2
2935

Света Богородица на Надеждата

Такъв е нашият свят: болката сплотява повече, отколкото радостта. И често ни разкрива неща, за които просто не подозираме.

Вечерта на 15 април, в понеделник, когато световните медии започнаха да излъчват на живо как кулата-стрела на „Нотр Дам“ в Париж полита към земята, а една от най-знаменитите катедрали в света е обвита в пламъци, болка прониза сърцата на неподозирано голям брой хора. Независимо какви са те и къде се намират в момента. Всички те – вярващи, полувярващи или невярващи – доловиха с душите си, че сме на път да се разделим с нещо свято, което е от изключителна важност. Лично за тях самите.

Телевизионните камери неспирно показваха не само парижката „Света Богородица“ в пламъци, но и мълчаливото множество, тълпящо се около нея – хора, затаили дъх, някои със сълзи в очите. В късния вечерен час камбаните на катедралите във Франция, а и отвъд нейните граници, тревожно забиха. Както във време на война. В случая – от съпричастност. И това продължава вече дни наред – точно в 18.50 часа, когато лумна пожарът в „Нотр Дам“.

Изведнъж нещо се промени. Да, парижката „Света Богородица“ безспорно е емблематична част от световното материално и културно наследство, от онова, което сме свикнали да възприемаме като „материализъм на паметниците“. Ала едва ли на някого е убягнало, че този път хората я оплакваха със сълзи като живо същество. Сякаш се страхуваха, че пламъците ще погубят не само изключителната архитектура на тялото, но че заедно с него ще отлети и душата ѝ.

Защото „душата на катедралите съществува“, настоява писателят Жорис-Карл Юисманс в едно прочуто есе от 1904 г., посветено на „Нотр Дам дьо Пари“. И го доказва с множество примери от християнския символизъм, залегнал в градежа ѝ.

Каменното тяло на катедралата е не просто величествена и вълнуваща старина, то е един вид огледало, което тук долу, на земята, изобразява или въплъщава нещо друго, случващо се на небето. И това няма как да не усеща не само всеки вярващ, но дори всеки турист, изчакал достатъчно, за да мине през „Портала на Страшния съд“ в „Нотр Дам“ или през някои от другите два централни портала. Всеки елемент от катедралата е неотнимаема част от цялото, подчинено на идеята как да се пресъздаде чрез видими форми невидимото – включително чрез мълчанието и звука, образите и мрака.

Парижката „Света Богородица“ е тъкмо образ на такава Библия от камък, където всеки е в състояние да прочете толкова, колкото му стигат силите и колкото се открива в душата му. Свещената история е представена в свод от образи. Върви се от старозаветните пророци към новозаветните апостоли, Старият Завет е предусещане за Новия, а над тях се извисява фигурата на Христос. И всичко това е пресътворено в символика, чиито видими очертания са само знаци, които трябва да бъдат разчетени.

Защото катедралата е всичко: тя е едновременно Библия, катехизис, курс по небесна и земна история, въведение в изкуството за начинаещи и напреднали, творение, заместило текста с образите, за да е достъпно за всички.

Тя организира по друг начин пространството – не само отвътре, но и отвън. Затова и в момента, струва ми се, толкова много хора, без дори да знаят защо, обръщат поглед към старата Дама край Сена.

Един от големите парижки богослови, живял оттатък Сена през XII в. – Хуго от Сен Виктор, настоява на следното: градежът на катедралата е основополагащ, тъй като камъните, от които са съградени стените, са образ на единението на душите; смесването на материалите е образ на обществото, с неговите различия, а покривът е емблема на милосърдието, позволило ни да се приютим, да получим убежище.

На 15 април тъкмо покривът на парижката „Света Богородица“, състоящ се от 1300 уникални дъбови греди, подбирани близо век, пламна и изгоря пред очите ни. И внезапно толкова много хора се почувстваха безприютни, сякаш осиротяха.

В момента, както става ясно от първите заключения на архитектите, все още под заплаха са северните стени на „Нотр Дам“. Има опасност те да рухнат под напора на ветровете, тъй като покривът е бил този, който е осигурявал стабилността на цялостната конструкция. Ако продължим с разчитането на символиката, няма как да минем без интерпретацията на друг средновековен магистър – Ив от Шартр: покривът, уподобен на Божието милосърдие, пише той, крепи четирите основни стени на базиликата, които са четирите Евангелия. Прозорците пък са емблеми на сетивата ни, които трябва да бъдат затворени за суетите на този свят и същевременно широко разтворени към даровете на Небето. Така възникват витражите, това потресаващо откритие на средновековните катедрали. Наподобяващи отвън на затъмнени със слюда прозорци, вътре те засияват с цялата красота на мирозданието и Неговия Творец.

Що се отнася до огромните две кули на централната фасада на „Нотр Дам“, те, оцелели от пожара, продължават, като две вдигнати за молитва ръце, да подканват хората да издигат поглед нагоре. Повратният момент в пожара бе тъкмо спасяването на северната кула. Пламъците тръгнаха именно към нея. Появиха се съобщения, че няма гаранции дали „Нотр Дам“ ще оцелее. Вчера стана ясно, че тъкмо тогава стотина огнеборци, с риск за живота си, са влезли да гасят вътре в катедралата, за да отблъснат огнения ад. Според последните заключения рухването се е разминало с някакви си 15 минути. Ала усилията на тези хора, които не се поколебаха да рискуват живота си, в крайна сметка бяха възнаградени.

Спасяването на „Нотр Дам“, струва ми се, ще бъде запомнено с две неща: със себеотрицанието на едни хора, които не се поколебаха да влязат в пламъците, за да спасят светинята и реликвите в нея (като трънения Христов венец и един от гвоздеите на Неговия кръст), както и с молитвите и съпричастието на други хора, които през цялата нощ не напуснаха мястото на тази драма. И не на последно място: с пробудения усет за святост, който промени милиони и ги направи далеч по-солидарни.

Имам предвид не само колосалните средства, които бяха събрани за по-малко от 48 часа – над 1 млрд. евро. Трагедията с „Нотр Дам“ сякаш отрезви милиони хора. Показа им колко уязвим е нашият свят. Тя се превърна във важен символ на онова, което толкова много ни липсва – включително чувството за съпричастност. И неслучайно промени за миг политическата картина във Франция, където политическите караници внезапно отстъпиха на заден план. А много вероятно е – предстои да видим – тя да повлияе и върху европейските избори.

Защото парижката „Света Богородица“ е не само символ на християнските корени на Европа, които едни с непонятна ярост отричат, а други с охота използват за чисто политически цели.

„Нотр Дам“ е част от душата на Европа. Всеки катедрален храм, пак повтарям, е тъкмо убежище на душите – място, което хората свързват със своите радости и скърби, където те се озовават в трудни времена. Християнска Европа – на Запад и на Изток – е издигнала тези обители, където всеки – вярващ, полувярващ или невярващ – е в правото си да влезе в диалог със себе си, със собствената си съвест и с творението, да отправи питанията си към Твореца. Намирайки онези отговори, до които е способна да стигне душата му.

Катедралите са именно такива места. Те не са исторически музеи, нито гробници на паметта. Те са Божи дом, приютяващ повярвалите и неповярвалите.

А в случая с парижката „Света Богородица“ най-добре го е изразил Виктор Юго, доколкото става дума и за „необятна каменна симфония, единна и сложна като „Илиадата“ или като народния епос, с който се родее, дивно произведение, за което са дали своя принос всички сили на една епоха, от всеки камък на което блика под стотици форми въображението на работника, овладяно от гения на художника строител. Човешко творение, могъщо и плодотворно като Божиите творения, защото е заимствало техните две най-характерни черти – разнообразие и нетленност“ (превод Лилия Сталева).

Може би и затова, когато пламъците обвиха „Нотр Дам“, френското общество сякаш възвърна солидарността си. Левият френски вестник „Либерасион“ излезе със заглавието „Notre Drame“, тоест нашата обща драма, а десният „Фигаро“ със: „Света Богородица на Тъгата“. Но сплотеността, с която по цял свят хората реагираха на общата драма и болка, събраните средства и инициативите за възстановяването на „Нотр Дам“, извикват у мен по-скоро друг образ на случващото се – „Света Богородица на Надеждата“.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияHomo sacer II
Следваща статияНе очаквайте да се самовеличая. Това е слаба драматургия

2 КОМЕНТАРИ

  1. ужас. и небивалици. такава злоупотреба с писано слово имаше само в книжките по агитация и пропаганда от времето на друга една глобална религия, чието преживяване ни бе наложено от септните хора. идеологически своеволия по картинка. словестна археология. емоционална консерва забравена в килера от векове. травматично потсъзнание от времената на имагинерен пастрок. ако ужаса долу е огледало на онова което става горе то отдавна е време да се отървем от трупа. Който лежи в допросвещенския ни мавзолей. мумиите днес са в музеите. един обикновен пожар в сграда на самозаблудите ни предизвикал досаден рино-фарингит. Пролетна алергия авторе…. Вемете Кларитин и се успокойте.