0
795

Света Петка

Сестра му е дебела, отпусната. А той е слаб като дете и ако не е сивата му брадица, ще го вземеш за дете. Дошли са отрано в черковния двор, заради курбана. И други хора вече идват, бабите са пременени с новите си нафталинени дрехи, на краката им, под галошите, греят шарени терлици. Те носят питки, изпекли са големи като слънца питки, ще ги оставят на масичката в църквата и ще забодат по една свещичка отгоре, после, като свърши службата, свещеникът да ги освети, че да си ги носят у дома.

Попадията, жената на предишния свещеник, дето почина и сега тя се грижи за всичко, и като клисарка, и като ключарка, корава, стегната жена на години, със силно опъната назад и стегната с ластик посивяла коса, се разпорежда за курбана, три големи казана трябва да сварят, да има за всички. Както винаги курбанът ще го варят под големия орех, този от горското специално изсипа вчера с камиончето половин кубик дърва, а днес рано-рано дойде да ги нацепи. Това ще ми е молитвата на мене, каза на попадията. И верно, дойде човекът и си свърши работата. Така, дървата са готови, огънят вече е запален. Туриха върху пиростията първия казан.

Днес службата ще е дълга. Отчето, дето прихожда да служи тук в селото от време на време, е повикал още един свещеник от София. Така и трябва, днес всичко трябва да е много тържествено, нали църквата носи името на св. Петка. И хор са поканили отците от София, но хористите нещо се бавят.

Братът и сестрата се свиват в сутрешния хлад на пейките отвън. Държат бурканите за курбана в найлонови торбички до гърдите си, хем да не ги изтърват, хем да се топлят в студа. Братът поглежда към църквата. Преди да я боядисат и да се белне, горе над вратата имаше икона на св. Петка, но стара, опушена, свалиха я и уж някой щеше да рисува нова икона. Но още не са я нарисували, на мястото й стои парче шперплат. 

Свещниците са ги изнесли в притвора, но вече се препълниха от запалените свещи, някой и това трябва да прави, да хвърля изгорелите свещи в празната тенекиена кутия от сирене.

Отвътре се появи попадията и една друга жена. Носеха втория казан за дръжките. Попадията се огледа и каза: няма ли някой мъж, видя брата и го извика. Още един човек дойде, двамата хванаха дръжките и започнаха да свалят казана по стълбите, за да го занесат на огнището. Другият човек беше висок, той вдигаше казана високо и течността се плискаше върху крачолите на брата, но той нямаше какво да направи, само гледаше да не изтърве мазната дръжка. Накрая успяха, занесоха го до огнището.

Църквата се понапълни. Старите жени бяха накацали като лястовици отстрани, на столовете покрай стените. Всяка попоглеждаше питката си на масичката, дали е там. През цялото време даваха ухо на службата, но гледаха и да си кажат новините помежду си. Уж шепнеха, но под купола се носеше едно жужене, което се сливаше с църковните песнопения. Продължаваха да влизат нови хора. Ето, дойдоха най-сетне и хористите, десетина човека, мъже и жени, диригентката, млада жена с бяла рокля до глезените, скрита под стегнатото й с коланче палто, някак успя бързо да поздрави всички, да прелети като гълъбица през църквата и на всички да съобщи, че после, след службата и водосвета, те ще направят малък концерт от църковни песни. 

Братът се върна при сестра си, влязоха вътре, поседяха и пак излязоха. Времето започна да се стопля. И в двора вече имаше много хора, и деца имаше, и млади хора. Чак в дванайсет и половина ще е готов курбанът, каза братът на сестрата, беше го чул от някого.

Няма какво, ще чакат.

Пак влязоха в църквата. Постоянно някой влизаше или излизаше, те стояха до вратата и хората ги бутаха.

Службата свърши, осветиха питките, направиха водосвета. Старите жени една по една започнаха да се изнизват навън и да се редят на опашката за курбана. Попадията дойде, взе черпака и започна да разлива в бурканите. В това време вътре в църквата диригентката подреди хористите, даде знак и те запяха. Неколцина се спряха да ги слушат, но църквата бързо се опразваше. Но братът и сестрата се заслушаха. Беше им интересно. Най-интересна им беше диригентката, как движеше ръцете си и сякаш от пръстите й излитаха тези ту високи, ту ниски гласове, които пълнеха църквата и летяха като гълъби под сводовете. Накрая песните свършиха, диригентката се обърна и се поклони на брата и сестрата, защото комай само те бяха останали да чуят докрай песните.

После двамата се разбързаха, защото се сетиха, че раздават курбана. Излязоха бързо в двора и се наредиха последни на опашката. Братът си беше загубил буркана, сигурно, докато пренасяше казана, го беше оставил някъде. Не знаеше какво да прави, но стоеше редом до сестра си.

– По-малко сипвай, че да стигне за всички – извика някой на попадията.

– Ще стигне за всички – каза тя. – Не е било да не стигне.

Най-сетне дойде редът и на брата и сестрата. Бяха последните. Попадията сипа от врелия курбан в буркана на сестрата, погледна брата, извади един буркан изпод масата и му сипа и на него. Те прегърнаха бурканите си и тръгнаха да си ходят.

    – Да апнат топличко – каза някой. – Че нали баща им почина преди два месеца. С миньорската му пенсия некакво бутаха, но какво че е сега, не знам.

Следобед хората се разотидоха. Попадията вече беше изпратила отчетата, те имаше да обиколят още няколко църкви по селата наоколо. Тя изми казаните на чешмата в двора, погледна дали огънят е загаснал хубаво. Събра боклуците по тревата в един чувал и го занесе до контейнера. После влезе в църквата, угаси свещите. Прекръсти се пред иконата на света Петка и я целуна – да й благодари, че всичко мина добре.

Заключи църквата, заключи дворната врата.

Сетне и тя тръгна към къщи.

Беше каталясала.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияС корени дълбоко в небето
Следваща статияЗа другата история на Балканските войни