0
2710

Сватба

Вчера в Ханой стана нещо, което много ми прилича на осуетена сватба. Действително, напускането в последния момент на празненството от страна на булката – Доналд Тръмп, поразително напомня сходни сюжети, разигравани в цяла една необозрима поредица от холивудски романтични комедии, и заети, разбира се, от образци на класическия роман на  деветнайсети век.

Всъщност дали Доналд Тръмп, или по-скоро Ким Чен-ун трябва да бъде определян като булката в случая, е въпрос, който е най-добре да бъде оставен настрана. Така е, защото опитите за изясняването му неизбежно ще ни вкарат в дълбоките води на джендъра, с което рискът дискусията да се прехвърли на изцяло теоретична плоскост става огромен. А на тази плоскост забатачването с джендъра, както знаем, е гарантирано.

Да, но от друга страна коментираната ситуация като че ли ни предизвиква тъкмо с проблеми на джендъра  (разбиран като социален пол и като свързаните с него съответно социални очаквания, роли и функции), защото големият залог на отношенията между американския и севернокорейския лидер се върти сякаш около питането, кое трябва да се разглежда като зестрата в случая – денуклеаризацията на Северна Корея или редукцията на икономическите санкции спрямо тази страна.

Естествено, това са само отблясъци от традиционния ракурс към темата за сватбата. Иначе не е нужно да има нито зестра, нито булка, нито младоженец. И ако приемем, че нещата с актуалните преговори между Съединените щати и Корейската народнодемократична република стоят именно така (а така трябва да стоят нещата в отношенията между две суверенни държави, общуващи си в системата на съвременните международни отношения), то разглеждането на тези контакти в понятия, различни от  пълната равнопоставеност, е несериозно.

Така е, но дръзнах и аз да започна този текст несериозно, защото ме подведоха с поведението и стила си самите главни действащи лица в пиесата. Понеже, простете, това цялото в Ханой сериозно ли беше? Или, за да се възползвам от начина, по който се превежда сега в България един стандартен в англоезичните филми израз, ще кажа „Сериозно?“ Вместо да употребя поостарялото явно вече „Ама вие сериозно ли?“

Ами не е сериозно наистина. Но работата е там, че има несериозност, която едни могат да си позволят и която в никакъв случай не отива на други. В никакъв случай не прилича на един американски държавен глава да се държи по начина, по който Доналд Тръмп се държи със Северна Корея и говори публично за тази държава през последната година и седем-осем месеца. А най-несериозният етап от този период започна като че ли с едно изказване, което беше приблизително такова: „…ние с Ким се заобичахме. Той ми пише красиви писма.“

Думи, които бяха сервирани на света в рамките на същия този времеви отрязък, който отделя настоящето от лятото на 2017 г. Лятото, в което Северна Корея получи обещанието да стане съвсем скоро обект на отношения от типа fire and fury.

Нека добавя и това, че след признанието за съществуването на лирична кореспонденция между него и севернокорейския диктатор, Доналд Тръмп си позволи да шокира американската нация, като направи някои изумителни изявления във връзка с трагичния случай на студента от Вирджиния Ото Уормбиър.

Но да припомня. В началото на 2016 г. този млад човек беше задържан на излизане от Северна Корея и обвинен, че се е опитал да изнесе нелегално от страната плакат с пропагандно съдържание. Осъдиха го на 15 години тежък принудител труд. По-късно Уормбиър беше репатриран в Съединените щати с обяснението, че междувременно е изпаднал в състояние на умствена недостатъчност. Дни след завръщането си в родината, той почина.

И ако скоро след кончината на този млад човек президентът Тръмп излезе пред всички и в присъствието на родителите му със затрогваща реч, то след внезапното избухване на любовта между държавния глава на САЩ и севернокорейския диктатор станахме свидетели на следното съобщение от страна на Доналд: „….но Ким ме увери, че не е знаел за цялата тази работа с Ото. И аз вярвам на думата му!“         

Ким Чен Ун може да си позволи преспокойно флирта с Тръмп, годежа с него и провалянето на брачната церемония (светска, разбира се) по време на заплануваното за тропическия Ханой сватбено тържество. По причини, които едва ли е нужно да бъдат дори само споменавани, камо ли коментирани в тази статия.

Всичко това изобщо не важи за другия партньор. Докато образът на първия само може да спечели от крайно неочакваната поза на склонност към такова отваряне, към сговорчивост и търсене на разбирателство, то фигурата на втория търпи сериозни щети заради прибързаната, нервна и недомислена стратегия на главата, която я управлява.

С няколко думи: провалът на срещата в Ханой стана в много по-голяма степен успех за Ким Чен-ун, отколкото за Тръмп. Американският президент се остави да бъде прелъстен от корейския лидер, като даже не е и обект на съчувствие в момента, тъй като дори не беше изоставен в големия момент, а сам се врътна и напусна сватбеното тържество.

А всичкото дойде от допотопния егоизъм на господин Тръмп и от неговата неограничавана от нищо самовлюбеност. Защото бързането в преговорите с Ким Чен-ун беше заради фикс идеята да се извоюва за собствената личност уникално място в историята на Америка и на света, както и от обсесията по Нобеловата награда за мир.

Но и от още нещо егоистично като мотив – да се демонстрира плакатно, че правенето на голяма международна политика и великата дипломация не изискват екипност, размишляване заедно с други (опитни, знаещи, патили, мислещи), а единствено от решителност, воля и обиграност в игрите с имоти и в спекулативните блъфове. За да може в крайна сметка двама силни мъже (само толкова са нужни за тая работа!) да се разберат по  мъжки и да си стиснат ръцете.

И все пак Тръмп продължава да е добър актьор и неотразим шоумен. Нищо чудно и това действие от пиесата да е било замислено като интегрална част от целия спектакъл. Но остава въпросът: отива му ли това на един американски президент? И въпросът не засяга нито само приличието, нито само личния лайфстайл, а устоите на демократичния свят и грижата за реномето на неговата състоятелност.    

Всъщност, признавам, че лично аз се надявам да имаме насреща си несериозен театър. Защото макар и несериозни, подобни циркове са далеч по-добри от страха, непримиримостта и жестокостта…

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияДа изречеш истината
Следваща статияДа оставиш сърцето да реши