0
1730

Светлината като мистерия и разочарование

„Фарът“, реж. Робърт Егърс

Ако не сте киномазохист, има само два начина да се гледа „Фарът“ на Робърт  Егърс: 1) с превъртане (уви, невъзможно пред големия екран), за да се избегнат зациклянето, безцелните повтаряеми сцени и словоизлияния с натрапчива продължителност; или  2) при пълно абстрахиране от т.нар. „сюжет“, отдавайки се изцяло на омагьосващата визия, комбинирана с грижливо подбраната звукова партитура и отличната актьорска игра, в една смазваща атмосфера, която буквално прелива от екрана и е най-значимата съставка на този филм.

В началото на ХIХ век двама пазачи на фар на име Томас попадат в капана на бурята на уелски остров. В резултат на инцидент по-възрастният умира, оставяйки другия обезумял от ужас, че ще бъде обвинен за смъртта на колегата си. След седмици съжителство с трупа, мъжът прави импровизиран ковчег, който завързва от външната страна на един от прозорците на фара. Не след дълго бурята изтърбушва ковчега и останките падат в основата на фара… В крайна сметка оцелелият е върнат на твърда земя, но разсъдъкът му е объркан завинаги… Не, това не е историята, за която става дума във „Фарът“, а само реално произшествие, от което Робърт Егърс се е вдъхновил при писането на сценария. Но ако беше вложил целия си арсенал на безкрайно ерудиран, неутолимо амбициозен, неумолим „лакомник“ за експериментални преживявания в киноадаптацията на тази трагедия, вероятно щеше да се получи наистина удивителен филм.

„Фарът“, реж. Робърт Егърс

ЗА

Навигирайки между ранните творби на Карл Т. Драйер и Къртис Харингтън с „Нощен прилив“, 1961, (за срещата между моряк и русалка), „Фарът“ отново демонстрира усета на Егърс за детайла и вниманието му към реализма на епохата и мястото. Форматът (1.19/1) и грижливо обработеното черно-бяло изображение (с преобладаващи нюанси на сивото) подсказват интереса на режисьора към нямото кино на Г. В. Пабст или Д. У. Грифит.   Мрачната заобикаляща среда, напомня също за старите филми на Хичкок и за литературните светове на Едгар Алън По и Лъвкрафт, а диалозите са в стил Херман Мелвил и Робърт Луи Стивънсън. Мащабът на естествения декор се противопоставя на камерните взаимоотношения, изследващи дълбините на човешката душа в сивата зона, когато правилата вече не важат, моралът е крехък, а фантазиите са на свобода. С напредване на екранното време атмосферата става все по-сюрреалистична, докато напрежението нараства, люшкайки възприятието между реалност и халюцинация, за което особена роля играе светлината на фара, мистериозна и обезпокоителна, като проклятие, до което не бива да се докосваш…

Така изградено, загадъчното излъчване на „Фарът“ задържа зрителското внимание благодарение на наситеното актьорско присъствие на Робърт Патинсън и Уилям Дефо, изправени един срещу друг като в театрален сблъсък, наситен със словесна борба, в която постепенно избуява лудостта, стимулирана от факта, че са принудени да останат на острова – психически несигурна територия, изпълнена с пейзажи на неврози и илюзии.

„Фарът“, реж. Робърт Егърс

ПРОТИВ

Филмът започва обещаващо като история за всекидневието на пазач на фар – стар морски вълк, груб и приказлив, и неговия помощник – амбициозен бивш дървосекач, които пристигат на забутан остров в Нова Англия от края на XIX век. Ситуацията става критична, когато яростна буря изолира двамата от останалия свят. Постепенно времето сякаш спира, а мъжете малко по малко затъват в лудостта… и после Робърт Егърс забравя за какво всъщност разказва. Нормално, защото „Фарът“ съдържа ужасно много мотиви от най-различи сфери на митологията, изкуството и какво ли още не; на жанрово ниво се колебае между авторско кино, което се взима твърде на сериозно, фентъзи, психодрама и хорър, при това с елементи на абсурдна комедия; а размисълът за впечатленията и усещанията, които стихиите пораждат, пречупен в интерпретацията на асоциациите, постоянно се конкурира с психологическия сблъсък между двамата герои, като двата пласта не се допълват и обогатяват взаимно, а се „абсорбират“ и разрушават.

Творческата „неуравновесеност“ на „Фарът“ прави впечатление най-вече на фона на пълнометражния дебют на Егърс „Вещицата“ (2015), който третира същите теми за изолацията на човека и забранените територии (в единия гората, в другия – върха на фара), обгърнати от фигурата на Злото (митът за вещицата е заместен от този за русалката, която погубва моряците, но във „Фарът“ Злото всъщност има много лица, а това е част от проблема с „пренасищането“ на филма). И докато ефектът на „Вещицата“ произтича от умелото съчетаване на една съществуваща митология с филмовите влияния (като „Сиянието“, „Шепот и викове“ или документално-вещерския Häxan – 1922, реж. Бенджамин Кристенсен) и включването на кинематографичен език, близък до епохата, създавайки собствена митология и изразност, същите изходни параметри при „Фарът“ (използване на езика на епохата, формалните кодове на кинотворбите, които са го вдъхновили) влизат в конфликт с размаха на авторската амбицията и резултатът е доста противоречив, с лек остатъчен привкус на карикатура.

Като книга, която разгръщаме заради великолепните гравюри, филмът прилича повече на артистична инсталация и упражнение по стил, магия за очите, която провокира въображението на зрителя само да изпълва формата с предпочитано съдържание.

„Фарът“ е в програмата на есенното издание на София Филм Фест.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияФилософията, видяна от остров
Следваща статияТрагичният романс на западния либерал