Начало Идеи Гледна точка Свети Николай
Гледна точка

Свети Николай

1062

Беше преди десетина години, на шести декември.

Знаете как става, и на вас сигурно ви се е случвало: докато карате колата по тесния планински път, изведнъж виждате табелка, че вдясно, по едва забележимата отбивка има манастир. Да го разгледаме, казвате си. Спирате колата и тръгвате пеш нагоре по изровената, с надигнати камънаци земя. Желязна двукрила порта, отворена широко. След нея зидче с ниша, в която е изписано началото на 67 псалом – „Да воскре́снет Бог, и расточа́тся врази́ Его́, и да бежа́т от лица́ Его́ ненави́дящии Его́. Я́ко исчеза́ет дым, да исче́знут; я́ко та́ет воск от лица́ огня́, та́ко да поги́бнут бе́си от лица́ лю́бящих Бо́га…” По-навътре дворче, от едната страна има разкривена беседка, от която се разкрива суровата планинска панорама. Църквата е срещу нас, малка църквица, почти колкото селска пещ за хляб и козунаци, а вляво има стара двукатна сграда. От нея, като ни вижда, излиза висок свещеник, вече на години, с кръст на гърдите и с почти бели коса и брада. Целуваме му ръка, той ни отключва църквата да запалим свещички и после се разговаряме.

Той е тук отскоро. Опитва се да съживи манастира, хората от близкото село започват да идват, но това става много бавно. Манастирът дълго време е стоял без стопанин, сградите се рушат. Трябват пари за ремонт. Все пак нещо е започнато, и ни въвежда в малка постройка, на която досега не сме обърнали внимание, тя има всичко на всичко три стаички, неголеми, но те отвътре вече са измазани, виждаме че и покривът е сменен, гредите са нови, сега остава постройката да се измаже отвън. В една от стаите виси икона на свети Николай, намерихме я тук, в ъгъла, казва свещеникът, и сега като измазахме, пак я закачих. Не можеш да сбъркаш топлия взор на свети Николай, едновременно топъл и строг, но мен ненадейно ме осенява мисълта, че това лице съм го виждал, виждал съм го, и не само по иконите, виждал съм го. И с тази буца в гърдите, къде съм го виждал, се разделяме със свещеника, вече трябва да тръгваме, да изпреварим тъмното, не обичам да карам по тъмно.

Тази мисъл продължи да се появява известно време, къде съм виждал това лице, после изчезна, стопи се. Минаха десетина години. И пак се озовахме на онзи планински път. И аз казах, ей, тук имаше манастирче, помните ли, я да спрем и да отидем да го видим. Карах по пътя, като следях кога ще се появи отбивката, но не я зърнах, може би я бях пропуснал, а не ми се връщаше обратно. Но обърнах колата, спуснах се, карах почти до селото, после пак поех нагоре. Не видях отбивката. Чудна работа, как можех да я пропусна?

И чак когато се прибрахме вече в София и аз седнах на терасата да изпуша една цигара, се сетих за отговора на онзи въпрос, който дълго време бе стоял като буца в гърдите ми след онова, първото и единствено посещение в манастирчето – къде бях виждал лицето на светеца от иконата. И отговорът явно също беше стоял там, в гърдите ми, но не бях съумял да го разпозная. Ами това беше лицето на свещеника, който ни посрещна, онзи, с бялата коса и брада.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Свързани статии

Още от автора