безгласни за обществото обитават неговите периферии. Изложбата на големия чешки фотограф Индржих Щрайт е подредена до 28 октомври в Чешкия център в София. Тя е за бездомниците, които носят всичко свое със себе си, които страдат, обичат и се радват на подарените им мигове като всички останали, или може би по-силно от тях. Уловеното в безкрайната броеница от всекидневни ситуации е дълго и търпеливо чакано. В графичната естетика на тази фотография – чувствителна и мъдра, и етична спрямо обектите си – цветните петна са пестеливи, натоварени смислово, а детайлите са значещи.

Индржих Щрайт (р. 1946 г.), документален фотограф и педагог, преподавател в Силезийския университет в Опава, има над 1100 авторски изложби, издал е 30 книги с документална фотография и много авторски каталози. През 70-те години става известен с продължителното документиране на селския живот в Совинец (на 400 км. от Прага), където живее до днес. Там през 1974 г. създава и галерия. През 1982 г. участва – като единствен фотограф – в забранената изложба на неофициалните художници в Прага, снимките му предизвикват интереса на Държавна сигурност. Задържан и осъден на 10 месеца затвор, забранено му е да снима и е постоянно следен. След излизането от затвора му е забранено да преподава.

От 1991 г. работи върху документални проекти във Франция, Англия, Австрия, Германия, Япония, Китай, Бразилия, Унгария, Русия, Ингушетия, Чечения, Молдова. Води семинари за студенти в Института за творческа фотография към Силезийския университет. Негови творби има в колекциите на световни и чешки музеи, както и в постоянната експозиция на Народната галерия в Прага.

Някъде прочетох негови думи, които веднага запомних: „Фотографът трябва да е малко смирен, той иска нещо от хората, но трябва да им даде и нещо от себе си.“

Индржих Щрайт беше гост на фестивала Фотофабрика и направи семинар за фотографи. На въпроса ми има ли специален начин, по който започва своите лекции, отвръща кратко: „Първо се представяме, след това презентирам моя цикъл фотографии по темата и после излизаме на терен.“ Много важен момент в софийския семинар, на който обръща внимание – присъствието на представители на организацията „Градски номади“, които инструктират участниците как да се държат и общуват с хората, които снимат.

DOM2
Индржих Щрайт, Къде е моят дом?

Защо ви интересуват бездомните?

Като фотограф цял живот се занимавам със социална проблематика. Направил съм много цикли, посветени на възрастните хора, инвалидите, незрящите, на хора, които имат проблеми с алкохола и дрогата. Този проект естествено се свърза с направеното досега.

Започвате професионалния си път, фотографирайки живота на чехословашкото село преди 1989 г., това ви превръща в обект на Държавна сигурност.

Това беше голяма тема. Селото е на 400 км от Прага, в Северна Моравия. И тъй като цял живот съм живял на село, исках да обърна внимание на селото. Понеже на тези фотографии присъстваше и президентът на Чехословашката република при различни ситуации и срещи, бях осъден и лежах в затвора за злепоставяне на Чехословакия и президента. Но това бяха фотографии от живота, съвсем реални случки, не съм манипулирал самите образи.

Ситуацията с фотографията беше като с другите изкуства. Фотографията беше следена, преди всяка изложба имаше комисия, която определя кои фотографии могат да бъдат експонирани. Ако в тях имаше политически или религиозен елемент, те не виждаха бял свят.

Но вашите все пак стигат до публиката, какви бяха реакциите?

Да, мои фотографии бяха експонирани, но без тези, конкретните, за които стана дума.

DOM3
Индржих Щрайт, Къде е моят дом?

След 1989 г. животът се промени, но вие продължихте да снимате селото.

Аз фотографирам селото, защото цял живот живея на село. Това е моята тема. Социалната тематика е това, с което искам да се занимавам – това правех и преди, това правя и сега.

Колко дълъг е вашият път до хората, които снимате?

Това е най-важният момент при снимането, защото трябва да убедиш хората да бъдат снимани, да ти сътрудничат. Имам няколко метода, аз съм преподавател, учил съм педагогика, психология и се стремя да заложа на междуличностните отношения. Другият важен момент са контактите; когато реша да снимам някой човек или тема – да подбера точните хора.

Как успявате да запазите емпатията към хората, които снимате, без при това да изпаднете в сантименталност?

Това е страхотен въпрос, алфата и омегата на самия живот. Този въпрос е много важен за всеки фотограф. Защото фотографът се запознава някак странично със ситуацията и когато попадне в нея, трябва да удържи именно емоцията, първо да я овладее, не да я изключи напълно, но тя да не преобладава в никакъв случай. В противен случай от ефекта може да се получи дефект. Много е важно човек да познава историята на фотографията, правеното преди него, за да не се повтаря. Много е важна художествената гледна точка. Сантименталността няма място в творбата. Важно е да се запази границата, защото тя е много крехка.

DOM5
Индржих Щрайт, Къде е моят дом?

Известен сте с вашата черно-бялата фотография. В софийската изложба обаче откриваме цветове – наистина много пестеливи. Как стигнахте до тях?  

Също много важен въпрос, защото аз цял живот се занимавам с черно-бяла фотография и мога да кажа, че това е една от първите мои изложби, в които използвам цвят. Много трудно взех това решение. Наистина преди време имах една изложба в Бразилия с цветна фотография, но тя имаше по-скоро документален характер. После с Катерина Хортаева (сега директор на Чешкия център в София – б.р.) направихме друга изложба, „Ние сме от една планета“, но там ставаше дума за портретна фотография, не толкова за човешката психология. Затова смятам, че тази изложба е първата моя изложба с цветна фотография, когато наистина заставам зад тези снимки и концептуално работя с фотографията в цветовата рамка.

Постоянно премислям този момент с цветовете. Когато оставиш фотографията черно-бяла, тя отразява само даден момент, например от 60-те и 70-те години. Слагайки цвят, вече я преместваме времево. Т.е. всичко около нас е цветно, не е черно-бяло, ние виждаме целия свят цветен. Цветната фотография предава и някаква емоция на хората, които я гледат. Когато обаче фотографията е прекалено цветна, ние се съсредоточаваме върху  цветовете, не върху съдържанието на това, което виждаме. Затова моите фотографии имат цвят, но той е редуциран.

DOM4
Индржих Щрайт, Къде е моят дом?

Преди време посвещавате ваша изложба – „Толкова близо и толкова далече“ – на бежанците, една актуална и днес тема. Тогава пътувате в Чечения и Ингушетия и снимате хора, които години наред живеят в бежански лагери.  

Имам много цикли на тема бежанци и бежански лагери – в Чехия фотографирах бежанци от войните в бивша Югославия. Но имате право, този проект в Ингушетия и Чечения е първият от големите международни проекти, който засягаше проблема за бежанците.

Засяга и различния тип бездомничество, ако сравним хората в бежанските лагери с тези на улицата, които днес снимате.

Има разлика между двете бездомничества. Може да се каже, че по някакъв начин бездомниците сами имат вина за положението, в което са изпаднали. Докато при бежанците проблемът има политически характер, те нямат вина, че са останали без покрив.

А днес снимате ли бежанците?

Не. Не съм журналист, не съм фоторепортер, аз съм педагог. Смятам, че тази бежанска вълна има моментен характер. Когато се съсредоточавам върху определена тематика, обичам да я разработвам по-дълго време. Така че в момента това не е моята тема.

Открихте ли като фотограф нещо интересно в България?

Всеки човек, с когото се срещам, е интересен. Но малко снимах – тук бях като преподавател, не като фотограф, концентрацията е съвсем различна.

Въпросите зададе Людмила Димова, преводът от чешки е на Силвия Дерибеева