0
2741

Светлата страна на споделената самота

„Ива е онлайн“ в Театър 199

„Ива е онлайн“, фотография Павел Червенков

Винаги ми е било много по-интересно да гледам моноспектакли. Вероятно заради концентрацията на енергията, с която актьорът или актрисата изпълват пространството. Да си сам на сцената е висш пилотаж в театъра. Разбира се, не всеки го може, а и за подобна самота на сцената се изисква да оголиш душата си до пиксели отвъд разделителната способност на крехкостта ѝ.

Как се постига магическата връзка между зрител и артист в подобна ситуация? Чрез тотално отдаване и споделяне на словото, провокирало автора на драматургичния текст към сублимация на личната си история, която в процеса на интерпретиране пред публика води до решения, избори и до нова връзка с публиката. Процесът се усложнява, когато авторът и играещият са едно и също лице: изговарянето на словото е изговаряне на всичко онова, в което трепти създателят на драматургичния текст.

Признавам си, че съм почитател на работата на Ива Тодорова, а първият ѝ моноспектакъл „Приятно ми е, Ива!“ в Театър 199 е едно от малкото островчета, които ме карат да се чувствам уютно, докато я гледам как се движи на сцената, как ръкомаха или пък танцува. Хубаво е да напускаш пространството на театралната кутия с желание да се втурнеш в живота, какъвто е – с цялата му лудост, фантазия или пък абсурдност.

Театърът ни предлага среща с две фикции: пиеса, създадена от автор, и спектакъл, в който пиесата сякаш се преражда с различно лице, защото колкото участници и създатели има в един спектакъл, толкова многообразен е и светът от интерпретатори. В тази позиция от условности възниква говоренето, авторът го задава в параметрите на своя текст, по-късно то придобива своята сценична природа.

Любопитен е въпросът: кой е поводът да се извади нещо от съкровения свят на едно същество и този вътрешен свят да придобие публична изява? Какви са целите на тази авантюра – да се отвориш пред себе си и пред другите? Какво се случва в душевния свят на говорещия в акта на говоренето?

Позволявам си да включа тези мои стари въпроси, задавани точно преди 15 години в изследване за дипломната ми работа като театровед, защото днес, тялото на говорещият и играещият човек се слива много по-интензивно в театралното пространство на моноспектакъла в същността на персона, която ту е аз, ту не-аз, но в позиция на непрекъснато споделяне. По този начин ние, зрителите, сме нещо като канапето на д-р Фройд или пък негов настоящ колега.

Какво се случва в „Ива е онлайн“? За кого или за какво е „Ива е онлайн“? Моноспектакълът е на ръба между one man show и stand up comedy. За разлика от „Приятно ми е, Ива!“, във втория Ива Тодорова по-често е отседнала пред компютъра, т.е. тя е встрани от перпетуум мобилето „Приятно ми е, Ива!“.

„Ива е онлайн“, фотография Павел Червенков

Когато играта потъва в онлайн измерението, зрителят вижда лицето на актрисата на екран, докато в действителност лицето ѝ не ни гледа, то е отвъд реалността. Ние сме в мрежата, ние се възприемаме повече като съзнание, отколкото като физика, ние сме повече емоция и чувства, защото се включваме в общата енергия на всички зелени точици със статус „онлайн“. Да си онлайн не е обикновена зависимост от техниката. То е опит за сливане с липсващия човек в стаята. В стаята може да има тяло срещу нас, но дали то е съзнаващо тяло, дали присъствието му ни дарява със сигурност? Нашето онлайн дежурство ни приютява в света на множествеността – тази електронна тълпа е тиха, дори да размахва пръст, тя не вдига шум до небесата. С нея общуването е дисциплинирано и без особени сътресения за бита.

Съвременните тенденции на писане поставят текста за театър в условия на разпадане. Постмодерният автор умело използва този факт, за да внуши на публиката, че това, което се случва в дискурса на персонажа, е минималистична диаграма на ставащото в света. Затова и в „Ива е онлайн“ историите препускат от настоящето в миналото и обратно. Докато се съвземем от смешните им поводи и сериозната им същност, ние не осъзнаваме, че благодарение на присъствието ни в салона и на реакциите ни при споделянето им, даваме посоката за поведение на действащото лице, играещият човек пребивава в пространството на сцената, благодарение на общуването със зрителя. Чрез тази търсена, нарочно установена в подобна модулация посока се осмисля живота на говоренето. Ива е онлайн, защото е самотна, но тя е самотна не защото не обича, тя обича всичко и всеки – Винченцо, bicicletta[1], gelato con pistacchi[2], роднините си, работата си, но най-вече обича да живее заради любовта, онази любов, заради която е в гащеризон, та да заприлича поне малко на космонавт – нали който обича, витае постоянно в Космоса. Обаче какво е любов със скафандър, то е нещо като живота ни онлайн – липсват истинското докосване, одраскването, прегръдката. И така Ива се заиграва с интонацията на италианската дума „велосипед“, веднага се сещаме, че без любов или със свръхлюбов се лутаме, „бичим клети“ и неразбрани, и стигаме до спасителния „онлайн“, когато уж сме с някого, но сме съвсем сами, а си мислим, че докато записваме своите монолози или се гледаме през прозорчетата на някоя  интернет платформа, все пак има надежда.

„Ива е онлайн“ отново е пъзел от лични истории, но този път те са по-трогателни, защото дълбаят в недоизказаното. Ние трудно говорим за смъртта на нашите близки, силно тъгуваме за неосъществените си мигове с тях, тъгуваме, когато между нас и другите не се случва очакваното пресичане, тъгуваме по липсващото рамо, прегръдка, целувка. Боли ни, когато ни ударят, боли ни, когато ни наранят с думи, боли ни, когато оставаме неразбрани от хора, към чиято обич се стремим. В пустотата на празната стая, осветена от монитора, ние се превръщаме в многоточия, копнеещи за близост. Не съм убедена дали съм намерила лек срещу самотата, но пък чрез „Ива е онлайн“ разбрах, че ако не си откровен със себе си, т.е. не разнищиш всичките си кривици, едва ли пътуването към другите ще е истинско.

Днес нашето „онлайн“ представлява „милото дневниче“, с което се забавлявахме в миналото. Преди в лексикона на живота отмервахме своите победи и сгромолясвания, днес все по-често дневникът на живота е виртуалната реалност. Пандемията е повод да се извиняваме, че се налага да сме онлайн, но ние се превърнахме в самотни ледове години преди появата ѝ.

В „Ива е онлайн“ Ива Тодорова гъвкаво преминава през различни фази и нюанси на игра, в която ще откриете един по-ускорен праг на драматичност, елегантно аранжиран с топла, мека автоирония.

В театъра споделянето стимулира събития, емоции, действия. Говоренето е белег за човешкото у персонажите. Мълчанието е вид изолация от света на другия. В монолозите Аз търси Другия, осъзнава себе си в света на Другия. В говоренето Аз лекува болката от липсата на другостта. В „Ива е онлайн“ споделената самота се трансформира в очакване, че някъде отвъд атомите на изкуствения интелект има един човек, който може да ти подаде ръка. Докато общуваме, макар и онлайн, все още има надежда! След моноспектакъла „Ива е онлайн“ съм абсолютно убедена, че историите на Ива Тодорова ни правят по-добри и някъде там, между ъгълчето на зениците, е позволено да се плъзне сълза от щастие!

„Ива е онлайн“, Театър 199 „Валентин Стойчев“, автор Ива Тодорова, постановка Стоян Радев, сценична среда Момчил Алексиев, Елица Георгиева, музика Емилиян Гацов

[1] Bicicletta – велосипед, превод от италиански, б.а.
[2] Gelato con pistacchi – сладолед с шамфастък, б.а.