0
3472

Светът утре

Дочитам прекрасната книга на Стефан Цвайг „Светът от вчера“. По някакъв парадоксален начин тя ме провокира да мисля за света утре. Светът утре не може да бъде описан така образно и духовно, както Цвайг рисува спомените на един европеец. Но светът, в който ще живеем в близките години, а по-младите ще преживеят живота си в него, ще бъде също така наситен с чаровни преживявания, радостни проблясъци, последвани от внезапни беди, колкото и да бъде различен, в него ще се редуват дни и нощи, оставящи своите отпечатъци в паметта ни, предизвикващи трепети или плач, които ще се редуват в неравноделни тактове, ще прилича по много неща на света от вчера, но и ще се различава по много неща, което ще го прави да изглежда съвсем различен, и тази разлика ще предизвиква у едни тъга и носталгия, а други ще бъдат потопени в него така, че ще им се струва, че светът от вчера изобщо не е съществувал.

И друго се случи. Рискувам, като го казвам, но ще го кажа. „Това няма да има край”, чух глас в себе си, докато гледах новините, в които се говореше за британския щам на вируса, който бил много по-заразен. И като че ли без да искам, продължих да слушам този глас. Колкото повече човечеството се страхува и пази, толкова по-заразен ще става вирусът. Колкото повече затяга мерките срещу втората вълна, двойно по-строги мерки ще се наложи да взема срещу третата вълна. И срещу четвъртата, и среща петата. Светът от само себе си ще се превърне в затвор. Всичко ще замре. Храната, ресурсите, производството ще намаляват.

Изключително внимателна съм към всякакви мистични преживявания, защото ми се струва, че човек по принцип има уклон и лесно се подхлъзва по нездравословни лъжемистични отклонения. Склонен е да си въобразява, че чува Божия глас, че Бог му говори именно на него да стори едно или друго. Не че Бог не ни говори непрестанно чрез съвестта ни. Но чуването на гласове е друго нещо, на което гледам да не обръщам внимание. Дразня се от суеверията, прикрити зад християнската ни вяра. Скептична съм към магичните практики на Дон Хуан, възприемани като чудеса, както и към положителните енергии и зареждането с тях. А и не смятам, че гледането на новините вечер е особено подходящо време за получаване на прозрения и чуване на гласове. Нито претендирам, че това е прозрение. Но съм свикнала с интуицията си, с нейното разрастване и развитие заради писателската си професия. Свикнала съм да научавам за вътрешния човек на някой непознат от пръв поглед. Гледам на това преживяване по време на вечерните новини като проговаряне на интуицията ми, като бликнало напрежение от ограничителните мерки срещу инфекцията, в които вече една година живеем.

Разбрах със сигурност в онзи миг пред телевизионния екран, че светът, който знаем, е вече бивш, този свят вече е „от вчера” според сполучливия израз на Стефан Цвайг. До онзи миг някак свръхлекомислено смятах, че всичко ще отмине, ще го забравим, и пак ще установим с печал, че не сме си взели поука, че не сме си научили уроците, че не използвахме възможността тази колективна аскеза да бъде последвана от колективна метаноя. Разбрах в този един-единствен миг, че връщане в старата реалност няма как да има. Може би това сплитане в съзнанието ми стана, защото в същото време, когато в новините съобщиха тази информация и чух този глас, четях „Светът от вчера”. В предговора си Стефан Цвайг казва, че на тяхното поколение са се струпали наведнъж всички катаклизми, които иначе са се разпределяли равномерно върху десетки поколения.

Да, и върху моите поколения се струпа аварията в Чернобил, Лукановата зима с опашките за мляко по тъмно, хиперинфлацията на 1996 г. и последвалото хиперобедняване. Но в сравнение с ужасите на двете световни войни и на Холокоста, това са трусове с нисък магнитуд. Но сега върху нашето поколение се стовари тази неконтролируема зараза. А такава всеобхватна пандемия човечеството до този момент не познава. Не познава и никакво друго явление с такъв мащаб. „Дотолкова различно е моето Днес от моето Вчера, дотолкова различни са моите възходи и крушения, че понякога ми се струва, че съм изживял не един, а няколко напълно отличаващи се един от друг живота”, казва още големият писател. Същото ще казваме ние Утре за нашето Вчера.

Животът ни преди и след пандемията ще бъде напълно различен. Да смятаме, че ще се „върнем” в старото си ежедневие, е признак на малодушие и прилича на хленчене, което става все по-грозно на фона на мобилизацията на духовните ни усилия, която се изисква от нас в този момент. Трябва да се откажем, да отрежем от нас малодушието, евтиния оптимизъм, мрънкането, бленуването по „предишния живот”. Трябва да изострим вътрешния си взор, за да успеем да останем чувствителни, милостиви, любвеобилни. Тъкмо свърши единият преход – продължителен и мъчителен, навлизаме в друг преход, навлизаме в друг тунел, в дъното на който не се вижда светлина.

Каквото от нас оцелее, каквото успеем да съхраним през този преход, това ще отнесем отвъд. Със завладяваща магнетичност Цвайг описва лятото на 1914 година, лятото преди войната, най-безметежното лято с най-лазурното небе. Царяло разбирателство, животът бил спокоен, хората радостни и добри. Така било от много години, затова периодът е наречен Бел епок. Изяществото на епохата родило изяществото на Ар нуво. Войната започнала, без да има признаци за война. Един изстрел дал началото ѝ. Обхванала почти целия свят, включили се дори Хаити и Хондурас. Разпаднали се двете най-мощни империи в Европа. 10 милиона души са загинали, 20 милиона са осакатени, стотици градове са разрушени. Най-лошото – запален е фитилът на следващата война.

Стефан Цвайг описва превратната злощастна съдба на Ернст Лисауер, „най-пруския от всички асимилирали се в Прусия евреи“ и „най-германския от всички еврейски поети“. Веднага след избухването на войната отишъл да се запише доброволец, но го отхвърлили. Искал да служи на Германия поне с поезията си и написал прословутия „Химн на омразата към Англия“. Стихотворението произвело ефекта на бомба, уцелила склад с боеприпаси. За една нощ Лисауер завоювал слава, до която не се е домогвал никой поет, а омразата плъзнала като зараза.

Когато войната взела своите жертви, омразата се прехвърлила върху автора на Химна. От най-възвеличавания се превърнал в най-ненавиждания човек. Никой не печатал повече стиховете му. Изоставен от всички, в края на живота си бил принуден от Хитлер да напусне Германия, към която бил привързан с всяка фибра на сърцето си. Било неизбежно омразата накрая да се стовари и върху него.

някога ще ви мразим с безкрайна Омраза
няма да изоставим своята Омраза
Омраза към водата и Омраза към земята
Омраза към главата и Омраза към ръцете
Омраза към чуковете и Омраза към короните
задушаваща Омраза от седемдесет милиона

Лисауер изписва „омраза“ с главна буква. Омразата се сее както всеки друг плевел. Разпространява се както всеки вирус. Благоприятната почва за омразата са войните и епидемиите. Днешната пандемия не прави изключение. Боя се в света след пандемията, в утрешния свят, да не пренесем омразата, която завладява света днес.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияИранско кино за всеки вкус
Следваща статияДани. Легенда. Бог.