3
1160

Сбърканият разказ за конфликта
в Украйна

KYanakiev

Русия е „нападната”. Това е ключов, структурообразуващ елемент в нейния „разказ” за събитията, в които е участник. Така е в случая с Украйна. За украинския конфликт в последна сметка е виновен… Западът (САЩ, ЕС, НАТО). И е виновен (за да преминем веднага към най-важните елементи на този „голям разказ”), защото веднага след края на Студената война, той (Западът) бил „обещал” на Русия Европейският съюз и особено НАТО да не се разширяват на Изток, да не интегрират и да не приемат в структурите си страни от бившия „социалистически лагер”, което обещание впоследствие не изпълнил, но в следващите десетилетия, в ущърб тъкмо на Русия, на две вълни кооптирал практически всички тези страни. Извършил тоест „обсада” на Русия. С Украйна, най-накрая, минал всякакви предели и затова по никакъв начин няма право да обвинява Путин за логичните му „ответни” действия. Русия най-сетне е предизвикана да се погрижи за своята „независимост”.

Този „разказ” за предисторията на случилото се в Украйна ни поднесе неотдавна самият руски президент, в което, предвид вече достатъчно очерталия се негов политически профил, няма нищо изненадващо. Лошото е, че неговият „разказ” започна да предизвиква „амнезия” за базисни неща и близки до нас събития и у цял ред „международни наблюдатели и анализатори”, буквално сякаш фасцинирани от стъкления му поглед (у нас, у почти всички).

На първо място всички тези анализатори забравиха, че комунистическият „експеримент с половин Европа” (Пол Джонсън) съвсем не приключи с някакво самостоятелно и доброволно, от страна на съветските ръководители, „джентълменско” решение да отпуснат на свобода източноевропейските си сателити и да „демонтират” комунистическата държавност у дома си; че в този смисъл основен „актьор” в станалото между 1989 и 1991 г. не бе „чудесният” Михаил Горбачов, който от добра воля „демонтирал” стената. Фактическата истина, както е известно, е, че комунизмът се провали, а СССР (не без усилията – да, напълно съзнателни и целенасочени – на евроатлантическия свят, на Рейгън, на Тачър) загуби Студената война. Загуби я и не можейки повече да поддържа империята си в Източна и Централна Европа, бе принуден да изостави „марионетките” си там, които пък – удържащи се на власт изключително чрез подкрепата на Москва – тутакси се „самосвалиха” от власт (както стана в България и Унгария) или бяха свалени (както пък стана в Полша, Чехословакия, Румъния). В този смисъл никакви „обещания” на една капитулирала тиранична имперска държава Западът поначало не е бил в положението да дължи, та да бъде днес, четвърт век по-късно, обвиняван от Путиновата пропаганда, че „не ги бил спазил”. Съветският съюз (респ. Русия) никога не е имал някакви „права” над държавите в Централна и Източна Европа, та да може да ги отстъпва чрез „договорки” с държавите още по-назапад от тях, в замяна на определени „обещания” по адрес на „отпуснатите”. СССР чисто и просто бе завладял (възползвайки се от обстоятелствата при приключването на Втората световна война и с помощта на далеч преди това подготвените свои „пети колони” в тях) тези европейски държави и след като престана да може (не обаче и да иска) да ги владее, те станаха независими и значи можещи да поискат да се присъединят към когото пожелаят. Бе повече от естествено те, след нанесените им от комунизма поражения, да пожелаят да се присъединят (за повечето от тях е по-точно да се каже – да се върнат) именно към глобалния континент Евро-атлантика.

Точно в това се състоеше положението след края на съветската империя и да се пре-„разказва” то с късна дата днес като едва ли не някакъв великодушен жест на Русия спрямо Запада, от който Западът, след като коварно се възползвал, впоследствие „обсадил” Русия с бившите й сателити, тъй че в края на краищата я принудил да започне активно да се защитава, е версия за малоумни.

Още по-нататък. Ще трябва да се припомни, че няколко години след поражението на съветската империя в Европа се разпадна и самият Съветски съюз (при това – нека си припомним – след един отчаян опит за военен преврат в Москва), в резултат на което неговите бивши „съветски социалистически” републики станаха независими (независими от Русия) държави. Да, те съставиха след това един съюз, но съюз „независимых государств” (СНГ) и в този смисъл всяка от тези независими държави престана да бъде задължена по отношение на Русия – задължена каква външна политика да води, към какви международни пактове да се присъединява и т. н. Така че обвиненията на Путин, че Западът инвазирал в собствено руското пространство, практически грубо отрича признатата по-рано от Русия независимост на страни като Украйна (но и Грузия, Молдова и т. н.) и потапя в пълна амнезия обстоятелството, че Русия вече няма имперски провинции извън границата на Руската федерация, за да говори за някаква инвазия в някакво „нейно пространство”, в което Украйна също попада. След 1992 г. такова „пространство” de jure не съществува. В този смисъл аз не виждам с какво Украйна би могла да бъде виновна (спрямо Русия), ако властите в нея пожелаят асоцииране (и в последствие присъединяване) и към ЕС и към НАТО. И за какво трябва да носят отговорност ЕС и НАТО (пред Русия), ако се споразумеят с Украйна за такова асоцииране и присъединяване. Трябваше ли например България да се кае пред Москва и на какво основание, че пожела да встъпи в НАТО и ЕС? Трябва ли да се чувства виновен ЕС, трябва ли да се чувства виновен НАТО (пред Русия), че включи в структурите си България? Питам – ако това звучи абсурдно (на всеки незаслепен от путинофилията) – каква е принципната разлика между България и Украйна? В това, че Украйна е била част още на Руската империя (не преди средата на XVII в. обаче)? Че е била част от самия Съветски съюз?  Нито първата, нито вторият обаче съществуват днес и Русия няма никакво право от тяхно име да предявява претенции към независимата държава Украйна.

Все в духа на това изглежда неизтребимо имперско мислене за себе си Путиновият „разказ” за конфликта в Украйна потапя в пълна амнезия и обстоятелствата около неговото избухване. Остава се вече с впечатление, че Украйна едва ли не е нападнала руските си малцинства в източната част на страната и с това се е започнало „кръвопролитието”. Но нима е възможно да се забрави хронологията на събития, случили се само преди година и половина? Нима може да се забрави, че революцията на Майдана, бе радикално антиавторитарно въстание срещу режима на един абсолютно корумпиран президент (Вл. Янукович) и неговото обкръжение, в чиито дворци бяха открити забележителни по своя азиатски кич неща от типа на бюст на главния прокурор на Украйна, стилизиран като римски цезар? Нима може да се забрави, че въпросният президент-автократ позорно избяга от страната си в Русия и тутакси след като в държавата бяха проведени редовни избори за нова власт не друг, а Путинова Русия извърши безпрецедентен (от 1936 г., когато Хитлер присъединява Австрия) „аншлус” на Крим, а въоръжени от същия Путин групи в рускоезична източна Украйна обявиха, че не признават избраните в Киев власти и провъзгласиха територии на Украйна за някакви си „Донецка” и „Луганска” народни републики? И когато редовната армия на суверенната държава се противопостави на тези разчленяващи суверенната територия на държавата групи, Русия заговори за „агресия на Украйна”. Защото това бе хронологията на събитията. В Путиновия „разказ” тя е съвършено обърната. В Украйна, според него, бил извършен „пуч”, „пучистите” прогонили законния президент (дори така да е, какво засяга това Русия? Янукович неин украински президент ли бе?) и „нападнали” рускоезичното население в източните области. При това всичко било извършено от западните „централи”, за да се уязви Русия. Не мога да не спомена и абсурдния „разказ” за аншлуса на Крим. Той, видите ли, бил някога в съветско време подарен на Украйна от Хрушчов и Русия просто ликвидирала тази политическа несъстоятелност. А при създаването на ОНД (през 1992 г.) в какви граници призна Русия независима Украйна? Може ли по тази логика Турция да си поиска днес „Източна Румелия”, отнета й от Княжество България? Във всеки случай международно-правната ситуация е практически същата.

Истината е, че Русия след възхода на Путин отново започна да мисли фундаментално империално за себе си. Именно оттук идва рефлексът, който превръща собствените й агресивни демарши в „защитни” операции и самоосмислянето на политиката й в защита срещу нечие чуждо настъпление. Русия просто не може – писал съм го и друг път – да мисли себе си просто като „държава”. Тя систематично мисли себе си като „държава-континент” (государство-мир) и поради това като разполагаща „по природа” и имаща право „по съдба” да има „зони на влияние”, според нея практически съвпадащи с територията на собствено държавния й суверенитет. Както Украйна, така и Грузия, Молдова, така и цялата бивша съветска „вътрешна Азия” са все територии на „нейното пространство”, което, макар да е заето от независими държави е фундаментално „руско”. Русия се мисли неразделно като „държава” и като „континента-на-тази-държава”, като Русия в Евразия и като Русия-Евразия (неслучайно новото „евразийство” е доминираща идеология днес). Ето защо също за себе си тя е „нападната” („обсадена”, „окупирана”) и когато разнообразни суверенни държавни субекти в тази Евразия си позволяват политика неопосредствана от центъра на това „государство-мир”. И когато днес определени (криптопутинистки) „анализатори” упрекват Запада, че и след края на Студената война продължил да се държи с Русия като с противник (и с това предизвикал „некооперативността” и дори агресивността на Путин), те трябва да си дадат сметка, че в основата на това наистина продължаващо интуиране на Русия като (потенциален) „противник” стои тъкмо неизлечимото евразийско държание на Путиновото господарство. Та какво правеше „обсажданата”, „притисканата”, „обгражданата със санитарен обръч” Русия (която „днес се принуди да се защитава”) през последните десетилетия на запад от себе си, освен съзнателно и старателно да стяга в зависимост от енергийните си ресурси различни страни на Европа (действайки при това чрез всяване на разногласия между тях) и да подлага на периодични „енергийни рекети” Западна Европа като цяло? И това преди всичко, за да принуди „малкия западен полуостров на Евразия” и могъщия му съюзник отвъд океана да оставят на нея да диктува политическата архитектура в източната част на тази Евразия? А нима пък още преди възцаряването на Путин тази политическа архитектура на Евразия не бе оформена по следната уродлива според съвременните стандарти схема: 1. Изграждане на автократични държави в нейния център (самата Русия, Беларус на Лукашенко, Казахстан на Назърбаев и довчера – Украйна на Янукович) и свързването им във взаимноизгоден съюз на автократите под „псевдонима” – „Евразийски съюз”; 2. Старателно възпрепятствани да поведат независима политика, чрез подбуждане към сепаратизъм на иноетнични групи и малцинства страни от близката периферия (Грузия – с поддържаните от Русия осетинци и абхазци, Молдова – със самообявилата се с помощта на 14-та руска армия „Приднестровска република” на територията й, Армения и Азербайджан – с умелото дирижиране на конфликта им за Нагорни Карабах); накрай: 3. Поддържани било директно (като в Таджикистан), било индиректно (като в Туркменистан, Узбекистан и т. н.) откровено диктаторски режими от предмодерен тип в по-далечната „периферия”. Да се иска (и още повече – да се вопие) евроатлатическият свят да се отнася към подобна квази-империална конструкция не като към „потенциален” противник, за чието възпиране и отслабване трябва да се употребят усилия, а като към самостоятелен „полюс” в един „многополюсен” свят е наивно (ако не е по-точно да се каже – нагло).

Най-накрая: като християнин не мога да не бъда удовлетворен, че преговорите в Минск от миналата седмица договориха прекратяване на огъня в източна Украйна. Боя се обаче, че предвид крайно неясните термини – „особен режим” (за Донецк и Луганск в рамките на Украйна), „децентрализация” в тези региони след препоръчвана „конституционна реформа”, които се употребяват в споразумението от 12-ти февруари, Русия за в бъдеще просто е решила да „прехвърли” Украйна от групата страни на „централната евразийска автокрация” (Русия, Беларус, Казахстан) в групата страни с постоянно подклаждани сепаративни конфликти, тъй че „особеният режим” на Донецк и Луганск, договорен с Меркел и Оланд, да ги превърне в аналогични на Приднестровието в Молдова и на Южна Осетия и Абхазия в Грузия. Ето защо единственият начин постигнатият компромис да може да „изплати” усилията е след него Западът да пристъпи в ускорен темп към интегрирането на Украйна в евроатлантическите си структури.

И да не се „хваща” на обвиненията, че с нещо е „задължен” на победената в края на миналия век „империя”.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЧия Европа:
на Меркел, Орбан или Путин?
Следваща статияОт Летящия цирк до леярна „Прогрес”

3 КОМЕНТАРИ

  1. И не само политиката на Империята на злото донесе разпада на системата, самите субекти на метаморфозите бяха от все същите кагебистки тумори на зловещата петолъчна сатанинска власт. Виждаме , че и у нас похватът „крачка назад, две крачки напред“ започва да избуява от ден на ден с комунистическо-кагебистки напор. На всички е ясно, че кръволоците от Кремъл никога не са изповядвали християнско милосърдие към покорените народи, заразявайки ги с червената си проказа и безбожие. Книгите на Бунич, Суворов, Ерофеев, Рибаков, Солженицин, Булгаков и Пастернак дадоха нужната глътка правдивост, но не премахнаха дори една петолъчка от нечия глава, не унищожиха нито един ядрен силоз. Сатанистката имперска проказа изпълзя в евразийска кожа. Горкичкият руски изстрадал народ, ще има да плаща за разрушените църкви и стогодишния натрапен атеизъм, въпреки лицемерната набожност на патриарсите от службите.