Толкова бяхме свикнали с присъствието на „Шинел” в софийския театрален пейзаж, че го приемахме вече за неизменна даденост – също като силуета на Витоша над покривите на града. (Може би затова някои така и не се наканиха да го гледат – бяха сигурни, че винаги могат да го заварят в Театър 199).
За двайсетте години, през които се игра у нас и по фестивалните сцени на света, спектакълът на театър „Кредо” не загуби нито квант от своята енергия, не потъна в рутина, не овехтя. Стана само още по-награждаван и обсъждан със суперлативи, по-обичан. И ето че точно на двайсетия му рожден ден, 6 ноември 2012 г., беше представен за последен, 547-и път. Не защото времето му е изтекло, а защото неговите създатели, вдъхновители и изпълнители Нина Димитрова и Васил Василев – Зуека вече не са заедно.
Докато го имаше, „Шинел” някак успяваше да събере цял един човешки живот (може би нашия) в шепа, без обаче да отнема нещо от голямата картина на света. Колкото беше пестелив на театрални атрибути – двама актьори, шест дървени пръчки, малко плат и една топка порест каучук, който Нина и Зуека наричаха помежду си „картофа” –толкова беше изобилен с въображение, емоция, доброта и мъдрост. Този спектакъл беше първото, с което през 1992 г. театър „Кредо” заяви за своята поява (в неговата закваска е анимационният филм „Шинел” на Юрий Норщейн – по думите на Нина и Зуека духовен сродник и кръстник на дебютната им творба) и през годините се превърна в негова емблема, в талисман. Изработен с прецизността на часовников механизъм (заедно с режисьора Светлозар Гагов и автора на костюмите Мая Петрова), той не парадираше с безупречния си професионализъм, а ни печелеше с човешка топлота – дефицит в днешния театър. От него научихме – но без да ни назидава – че нищо не може да попречи на двама истински талантливи и надарени със силен характер хора, независимо на кое място и по кое време са се родили. Съществуването на „Шинел” обезсмисляше всякакво мрънкане за недостиг на пари и благотворна за творчество среда. Неговата аура ни караше да забравим, че е създаден с най-прости подръчни средства, а картонът на сцената е боядисан с утайка от кафе, вместо с боя. Той разказваше христоматийния сюжет от едноименната повест на Гогол с покъртителна искреност и трогателна простота, филтриран през други двама Гоголеви персонажи: Панас и Грицко от „Вечери в селцето край Диканка”. В капана, с който те ловят бездомни кучета из улиците на Петербург, се хваща и призракът на Акакий Акакиевич. Той броди нощем и свлича шинелите от раменете на минувачите, разплащайки се така за собствената си съдба. Низвергнатият от живота и хората дребен петербургски чиновник умира, когато му открадват спечеления с много лишения нов шинел.
Но Нина и Зуека не просто пренасяха на сцена повестта на Гогол, а надграждаха нови смисли върху нейния сюжет. Двамата успяваха да преплетат темата за малкия човек с по-голямата, за човешката свобода изобщо. Правеха го просто и достъпно: капанът, в който Панас и Грицко ловят кучета, постепенно ставаше затворническа килия – там са натъпкани двамата, защото са се смилили и са пуснали преследвания от властите призрак; после килията се преобразяваше в шинел и ковчег, все символи на не-свобода, докато накрая не се превръщаше в метафора за капана на живота. Свободата идва тогава, когато осъзнаеш, че по своя воля може да си или вътре, или вън от него.
Способността да говорят по едри екзистенциални въпроси, представяйки ги чрез амалгама от драматично и смешното, заимствайки изразни средства от клоунада и пантомима, комедия дел`арте и куклен театър, е най-голямата дарба на Нина и Зуека. Двамата до съвършенство владеят висшия пилотаж в театралната изразност: трагикомичното. Точно с това успяваха да срутят бариерите и на най-резервираната публика. Тогава вече не е трудно да повярваш, че двете пръчки и овехтялото парче плат помежду им с картоф за глава е наистина тъжният и самотен Акакий Акакиевич, който старателно изписва буква по буква на светлината на мъждукаща свещ.
През двайсетте години живот на „Шинел” той се игра на 9 езика по три континента: Европа, Азия и Америка; беше номиниран за Европейската награда „Нови театрални реалности” – удостоените с такава номинация български театрали са по-малко от пръстите на едната ръка. Благодарение на него за български театър се заговори на места, където дотогава изобщо не знаеха за съществуването на България. През 1997 г. той влезе в Топ 20 на критиците на най-големия арт фестивал в света – този в Единбург, отличен сред общо 1600 заглавия. Той стана повод Ричард Демарко, един от основателите на Единбургския фестивал, да каже пред Би Би Си – Лондон: „Магията на театър „Кредо” се дължи на гениалността на двамата актьори. Те са гении, същински гении. В работата ми за 50-те издания на Единбургския фестивал и сред стотиците представления, които съм изгледал, те са едно от десетте най-големи артистични събития. След като види тяхното представление, човек добива съвсем нова представа що е това театър.”
Днес „Шинел” присъства само невидимо на Стената на славата пред Театър 199. Духът му обаче със сигурност продължава да обитава това театрално мазе, което стана негов дом през последните 20 години. И дано този дух не се сърди, че се разделихме със спектакъла дълго преди да настъпи естествената му смърт. Защото тогава има опасност да тръгне нощем по „Раковски” като призрака на Акакий Акакиевич и да започне да съблича палтата на минаващите оттам театрални зрители.
