0
4061

Светове

Винаги беше обичал синьото. Всякакво синьо. Винаги идва да каже от оня момент нататък, в който мисли, че за пръв път паметта му е заработила. Спомня си синята завеса в ръцете на вятъра, някакъв бял облак, синята плесен от оная страна на колоните, която е откъм реката и виковете.

После някой го дръпва за ръката-рязко, за да го вкара обратно в стаята, а сините завеси (сега вече като е видял много цветове, би ги нарекъл тъмни, тъмносини) се блъскат в лицето му и той усеща меката материя, но за малко само, защото го оставят пред майка му, а тя в полумрака на мрамора изглежда синя. Така би казал сега, след като е видял синеви пред изгрев и след залез на запад и на изток.

Тогава, в центъра на тази стая, заслонена от сините завеси, които плющяха зад гърба му, чу майка си да казва: „Баща ти умря, сине.“

Винаги е харесвал синьото, защото успокоява болките в главата му и го отпуска. Понякога, в кратките дни между хълмовете във вледенените земи на диваците той заповядваше да му отворят портите, за да излезе сам с коня си в последното синьо,  преди нощта да падне.

Спираше животното, слизаше и гледаше да види синьото в снега, преди то да се обърне на черно. После се връщаха с коня и той изпиваше оставеното в спалнята му вино. И заспиваше, но болката в главата не пускаше юздите и още дълго караше душата му да скита между спомени, които не искаше да знае.

Когато го удариха отзад в главата, беше в Херцинската гора. И пак беше в синя утрин. И между боровете и елите  се разлетяха с крясък птици, които в бягството си тръшнаха гнездата си.

Главата не го оставяше и сега. Беше дошъл в града с надеждата да поседи край морето му, да гледа в синьото и да си отиде. Спокоен, мислеше и облекчен от болките, а после ще измине пътя през онези планини и урви, за да стигне до майчиния дом и до реката. И казваше си, ще поседна, ще седна в синьото до гроба ѝ.

С такива мисли дойде в града. Когато сваляха от него ризницата очите му се спряха върху опръскания с кал и кръв лик на Аполон.

С годините се беше научил да вижда кръвта в синьо. И дори да я мисли в синьо. Когато сънуваше битки, сънищата му плуваха. В синьо, къпеха се в синьо образите на мъжете, които беше убил, на жените, които беше имал, по или против волята им.

И реката замиваше чертите на лицата. Реката от детството, която шумеше зад сините завеси и теглеше мислите към местата в края на света, там, където можеш да погледнеш от ръба му в нищото.

А сега седеше на ръба на града с уморени от похода прасци, отпуснати над морето и очите му не можеха да видят синьо. И всичкото тръгна от оня глупак Лий, който се остави да го метне някакво момче върху копията, а тълпата свиркаше и се радваше, презрени псета и гаден град, и той въобще ги мразеше всичките, защото бяха лицемерни, защото говореха на гръцки, и той знаеше, че зад гърба му, като се обърне, го ругаят на гръцки, и въобще гаден град и гаден народ. Нали аз го направих градоначалник и му дадох тая власт. Аз съм поискал от него само да махне тая зараза от тука. Толкова ли много съм поискал? Не, не съм. Но човешката природа е такава-непрозрачна.

И той се сети как се беше гмурнал веднъж край едни брегове в дълбокото и как ставаше все по-тъмносиньо и все по-добро за него, но излезе. Защото на брега го чакаха.

А сега вече не можеше да види синьо. Не разбираше какво става, не знаеше как стана така, че синьото изчезна от очите му.

Когато му показаха тялото на Димитрия, защото искаше да види мъртвия предател, кръвта все още изтичаше от раните, и той разбра, че няма как да я види в синьо. Опитваше се, затваряше очи и ги отваряше пак, но кръвта беше червена и нищо не му помагаше да промени това. Той стоеше край тялото с копията в него и каза: „Оставете ме!“. Стоя, чака, надява се, но кръвта оставаше червена и светла.  

После излезе от тъмницата, вдигна очи към града под него и морето отзад, като си мислеше, че все отнякъде ще се покаже крайчеца на синьото. Напразно. А градът и морето бяха целите в светлина.   

Сега е там, в теснините, на път към гроба на майка си. И трябва да е синя привечер, той знае, но урвите горят в червено. И сякаш в слепоочията му се блъскат огнени реки.

И всичкото е вече само безпределен огън.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияЗа Банкси, червеното копче и балона на цените
Следваща статияРоманистката