0
2056

Светът на Цинцинат Ц.

Малко преди избухването на Втората световна война руското емигрантско списание „Современные записки“, излизащо в Париж, започва да публикува от брой в брой роман с доста стряскащото заглавие „Покана за екзекуция“. Озадачени, рецензентите и читателите на този необичаен роман, подписан с името В. Сирин (както се подписва в руския си период Владимир Набоков), съзират в него някаква непонятна, „кафкианска струя“. По онова време творчеството на Кафка вече попада във фокуса на вниманието: „Процесът“ и „Метаморфозата“ са преведени на френски и английски, откъси от тях се появяват дори на руски, ала все още никой не говори за „абсурдизъм“ или „антиутопия“. В опит да разчете „Покана за екзекуция“ проницателният руски културолог Пьотър Бицили, тогава професор в Софийския университет, съзира своеобразието на романа в това, че „героите са само алегорични фигури и че авторът, желаейки да подчертае тяхната нереалност, сплита битови „несъвпадения“, за да разруши напълно у читателя „илюзията за действителността“… И това не е ново – има го още у Гогол, Салтиков-Шчедрин и още по-рано у Хофман“. („Възраждането на алегорията“, 1939 г.). Други, като поета Владислав Ходасевич, са по-склонни да приемат, че в „Покана за екзекуция“ изобщо няма реална история или реален живот, както и че липсват реални персонажи, а пък задачата на автора Сирин (Набоков) се е ограничавала до показа на това как работят „стилистичните прийоми“. Особено озадачаващи и за критиците, а навярно и за читателите са били мотивите за присъдата над главния герой в романа – Цинцинат Ц. – осъден не за друго, а поради обвинение в „гносеологическа гнусотия“. В изложените в романа мотиви се казва, че причината за това най-страшно престъпление е толкова рядка, че дори е неудобна за назоваване, затова в обвинителния акт са използвани заобиколки като „непроницаемост, непрозрачност, препятствие“.

Накратко, героят Цинцинат Ц. е бил осъден, защото е непрозрачен и неясен за съвременниците си – мотив, повече от достатъчен за неизвестните съдебни заседатели. А пък за самия герой наложеното му наказание се предусеща като „изскубване, изтръгване и изскърцване на чудовищен зъб, при което цялото му тяло бе възпален венец, а главата му този зъб“.

В предисловието си към английския превод на романа, видял бял свят двайсет години по-късно (по-точно през 1959 г.), Набоков дава някои ключове за разбирането на творбата си. И те са свързани включително с епохата: „Руският оригинал на романа бе написан в Берлин, около петнайсет години след като се измъкнах от болшевиките и тъкмо в навечерието на пълното тържество и всеобщо признаване на нацизма. Отразило ли се е всичко това на моята книга, както и на мен самия – целият този унил и безобразен фарс – е въпрос, който трябва да занимава читателя не повече, отколкото мен самия“.

Набоков е автор на творби-загадки; той е блестящ, изтънчен, но хладен писател, както отбелязват съвременниците му. Неслучайно обича да се сравнява най-вече с Гогол (в цитираното по-горе предисловие иронизира, че навремето въобще не е и чувал за Кафка). И най-често персонажите му сякаш са лишени от нещо неуловимо и същевременно толкова важно: диханието, душата, които биха им придали плът. През цялото време читателят има усещането, че изключителната фраза и литературен гений на автора му позволяват да ни разхожда край витрини, на които, както и при Гогол, те съзират само маските на персонажите, на героите, озовали се в ролята на кукли или манекени. Набоков умее да превръща играта в метафизика: да наслагва, но и да заличава сенките на „двойниците“, зад които обаче се откроява „вътрешният човек“.

В това отношение фигурата на Цинцинат Ц. е наистина емблематична. Още от първите страници на романа става ясно, че Цинцинат, скромен учител на тридесет и три години (тъкмо на Христова възраст!) бива осъден, както вече казахме, заради своята „непрозрачност“ и „неподобие“ с правилата на „масовото общество“ – оттук и обвинението в „непознаваемост“ – в „гносеологическа гнусота“. В един масов (или тоталитарен) свят, където всеки би трябвало да е прозрачен в очите на всички, а поривите или желанията му да са понятни на масите (или на колектива), Цинцинат Ц. е „урод-индивидулист“, опитвал се е да крие истинската си природа от околните. По-точно съумял е да го стори до тридесетата си година, когато отчаян от постоянните измени и прелюбодейства на жена си Марфинка (постъпваща, както „правят всички“), той престава да се владее. Особено когато в детската градина, където е учител и възпитател, постъпват момчето и момичето, плод на постоянните ѝ изневери.

Изведнъж душата на Цинцинат Ц. се разбунтува и той заявява „себе си“. Ала бдителното общество го забелязва, изолира и бързо го затваря в „Крепостта“. А пък тази Крепост е също показателна и особена: там той е единственият затворник, а „пътят се вие около скалистото ѝ подножие и се шмугва под портите: змия в пукнатина“. На метафизическо равнище метафората за „тъмницата-тяло“ е повече от очевидна.

Както и друго: Цинцинат Ц., единственото действително лице в романа, е осъден и трябва да му бъде отсечена главата, защото се оказва единствено жив в свят от марионетки и движещи се манекени. Така и започва романът – с очакване на изпълнението на присъдата, колкото и Цинцинат да се чуди какво точно се случва в пътешествието му по дългите коридори, докато „мести несигурно крака като дете, току-що научило се да пристъпва, или сякаш пропада някъде като човек, който сънува, че върви по вода, но се усъмнява изведнъж: възможно ли е?“.

На това всъщност е подчинена и „есхатологията“, „движението към края“, разгръщащ се като „роман в романа“ (на френски mise en abime, пропадане в бездната). Още щом влиза в клиията си, Цинцинат е смаян: в центъра, върху масата, „се белее празен лист хартия, а изпъквайки върху белотата му, е оставен и изумително подострен молив, дълъг като живота на всеки човек, освен на Цинцинат, с ебонитов блясък на всяка от шестте си страни“.

Самият Цинцинат прекарва в Крепостта деветнайсет дни. На всеки от тях е отделена и по една глава в повествованието, per capita libri, като последната „романна глава“ се пада в деня на физическото му обезглавяване. И всъщност „острието“ на молива е това, което на практика скъсява дните му. Навярно затова и той си води спорадични, нестройни бележки. Като тези: „И все пак аз сравнително. Нали този финал, аз предчувствувах този финал“. Сетне го зачертава и полека започва да задрасква написаното, при което възниква зачатъчен орнамент, който постепенно се разраства и се навива в овенов рог. Всъщност моливът е „хронометърът на романа“ – не на самото писане, а на изписващия се край на един човешки живот.

След което се появява и вторият важен знак – от тавана се спуска паяк. И този паяк става най-близкото същество на затворника, много по-близко от надзирател Родион, който се държи благожелателно, но дистанцирано с Цинцинат, от учтивия мосю Пиер, палачът, който всъщност ще вземе главата му, или от други марионетни персонажи, които изникват и се скриват, оставайки илюзорна диря в живота на Цинцинат Ц.

За разлика от тях паякът, както е известно, е приятел на затворника. Цинцинат особено се гордее „с чистата му, безупречно правилна паяжина, сякаш току-що създадена“. Постепенно осъденият на смърт осъзнава, че всичко е само привидност и пародия: „като тази решетка, като биенето на часовника, като катеренето на паяка“. Гротеската допълнително се усилва чрез съпоставката с Достоевски (инак толкова нелюбим на Набоков) – с отказа от битовизиране на вечността като „селска баня с опушени стъкла, по които се разхождат паяци“.

И така до предпоследния, деветнайсети ден, когато Цинцинат Ц. не пожелава да предостави на паяка поредната плячка: „просто нощна пеперуда — обаче каква! — едра колкото мъжка длан, с плътни, отдолу сивкави, тъмнокафяви крила, на места като че посипани с прах, всяко украсено по средата с кръгло петно като око, преливащо в стоманен цвят“. Нощна пеперуда, която с вкопчването си, толкова му напомня на неверната Марфинка.

И тогава Цинцинат Ц. записва с молива-хронометър може би най-дългото си жизнено изложение:

Всичко съвпадна пише той,тоест всичко ме измами, всичкото това театрално, жалко обещанията на палавниците, влажният поглед на майката, чукането зад стената, доброжелателността на съседа, накрая хълмовете, покрили се със смъртоносен обрив… Всичко ме измами и се сля, всичко. Ето я задънената улица на тукашния живот – и не в нейните тесни рамки трябваше да диря спасението. Странно е, че търсех спасение. Също като човек, който се вайка, че наскоро насън е изгубил вещ, която всъщност никога не е имал, или се надява, че утре ще му се присъни нейното намиране. Така се създава математиката; тя си има своя пагубен недостатък. Аз го открих. Открих дупчицата в живота – там, където някога се е бил отчупил, където е бил запоен с нещо друго, наистина живо, важно и огромно – колко обемни епитети са ми нужни, за да ги изпълня с кристален смисъл… по-добре да не довършвам, че отново ще се объркам. В тази непоправима дупчица е загнило о, струва ми се, че все пак ще изразя всичко за съня, за сливането, за разпада  не, отново се изплъзна — по-добрата част от думите ми са забягнали и не се откликват на тръбата, а другите са сакати… Всичко, каквото съм написал досега тук, е само пяната на моето вълнение, напразен порив именно защото бързах толкова. Но сега, когато съм закален, когато почти не ме плаши

Многоточие, след което Цинцинат Ц. написва думата смъртта. Ала бързо я зачерква. Смъртното наказание, смъртта, може би не са чак толкова важни с оглед на нещо друго, толкова трудно за формулиране, доколкото е отвъд съществуващото – то е сякаш в онази „дупчица на живота, напълнена с кристален смисъл“.

Така стигаме до финала, който е в „странна бъркотия“. Докато чака изпълнението на присъдата, Цинцинат осъзнава, че струпалата се „маса от хора“ е всъщност „несъществуваща“. А зрителите са съвсем, съвсем прозрачни и не ги бива за нищо. Надзирателят го гони, смален, умолява го да се върне на ефашода. Той няма право да си тръгне така, „не е честно спрямо всички“.

Цинцинат обаче го отстранява, замислен само за собственото си спасение.

Малко е останало и от площада. Подиумът отдавна е рухнал сред облак червеникав прахоляк. Последна префучава жена с черен шал, понесла на ръце мъничкия палач като някоя личинка. Нападалите дървета се бяха проснали без всякакъв релеф, а останалите, още прави, също плоски, със странична сянка по стеблото за илюзия на заобленост, едва се удържаха с клони за разкъсващите се мрежи на небето. Всичко се разкапваше. Всичко падаше. Винтов вихър подемаше и завърташе прах, парцали, боядисани трески, дребни парченца от позлатен гипс, картонени тухли, афиши; летеше суха мъгла.

Цинцинат тръгва сред праха и падналите вещи, насочил се натам, където, съдейки по гласовете, стоят същества, подобни на него.

Какво е обяснението?

Колкото и да изглежда странно, с оглед на поетиката на Набоков, но излиза, че тъкмо светът на „гносеологическата гнусота“ е път към метафизиката на спасението.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияДордето не се вижда, Иисусе мой!
Следваща статияТриумфът на супергероите