0
3495

Светло и тъмно

Появиха се остроумия, че участниците в движението „Black lives matter” призовават египетските пирамиди да бъдат разрушени, тъй като били строени от роби, а Белият дом да бъде боядисан наполовина в черно. Не зная дали това са анекдоти, защото разликата между действителност и анекдот се разми и много от протестните действия, които ни изумяват вече трета седмица, приличат на пошли небивалици. Освен онези, които са хорър или трагедия.

Посягането на класически творби на литературата и киното, събарянето на паметници от бушуващи тълпи прекрачи границата на расови протести, въпреки че протестиращите издигат плакати „Black lives matter”. Едно след друго се появяват съобщения, че Харпър Ли и Марк Твен са изтеглени от учебните програми в Минесота поради опасения, че използването на расови оскърбления ще разстрои учениците, а „Отнесени от вихъра“ е свален от онлайн платформата на HBO от стремеж за борба с расизма. Списъците със заглавия за забрана нарастват лавинообразно, вече не може да се разбере кои са сериозни и кои са саркастични. Подобно нещо не се е случвало от времето на ранния комунизъм, когато са прочиствани обществените библиотеки и за притежаване на забранени книги са пращали на лагер. И още по-рано, когато по площадите в нацистка Германия на кладите се хвърля „негерманската литература“ и книгите на Хайнрих Ман, Ерих Мария Ремарк, Лион Фойхтвангер, Ерих Кестнер са превърнати в пепел. Последният подобен пример е от 1992 г., когато по заповед на Радован Караджич сръбските войски подпалиха с фосфорни бомби библиотеката в Сараево и три милиона книги бяха унищожени. Нанси Пелоси направила списък на статуи, които трябва да бъдат разрушени. 

Крайната екзалтация на сегашните протести показва, че макар техният медиен интерфейс да е кодиран като расово-политически, в действителност е културно-политически и цивилизационен. Тоест една закъсняла „културна революция“ по подобие на китайската от шейсетте години. Много е жалко, че подобни сравнения се набиват на очи, но колкото и различен да е техният обществен, политически, социален, национален и расов фон, средствата и похватите удивително си приличат. Чрез подобни екстремни действия винаги се цели постигането на някакви други скрити цели. В крайна сметка хунвейбинския вандализъм оставя след себе си хаос, материална и духовна разруха. И ако материалната се възстановява бързо, то духовната се предава от поколение на поколение. В новата история няма нищо по-антикултурно от „културната революция“. Ако предишните антикултурни изстъпления имат оправданието, че се извършвани в тоталитарни общества, то сегашните протести със своя неовладян радикализъм са на път да превърнат демократичните общества в тоталитарни.

Трагично е, като гледаме кадрите как протестиращите днес рушат, палят, грабят и насилват, и ги сравним с масовите протести от шейсетте години, които излъчват за водач светлата личност на д-р Мартин Лутър Кинг. Младият пастор извървява своя труден път, докато стигне до идеите за ненасилие като форма на съпротива и взема решението да посвети живота си на борбата за граждански права. И в онези години понякога мирните протести са се превръщали в кървави сблъсъци с полицията, но авторитетът и личният пример на харизматичния им водач ги насочват в посоката на неговата мечта.

Една от най-вдъхновяващите речи в американската и световната история е „Имам една мечта“, произнесена от обаятелния лидер на борбите за граждански права на 28 август 1963 г. на стълбите на Линкълн мемориал във Вашингтон пред 250 хиляди граждани по време на марша във Вашингтон за работа и свобода. Речта е излъчена на живо пред милионна аудитория и е станала символ на борбата за права на тъмнокожите, повече от половин век се печата в хиляди издания и продължава да звучи все така вдъхновяващо, заради великите идеи и идеали, с които е заредена всяка дума в нея.

„Сега е времето да излезем от тъмната и безутешна долина на расовото разделение и да стъпим на светлия път на справедливостта за всички раси.“ На всички раси – няма „Black lives matter”! „Сега е времето да измъкнем нашата нация от тинята на расовата несправедливост и да я поведем към твърдите скали на братството. Сега е времето да превърнем справедливостта за всички Божии чеда в наша истина… Нека да не пием от чашата на огорчението и омразата, за да задоволим жаждата си за свобода. Трябва постоянно да водим борбата си на високото стъпало на достойнството и дисциплината… Прекрасният, нов борбен дух, който е обзел обществото на негрите, не трябва да ни подвежда да се съмняваме във всички бели.“

Ораторът се обръща към морето от хора: „Някои от вас са дошли от места, в които заради искането ви за свобода сте били подложени на преследванията и на бруталността на полицията“. Джордж Флойд не беше преследван и не пострада от бруталността на полицията заради искане на свобода и никога не е бил борец за свобода. Насилието на полицията и причиняването на смъртта му не може да бъде оправдано, но и истината не може да бъде изкривявана. Борбата за справедливост не може да се води под пиратски флаг.

Във финала на речта си носителят на Нобел за мир няколко пъти повтаря: „Имам една мечта днес“, и тази мечта продължава да звучи актуално до днес. Всяко честно слово е актуално винаги, тъй като честността е актуална винаги. Пастор Кинг е убит през 1968 г. Убийството му се посреща с вълна от бунтове в цялата страна, президентът Джонсън обявява национален траур, 300 хиляди симпатизанти присъстват на погребението му, а великата Махалия Джаксън, която е стояла до него на Линкълн мемориал, изпява пред ковчега любимия му евангелски химн „Вземи ръката ми, скъпи Боже“.

Чернокожият правозащитник е застрелян от белия престъпник Джеймс Ърл Рей, чиито престъпления – измами, кражби, взлом, въоръжен грабеж, напомнят деянията на Джордж Флойд. Осъден е на 99 години затвор. Преди да извърши убийството на Кинг, той участва в предизборната кампания на Джордж Уолъс, който е четири мандата губернатор на Алабама и четири пъти кандидат за президент от Демократическата партия, известен със сегрегационистките и популистките си възгледи. „Расово разделение сега! Расово разделение утре! Расово разделение завинаги!“ – с тези думи губернаторът излиза на американската политическа сцена и на президентските избори през 1968 г. набира голяма популярност в Юга, както и в много работнически квартали на северните градове.

Тези примери са малка част от картината, която показва дълбоките корени на расизма в Съединените щати. Историята му е стара, постигнат е голям напредък в преодоляването му, но са нужни още много усилия за изкореняването му. Тук стои ключовият проблем за методите и средствата, с които трябва да се води борбата, за да бъде преодолян, а не задълбочен.

Изказват се мнения, че заради натрупванията от расова дискриминация поколения наред днес обществото трябва да даде предимство на определени групи хора, за да компенсира несправедливостта и за да имат те реален равен шанс. Такива мнения като че ли са вдъхновени от борците против фашизма и капитализма от нашето близко минало. Раните не се лекуват като се отварят нови рани. Популизмът никога не води до полезни решения. Именно политическият популизъм до голяма степен е причината за екстремното разрастване на бунтовете и за погромите над културни ценности. Става страшно, когато екстремните мнения се превърнат в доминиращи, когато обществото изгуби ориентир. Обществените институции, лидерите, медиите трябва да задават норми за нормалност, да служат като парапет, за да не полети обществото в бездната на беззаконието и анархията. Призивите за разпускане на полицията са особено опасни, защото именно това ще доведе до неконтролирано насилие. Общества без правоохранителни органи могат да съществуват само в мрачните  антиутопии. Полицейското насилие може да бъде овладяно чрез ред, а не чрез анархия. Днес нямаме право да се поругаваме с идеите за ненасилие на Мартин Лутър Кинг.

Докато безредиците бушуват, още един живот на чернокож беше отнет от полицай. Това още веднъж доказва, че е нужен справедлив закон, а не беззаконие. Протестите ме провокираха отново да гледам прекрасния филм „Изкуплението Шоушенк“. Двама затворници – черен и бял, заедно се борят с истинския престъпник – началника на затвора. Успяха, защото цветът на кожата им не ги разделя. Нещо друго поражда расизма, а не цветът на кожата.

Откакто свят светува, съществува неправдата, както и борбата срещу нея. Ала хората не винаги разбират що е правда и неправда. От евангелската история знаем какво се е случило, когато Пилат Понтийски предложил да освободи невинния Иисус – тълпата закрещяла, че иска да бъде освободен разбойникът Варава. Неведнъж правдата е била разпъвана на кръст по наша воля. Сега ние се кланяме пред разпнатия Иисус, прекланяме се пред застреляния Мартин Лутър Кинг, но по-важното е да се ръководим от техните светли идеи.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияТриумфално завръщане
Следваща статияСватбен подарък