Начало Идеи Актуално Светлината на камбаните
Актуално

Светлината на камбаните

5910
Антоанета Войникова

Антоанета Войникова посвети живота си на паметта и духовното наследство на своя любим съпруг и на обичната си дъщеря – големия български мислител Цветан Стоянов и ярката поетеса Данила Стоянова.

Не познавам друг човек, преминал през такова горнило на жизнени изпитания, който до сетния си миг да е съхранявал толкова слънчева щедрост към другите и себеотрицание на духа.

Такива са малцина. Това е огромен дар, но и невероятно изпитание.

Антоанета Войникова посвети живота си на паметта и духовното наследство на своя любим съпруг и на обичната си дъщеря – на големия български мислител, литературовед и преводач Цветан Стоянов (1930–1971) и на безжалостна рано отишлата си ярка поетеса Данила Стоянова (1961–1984).

Тя беше част от „голямото поколение“ на 60-те, сторило толкова много за възземането на българската култура след безумната мерзост на тоталитарното запустение – Константин Павлов, Георги Марков, Йордан Радичков, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Асен Игнатов, Стефан Цанев и редица други, сред които Цветан Стоянов е безспорният идеен стратег на „западничеството“.

Интелектуалната ѝ биография като театровед и критик включва голям брой публикации, дисертацията ѝ е посветена на възрожденския театър. Ала това не казва достатъчно за духовната ѝ роля и съпротивата ѝ срещу едно време на несвобода.  

Така се случи, че през последните години бях сред малцината, които я навестяваха. Често се връщаше с трепет в гласа към „разгрома“ през лятото на 1963 г. на сп. „Септември“, ръководено от Христо Радевски, истинската трибуна на „младите“. По инструкция на Тодор Живков изданието е разгромено и заклеймено, всички са уволнени. Идеологическият цензор Митко Григоров с подготвени справки в ръце извиква един по един членовете на редакционната колегия, за да обяви „греховете“ им. В един момент се оказва, че на срещата са дошли само жените (повечето от мъжете, съобразително са „пропуснали“ срещата, с изключение на Никола Фурнаджиев, който също бива „разгромен“ и пратен в пенсия).

Оттогава, по нейните думи, тя се озовава в десетилетия на „икономическа блокада“. Приятели ѝ намират работа на „парче“, която бързо след това ѝ отнемат. И това продължава дори след ненадейната и нелепа смърт на Цветан Стоянов, споминал се от апендицит в „Пирогов“, когато тя трябва да издържа и гледа детето си, неговите родители и своята майка.

Успява да оцелее. Опазва и ръкописите на съпруга си, към които службите проявяват нездрав интерес. С огромната подкрепа на Тончо Жечев издава и недовършения вариант на „Геният и неговият наставник“ през 1978 г.

Книга, която четем и до днес, доколкото тази творба е истински поврат в съвременната българска хуманитаристика.

Какво ѝ е коствало всичко това, тя си знае.

Както и само майчиното ѝ сърце знае как е изтърпяло болката от раздялата с Данила, която по признанието на Владимир Левчев е един от най-важните поети на осемдесетте години.

Антоанета Войникова беше човек с невероятно достойнство, никога не я чух да се оплаква.

Знаеше наизуст цялата поезия на Данила, която често пише за смъртта, а от своя страна се бореше със смъртта, непрестанно говореше за възкресението на живота. Често се връщаше към последния проект на Цветан Стоянов, който след книгата за Достоевски е щял да бъде посветен тъкмо на възкресението (съхранени са само работни бележки и конспекти по проекта).

Почти две десетилетия тя се бе оттеглила от света в размисли и задочни разговори с Цветан и Данила. Връщаше се към мъдростта на изреченото, потвърждавайки убеждението на съпруга си, че „хубавите разговори са част от всички велики дела“.

Днес, когато тя е вече „отвъд“, при най-любимите си Цветан и Данила, а също и при толкова скъпите на сърцето ѝ Коста (Павлов), Джери (Марков), Данчо (Радичков), Блага (Димитрова), Дора (Валие), този разговор се разгръща във вечността.

Напоследък все ми разказваше за един сън, в който Цветан Стоянов ѝ се явил в рамката на холната врата, посочил ѝ „Феноменология на духа“ на Хегел на библиотечната лавица, изпъстрена с безбройните му бележки, след което ѝ казал: „Знай, че истинската работа ни чака отвъд. Този свят е само преддверието. Кажи и на приятелите ни да го знаят“.

Нети, както и казвахме всички, също го знаеше.

Споделя го и в това видео от 2016 г., което препубликуваме в нейна памет.

Тя бе подготвена за камбаните от стихотворението на Данила като път към светлината, за която се хващаш:

… бих възприела камбаните
като път към една ваканция,
като светлина, за която се хващаш,
да се изкачиш в някаква зала,
където хората са те припознали
,
но природата те е признала.

Опелото ще бъде в църквата „Св. София“ в понеделник, 10 октомври, от 13 ч.

Снимка на главната страница: Антоанета Войникова и Цветан Стоянов, 13 ноември 1966 г.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора